пак ги ражда, пак ги изяжда. Затворен кръг.
Хвърлих поглед наоколо, беше се стъмнило съвсем, навред пусто. И последните селяни се бяха прибрали, никой не ме виждаше. Събух се, натопих краката си в морето, отърколих се върху пясъка. Изпитах нужда да почувствувам с голо тяло камъните, водата, въздуха. Думата на игуменката „вечност“ ме беше раздразнила, беше се стоварила върху мен като ласо, с което улавят необузданите коне. Скочих, за да се изплъзна; исках да се допра без дрехи, гърди с гърди, до земята, до морето и да почувствувам със сигурност, че тези любими мимолетни неща съществуват.
„Ти съществуваш, единствено ти — извиках аз вътре в себе си, — о, камък, и пръст, и вода, и въздух! А аз, о, Земя, съм твоят последен син, държа гърдата ти и суча, и не ща да я пусна. Оставяш ме да живея само един миг, но този миг се превръща в гръд и аз суча.“
Сякаш се бях изложил на опасността да пропадна в тази човекоядна дума „вечност“; спомних си с какъв копнеж някога — кога? Едва лани! — се надвесих над нея със затворени очи и разперени ръце, за да падна.
Когато бях в първи клас на основното училище, имаше във втората част на букварчето ни една приказка: едно детенце паднало уж в един кладенец и там открило чудно хубав град — просторни градини, помня, мед, сутляш, играчки… Сричах и с всяка сричка потъвах все по-дълбоко в приказката. И един ден по обяд, връщайки се от училище, влязох тичешком в къщи, надвесих се над кладенеца в двора ни, под лозницата, и се загледах прехласнат в лъскавото черно лице на водата. И ми се стори, че видях чудно красивия град, къщи и улици, и деца, и една отрупана с гроздове лозница. Не можах да се стърпя повече; наведох надолу глава, провесих ръце и дори подритнах с крака, за да се прекатуря и падна в кладенеца. Но тъкмо в този миг майка ми ме зърна, изпищя и едва свари да ме улови през кръста…
Като дете насмалко не паднах в кладенеца; когато пораснах, насмалко не паднах в думата „вечност“; и в някои други думи още — „любов“, „надежда“, „отечество“, „бог“. Всяка година ми се струваше, че съм се спасил и съм отишъл напред. Не отивах напред — сменявах само думата и наричах това спасение. А напоследък, от две години насам, съм се надвесил над думата „Буда“.
Но да е жив и здрав Зорбас — това е последният кладенец, последната дума, след това ще се отърва веднаж за винаги. Завинаги ли? Така казваме всеки път.
Скочих прав. Цялото ми тяло, от главата до петите, тръпнеше от щастие. Съблякох се, хвърлих се в морето, смееха се вълните, смеех се и аз с тях, играех си. И когато се уморих и излязох на брега и изсъхнах от повеите на нощния вятър и поех с леки стъпки по пътя, стори ми се, че се бях избавил от една голяма опасност и отново се бях вкопчил с всички сили о гръдта на Майката и сучех.
XVI
Щом зърнах брега при мината, заковах се на място — в бараката имаше светлина. „Сигурно Зорбас си е дошъл!“ — помислих си зарадван.
Понечих да се затичам, но се въздържах. „Трябва да скрия радостта си — рекох си аз, — трябва да изглеждам сърдит и да започна да се карам. Изпратих го по спешна работа, а той пропиля парите, заплете се с разни певачки, забави се цели дванайсет дни… Трябва да се престоря на сърдит, трябва…“
Закрачих бавно, за да имам време да се ядосам. Мъчех се да се самораздразня, сбърчих вежди, стиснах юмруци, захванах да правя всички движения на ядосан човек, за да се ядосам. Но не се ядосах. Колкото повече се приближавах, толкова по-голяма ставаше радостта ми.
Приближих се на пръсти, погледнах през осветеното прозорче; Зорбас беше коленичил пред спиртника и правеше кафе. Сърцето ми се стопи от радост; извиках:
— Зорбас!
Вратата се отвори изведнаж и Зорбас, бос, без риза, изскочи навън: изпъна врат, вторачи се в тъмнината, съгледа ме, разтвори прегръдките си, но веднага се овладя и отпусна ръце.
— Добре заварил, началство! — каза той колебливо и застана пред мен с удължено лице.
Помъчих се да направя гласа си по-дебел.
— Добре си ни дошъл! — казах аз подигравателно. — Не се приближавай, миришеш на тоалетен сапун.
— Ако пък знаеш колко съм се мил, началство — измърмори той, — търках се, протрих тая дяволска моя кожа, преди да се явя пред очите ти! На, цял час се мих. Ама тази проклета миризма… Но какво ще прави! Не й е за първи път — ще се махне, ще не ще.
— Да влезем вътре — казах аз.
Чувствувах, че не мога да издържа повече — щях да прихна да се смея.
Влязохме вътре; бараката миришеше на парфюми, пудри, сапуни, на жена.
— Ами тези маскарлъци какви са, я ми кажи! — извиках аз, като видях върху един сандък наредени разни чантички, благовонни сапуни, женски чорапи, едно червено чадърче, две шишенца с парфюм.
— Подаръци… — измърмори Зорбас със сведена глава.
— Подаръци! — извиках аз, мъчейки се да се ядосам. — Подаръци, а?
— Подаръци, началство… Не се сърди; за горката Бубулина… Великден наближава, човек е и тя.
Успях да сдържа смеха си.
— Не си й донесъл най-важното… — казах аз.
— Какво?
— Сватбените венци.
И му разказах каква шега бях изиграл на влюбената сирена.
Зорбас се почеса по главата, позамисли се.
— Не си сторил добре, началство — каза той най-сетне, — прощавай, ама не си сторил добре. Може ли такива шеги, началство… Жената е слабо създание, деликатно, колко пъти ще ти казвам това? Една ваза от порцелан. Трябва да се пипа много внимателно, началство.
Почувствувах срам. И аз сам съжалявах за стореното, но беше много късно. Промених темата.
— Ами теленото въже? — запитах аз. — Ами инструментите?
— Всичко, всичко донесох, бъди спокоен! И вълкът сит, и агнето цяло! Въжената линия, Лола, Бубулина, началство — всичко е наред!
Той свали от огъня джезвето, наля чашата ми, даде ми и посипани със сусам кравайчета, които беше донесъл от града, и медена халва — знаеше, че е едно от любимите ми неща.
— Донесъл съм ти подарък една голяма кутия с халва! — каза ми той ласкаво. — Не съм те забравил. На взех и за папагала една голяма кесия арабски фъстъци. Никого не съм забравил. Както виждаш, акълът ми си е на място!
Хапнах кравайчета и халва, изпих кафето, седнал по турски на пода, а Зорбас пиеше също кафенцето си, пушеше, гледаше ме, и очите му ме обайваха като очите на змия.
— Разреши ли големия проблем, който те измъчваше, стари грешнико? — запитах го аз с по-лек глас.
— Кой проблем, началство?
— Дали жената е човек, или не!
— Ууу! Свърши това! — отвърна Зорбас, като размаха ръка. — Човек е и тя, човек като нас — и още по-лошо! Зърне ли ти кесията, свят й се завива, залепя се за теб, изгубва свободата си и се радва, че я губи; защото, видиш ли, отзаде блести кесията ти. Ала скоро… Зарежи ги тия, по дяволите, началство!
Стана, хвърли цигарата си през прозорчето.
— А сега, мъжки приказки — каза той. — Страстната седмица наближава, докарахме теленото въже, време е да отидем в манастира, да хванем ония шопари, да подпишем документите за гората… Преди да видят въжената линия и навирят нос, разбра ли? Времето минава, началство, не са хубави тия работи — да мързелуваме така, трябва вече да извадим стока, да дойдат параходите, да я натоварят, да покрием разходите… Това пътуване до Кастро излезе много скъпо; дяволът, видиш ли…
Той замълча; дожаля ми за него. Изглеждаше като дете, което е извършило някаква пакост и сега не знае как да я замаже. И сърчицето му трепери…
„Не те ли е срам! — виках аз на себе си. — Оставя ли се една такава душа да трепери? Я стани, къде ще намериш, когато и да било, някой друг Зорбас? Стани, вземи гъбата, изтрий всичко!“
