— Зорбас! — не издържах повече. — Зарежи дявола, не ни трябва сега! Пито — платено! Вземи сандура!
Зорбас протегна ръце, сякаш пак искаше да ме прегърне, но изведнаж ги отпусна и с един скок се намери до стената, изправи се на пръсти и откачи сандура. Когато се приближи до светилничето, направи ми впечатление косата му — беше черна като катран.
— А бре, безбожнико! — извиках аз. — Какви са тия коси? Къде ги намери?
Зорбас се засмя.
— Боядисах ги, началство, боядисах ги, проклетниците…
— Защо?
— Ами на, от честолюбие. Веднаж вървях с Лола и я бях хванал за ръката. Не, такова… На, ей така, съвсем лекичко! По едно време едно копеле, едно ей такова пале, ни сподири. „Ей, дядка! — завика келешът му с келеш. — Ей, дядка, къде водиш внучката си бе?“
Горката Лола се засрами, засрамих се и аз. И за да не я карам да се срамува повече заради мен, отидох още същата вечер при бръснаря и боядисах косите си.
Засмях се. Зорбас ме изгледа сериозно.
— Смешно ли ти се вижда това, началство? Обаче слушай да видиш каква загадка е човекът. От деня, в който ги боядисах, станах друг човек. Сякаш сам аз повярвах, че имам черни коси — забравя, видиш ли, лесно забравя човек каквото не му отърва! — и на, кълна ти се, пораснаха силите ми. И Лола почувствува това. А пък онзи бодеж, дето го имах тук на бъбреците, помниш ли го? Отиде, край! Не вярваш, нали? Е, тези работи, видиш ли, не ги пише в книгите ти…
Засмя се иронично, но веднага се разкая.
— Прощавай — рече той, — аз едничката книга, която съм чел през живота си, е „Синдбад Моряка“; не видях голяма полза от това…
Откачи сандура, съблече го пак нежно, бавно.
— Да излезем навън — рече той. — Тук, между четирите стени, сандурът не може се побра; звяр е той, иска да е нашироко.
Излязохме навън. Звездите святкаха като искри на огниво. Млечният път се лееше от единия до другия край на небето. Морето кипеше.
Седнахме по турски върху крайбрежните камъчета; вълните лижеха ходилата ни.
— Сиромашията иска веселба — каза Зорбас. — Ами че какво! Мисли, че ще ни гътне ли? Ела тук, сандурче!
— Една македонска песен, от родния ти край, Зорбас! — казах аз.
— Една критска, от твоя роден край! — рече Зорбас. — Ще ти изпея една песен, която научих в Кастро; откакто я научих, промени ми се животът.
Помисли малко.
— Не, не се е променил — каза той, — но сега разбирам, че съм имал право.
Посегна с грубоватите си пръсти към струните, изпъна шия. Гласът му, див, дрезгав, изпълнен с мъка, се разбунтува из въздуха:
Разсеяха се грижите, изчезнаха дребните тревоги, въззе се душата към върха си. Лола, лигнити, въжени линии, „вечност“, малки грижи, големи грижи, всичко се превърна в синкав дим, разсея се и остана само една стоманена птичка, човешката душа, която пееше.
— Халал да ти е всичко, Зорбас! — извиках аз, когато гордата песен свърши. — Халал да ти е всичко, което си сторил — и певачката, и боядисаните ти коси, и парите, дето изяде, всичко, всичко! Изпей още нещо!
Той изпъна тънкия си чворест врат:
Десетина работници, които спяха пред мината, чуха песните; надигнаха се, спуснаха се долу крадешком и наклякаха около нас. Слушаха любимата си песен и краката ги сърбяха.
И изведнаж не можаха повече да се сдържат; изскочиха от мрака, така както си бяха полуголи, разрошени, с издутите си, бухлати гащи, наобиколиха Зорбас със сандура и заиграха буйно хоро върху едрите крайбрежни камъни.
А аз ги гледах прехласнат, безмълвен, и си мислех:
„Ето я истинската жилка, която търсех; друга не ми трябва.“
На другия ден, още от зори, галериите кънтяха от ударите на кирките и от виковете на Зорбас. Хората работеха като бесни; само Зорбас можеше да ги увлече така; с него работата се превръщаше във вино, в песен, в любов, и те се опиваха. Оживяваше светът в ръцете му — камъните, въглищата, гредите; работниците възприемаха неговия ритъм, вътре в галериите, под бялата светлина на ацетилена, пламваше война и Зорбас вървеше начело и се биеше гърди с гърди. Даваше име на всяка галерия и на всяка жилка, даваше лице на силите, които нямаха лице, и по този начин те не можеха вече да му се изплъзнат.
„Когато аз си знам — казваше той, — че тази е галерията «Канаваро» (така беше кръстил първата галерия), къде ще ми отиде? Знам я по име и не смее да ми изиграе никакъв мръсен номер! Нито «Игуменката», нито «Кривокраката», нито «Пиклата». Знам ги, ти казвам, всички до една по име.“
Този ден се бях промъкнал в галерията, без той да ме забележи.
— Давай! Давай! — викаше Зорбас на работниците. — Напред, момчета, да глътнем планината! Човеци сме, големи зверове, господ, като ни види, страх го хваща. Вие сте критяни, а аз — македонец, ние ще глътнем планината, а не тя нас! Турция, море, глътнахме, та от тази нищо и никаква планина ли ще се уплашим? Давай!
Някой дотърча запъхтян при Зорбас; при светлината на ацетилена различих тясната мутра на Мимитос.
— Зорбас — рече той с пресекливия си глас. — Зорбас…
Зорбас се извърна, видя Мимитос, разбра; махна с ръчището си:
— Бягай! Пръждосвай се оттук!
— Идвам от мадамата… — започна слабоумният.
— Махай се оттук, ти казвам! Имаме работа!
Мимитос си плю на петите; Зорбас се изплю раздразнен.
— Денят е направен за работа — каза той. — Денят е мъж. Нощта е за веселба; нощта е жена. Не бива да ги объркваме!
И тогава аз се обадих.
— Момчета — рекох, — пладне е вече; време е да прекъснете работата, за да се наобядвате.
Зорбас се извърна, видя ме, намръщи лице.
— С твое позволение, началство, остави ни нас. Иди да обядваш, твоя милост. Загубихме дванайсет дни, трябва да наваксаме загубеното. Да ти е сладко!
Излязох от галерията, слязох на брега; разтворих книгата, която носех, бях гладен, но забравих глада. „Жилка е и размисълът — казах си аз, — давай!“, и потънах в дълбоките галерии на мозъка.
Вълнуващата книга — за покритите със снегове планини на Тибет, за тайнствените манастири, за мълчаливите монаси с жълти раса, които, чрез съсредоточаване на волята си, заставят ефира да приеме формата на тяхното желание.
