Високи върхове, въздух, изпълнен с духове, не достига дотам горе суетното бръмчене на света. Великият аскет повежда учениците си, шестнадесет до осемнадесетгодишни момчета, и ги отвежда посред нощ край едно заледено планинско езеро. Събличат се, разчупват леда, потапят дрехите си в ледената вода, сетне ги обличат и ги изсушават с плътта си. Отново ги потапят, отново ги изсушават — седем пъти. И после се завръщат в манастира за утринната.
Изкачват се на един връх, пет-шест хиляди метра висок. Седят си спокойно, дишат дълбоко ритмично, голи до кръста и не им е студено. Държат в ръце тас със заледена вода, гледат я, съсредоточават се, насочват върху замръзналата вода силата си и водата завира; и приготвят чая си.
Великият аскет събира около себе си учениците и извиква:
„Който няма вътре в себе си извора на щастието — горко му!
Който иска да се нрави на другите — горко му!
Който не съзнава, че този и другият живот са едно и също нещо — горко му!“
Беше се стъмнило, не можех да чета повече; затворих книгата, загледах се в морето. „Трябва — казвах си аз, — трябва да се отърва от всички кошмари — буди, богове, отечество, идеи… Който не се отърве — виках — от буди, богове, отечество, идеи — горко му!“
Морето беше станало изведнаж черно; непълната още луна се търкаляше към залеза си; далеч, някъде из градините, кучетата виеха жално и целият дол лаеше.
Зорбас се появи, изпоцапан, изкалян, ризата му висеше на дрипи.
Приклекна до мен.
— Добре мина днеска денят — каза той, — поработихме.
Чух думите на Зорбас, без да ги разбера; умът ми бродеше все още из далечни тайнствени чукари.
— Какво си се замислил, началство? Умът ти е далеч.
Събрах мислите си, обърнах се, погледнах другаря си, поклатих глава.
— Зорбас — отвърнах, — ти си мислиш, че си някакъв страшен и опасен Синдбад Моряка, който е обиколил целия свят, и се перчиш. А не си видял нищо, нищо, клетнико! Нито пък аз. Светът е много по- голям, отколкото ние си мислим. Пътуваме, пътуваме, а още не сме си подали носа от прага на къщата си.
Зорбас присви устни, не отвърна нищо. Само изръмжа като предано куче, което бият.
— Съществуват планини — продължих аз, — огромни, обиталища на богове и пълни с манастири. И вътре в тези манастири живеят монаси с жълти раса, седят с кръстосани крака месец, два, три, половин година и мислят все за едно и също нещо. Все за едно и също нещо, чуваш ли? Не за две неща — за едно! Не мислят като нас за жени и въглища, за книги и въглища; съсредоточават, Зорбас, ума си само върху едно нещо; и вършат чудеса. Така стават чудесата. Виждал си, когато поставиш някоя лупа срещу слънцето и събереш лъчите му само върху една точка, нали, Зорбас? Тази точка скоро почва да гори. Защо? Защото силата на слънцето не се разпилява, а се събира цялата върху тази точка. Така е и с човешкия ум; вършиш чудеса, ако насочиш ума си само към едно-единствено нещо. Разбра ли, Зорбас?
Зорбас дишаше пресечено; по едно време цял се разтърси, сякаш искаше да избяга. Но се сдържа.
— Продължавай! — изръмжа той със задавен глас.
Но веднага скочи прав.
— Мълчи! Мълчи! — извика той. — За какво ми ги разправяш тия неща, началство? Защо ми тровиш душата? Добре си бях тук, защо ме буташ? Бях гладен и господ или дяволът (да пукна, ако мога да ги различа!) ми подхвърли един кокал и аз си го глождех. Въртях опашка и му виках: „Благодаря! Благодаря!“ А сега…
Тропна с крак върху камъните, обърна ми гръб; понечи да тръгне към бараката, но още кипеше отвътре, спря се.
— Пъф! Халал да му е кокалът, дето ми го подхвърли господ — дяволът! — изръмжа той. — Една мръсна дърта певачка! Една мръсна стара гемия!
Сграбчи пълна шепа камъчета, запрати ги в морето.
— Ала кой е този — извика той, — кой е този, който ни подхвърля кокалите?
Почака малко и като видя, че не му отвръщам, кипна:
— Не отговаряш, а, началство? Ако знаеш, кажи ми, та да знам и аз името му, и бъди спокоен, ще го наглася както трябва. Но така, слепешката, накъде да се нахвърля? Ще си разбия мутрата.
— Гладен съм — казах аз. — Вземи да сготвиш нещо; да се наядем първо!
— Не можем ли да издържим да не ядем една вечер, а, началство? Аз имах един чичо калугер, който ядеше през цялата седмица само вода и сол; в неделя и на големите празници хвърляше вътре и малко трици. И живя сто и двайсет години…
— Живял е сто и двайсет години, Зорбас, защото е вярвал; намерил си е своя бог, вързал си е магарето, нямал е никаква грижа. Но ние, Зорбас, си нямаме бог, който да ни храни; запали тогава огън, имаме малко старчуги22; направи една чорба, гореща, гъста, с много кромид и пипер, както си я обичаме. Пък после ще видим.
— Какво ще видим? — каза ядосан Зорбас. — Щом се наядем и наситим, ще забравим всичко.
— Това и искам; тъкмо в това е и значението на яденето… Хайде, върви, приготви ни рибена чорба, Зорбас, та да не ни се пръсне главата!
Но Зорбас не се помръдваше; стоеше неподвижно и ме гледаше.
— Слушай да ти кажа, началство — каза той, — знам какви са ти намеренията. Ей сега на, докато ми говореше, изведнаж в ума ми проблесна всичко, разбрах!
— Какви намерения имам, Зорбас? — запитах аз със смях.
— Искаш да изградиш и ти един манастир и да туриш в него, вместо калугери, неколцина като твоя милост писарушки; да четат и да пишат денем и нощем и от устата ви да изскачат, като на някои светии по иконите, ленти с букви. А, отгатнах ли?
Наведох огорчен глава. Стари, младежки блянове, широки, загубили перата си криле, наивност, благородство, възвишени стремежи… Да основем едно духовно общежитие, да се затворим вътре в него десетина другари — музиканти, художници, поети… — да работим: през целия ден, да се срещаме само вечерта, да разговаряме… Бях дори съставил правилника на общежитието. Бях намерил и сградата — при „Свети Иван Ловеца“, в един дълбок дол на Имитос23…
— Отгатнах! — каза Зорбас със задоволство, когато видя, че се изчервих и замълчах.
— Отгатна, Зорбас — отвърнах, като се мъчех да скрия вълнението си.
— Добре, тогава имам една молба към теб, игумене свети: направи ме портиер на този манастир, за да върша контрабанда. Ще вкарвам от време на време в манастира едни такива странни неща — жени, бузуци24, дамаджани с узо, печени прасенца… Та да не отиде целият ви живот за тоя, дето духа!
Той се засмя и се отправи бързо към бараката; изтичах подире му. Изчисти рибата мълчаливо; донесох и аз дърва, запалих огън. Чорбата стана най-сетне, грабнахме лъжиците, загребахме направо от гърнето.
Никой не приказваше, не бяхме яли цял ден и сега и двамата сърбахме лакомо. Пийнахме вино, настроението ни се повиши; Зорбас отвори уста:
— Има си хас, а, началство, да се появи сега отнякъде Бубулина — да е жива и здрава, пу, да не й е уроки! Само тя липсва! И да ти кажа правото, между нас да си остане, началство, петимен съм за нея, да я вземат дяволите!
— А защо не питаш сега кой ти подхвърля този кокал, а?
— Какво ме засяга това, началство? Игла в копа сено! Кокала гледай ти, зарежи ръката, която го подхвърля. Вкусен ли е? Има ли по него малко месце? Това е важното, всичко останало…
— Храната извърши чудото си! — казах аз, като потупах Зорбас по рамото. — Успокоило ли се е тялото, което беше гладно? Е, успокоила се е и душата, която питаше… Вземи сандура!
Но тъкмо когато Зорбас се надигаше, по крайбрежните камъчета се разнесоха тежки, но бързи стъпки. Косматите ноздри на Зорбас потръпнаха.
— За вълка приказваме, а той — в кошарата! — каза той тихо и се плесна по бедрата. — Иде! Подуши миризмата на Зорбас, кучката недна, тръгна по следата и пристигна.
— Аз си отивам — казах аз и станах. — Отегчавам се. Ще отида да се поразходя; а вие си изкарайте
