непреривността в усилието, последователността в желанието, се разкри отново пред мен, да е жива и здрава тази малка прелестна икона на християнския светец с младежките къдри, провиснали над челото му като черни гроздове! Гръцкият Дионисий и свети Бакхус се съединяваха, приемаха едно и също лице; под лозовите листа и расата се вълнуваше едно и също изпълнено с копнеж, изпечено от слънцето тяло — Гърция.
Зорбас се появи на двора.
— Игуменът дойде — каза ми той набързо, — поговорихме си малко, дърпа се, нищо нямал да изкара, казва, иска повече, но ще я наглася.
— Какво се дърпа? Нали се бяхме уговорили?
— Не се бъркай, началство, аман! — помоли ме Зорбас. — Ще оплескаш всичко. Ето, седнал си сега да приказваш за старата уговорка. Махни я нея! Не бърчи вежди, махни я, ти казвам! Ще вземеш гората на половин цена.
— Ама какви са тия работи, дето ги скалъпваш, Зорбас?
— Остави, моя си работа; ще смажа колелото и ще се затъркаля — разбра ли?
— Но защо? Не разбирам?
— Защото направих излишни разходи в Кастро, ето защо! Защото ми изяде, т.е. ти изяде, доста хилядарки тази Лола. Мислиш, че съм забравил това ли? Имам честолюбие аз, какво мислиш? Прашинка не давам да ми падне на главата! Похарчих — плащам; направих сметка: седем хиляди ми струва Лола; ще ги приспадна от гората. За Лола ще плати игуменът, манастирът, Богородицата. Това е моят план, харесва ли ти?
— Никак. Какво е виновна Богородицата за твоите разпътства?
— Виновна е и още как! Тя е направила сина си, бога; а бог ме е направил мен и ми е дал инструментите, за които знаеш; и тъкмо тези проклети инструменти ме карат да си загубвам главата, щом видя женския род, и да разтварям кесията си. Разбра ли? Виновна е, значи, и още как нейна милост — нека плати!
— Не ми харесват тия работи, Зорбас.
— Това е друг въпрос, началство. Нека спасим ние седемте хилядарки, а сетне ще поспорим. „Върши си, синко, работата, а пък сетне пак ще съм ти леля!“ Знаеш ли я тази песен?
Дебелият иконом се появи.
— Заповядайте — каза той със сладникав попски глас, — трапезата е готова.
Слязохме в трапезарията — голямо помещение с пейки и дълги тесни маси. Миришеше на граниво олио и на вкиснато. В дъното — полуизтрит стенопис — Тайната Вечеря. Единадесетте верни ученици струпани като овце около Христос, а срещу тях, с гръб към зрителя, съвсем сам, червенобрадият с неравното чело, с орловия нос — Юда; а Христос само него гледаше.
Икономът седна; от дясната му страна — аз, от лявата — Зорбас.
— Пости са сега — каза той, — та прощавайте; ни олио, ни вино, пък макар и да сте пътници. Добре дошли!
Прекръстихме се, посегнахме мълчаливо към маслините, към зелените стръкчета лук, тарамата, постния боб. И тримата дъвчехме бавно, без охота.
— Такъв е животът, земният — каза икономът. — Пост. Но нека потърпим, иде Възкресение с агнетата, иде царството небесно.
Покашлях се; Зорбас ме настъпи по крака, сякаш искаше да ми каже: „Мълчи!“
— Видях отец Захариас… — рече Зорбас, за да промени разговора.
Икономът подскочи.
— Да не би да ти е казал нещо, този нечестивец? — попита той разтревожен. — Седем дявола има вътре в себе си той, не го слушайте! Нечиста е душата му и затова вижда нечистотии.
Камбаната удари печално за бдение. Икономът се прекръсти, стана.
— Аз ще вървя — каза той. — Започнаха Страстите Христови; да отидем да бъдем разпнати заедно с него. Но за тази нощ вие можете да си починете, път сте били; ала утре, на утринната…
— Мръсници! — процеди Зорбас през зъби, когато калугерът си отиде. — Мръсници, лъжци, човекомулета, мулечовеци!
— Какво ти стана, Зорбас? Да не би да ти е казал нещо този Захариас?
— Зарежи ги, началство, зарежи ги да вървят по дяволите! Ех, само да не подпишат — ще видят те кой — кум, кой — сват, кой — на булката брат!
Прибрахме се в килията, в която ни бяха постлали за спане; в един ъгъл имаше стара икона — Богородицата, опряла плътно буза о бузата на сина си; големите й очи бяха пълни със сълзи.
Зорбас поклати едрата си глава:
— Знаеш ли, началство, защо плаче?
— Не.
— Защото вижда; аз, ако бях иконописец, щях да рисувам Богородицата без очи, без уши, без нос; защото ми е жал за нея.
Изтегнахме се върху твърдите ни постели. Гредите миришеха на кипарис, през отвореното прозорче навлизаше, изпълнен с ухания, пролетният ветрец. От време на време откъм двора идеха, една през друга, като повеи, печалните мелодии; отвън през прозореца запя славей, а след него, някъде по-далеч — друг, и друг; преля от любов нощта.
Не можех да заспя; песента на славея се сля с риданията на Христа и аз се мъчех, между цъфналите портокалови дървета, да изкача Голгота, като следвах големи капки кръв. В синята пролетна нощ виждах капките студена пот, оросила тялото на Христа, ръцете му, как ги простираше, сякаш умоляваше, сякаш просеше… Галилеите тичаха подир него, викаха: „Осанна! Осанна!“ с върбови клонки в ръце, постилаха дрехите си на земята, за да стъпва по тях. Той гледаше тези, които обичаше; никой не подозираше нищо, само той знаеше, че отива да умре. Под звездите, облян в сълзи, мълчалив, той утешаваше човешкото си сърце, което трепереше: „Както житното зърно, сърце мое, и ти трябва да слезеш под земята и да умреш. Не трепери. Иначе как ще станеш клас, сърце мое, как ще нахраниш хората, които умират от глад?“
Ала вътре в гърдите му човешкото сърце все трепереше и трепереше, и не искаше да умре…
Полека-лека гората около манастира се изпълни с песента на славеите. Възнасяше се из влажния листак песента, изпълнена с любов и страст; и заедно с нея тръпнеше, плачеше, издуваше се, преливаше и сърцето на човека.
И ей тъй, без да разбера, със Страстите Христови, с песента на славея, навлязох в съня, така както навярно и душата влиза в рая.
Не бях спал може би и час, когато изведнаж се стреснах изплашен.
— Зорбас! — извиках. — Чу ли? Изстрел!
Но Зорбас беше вече седнал на постелята си и пушеше.
— Не си разваляй спокойствието, началство — каза той, като се мъчеше да сдържи гнева си. — Остави ги да си извадят очите.
В коридора се разнесоха викове, тежки чехли се затътриха, врати се заразтваряха, далеч някой охкаше, сякаш беше ранен.
Скочих от постелята, отворих вратата. Пред мен изскочи един съсухрен старец; носеше островърха бяла нощна шапка и дълга до коленете бяла риза.
— Кой си ти?
— Митрополитът… — отвърна той с треперещ глас.
Едва не прихнах да се смея; златни одежди, митра, жезъл, пъстроцветни фалшиви скъпоценни камъни. За първи път виждах митрополит по нощница.
— Какъв беше този изстрел?
— Не знам… не знам… — измърмори той, като ме буташе назад.
Зорбас, все още на постелята си, се засмя.
— Разтреперил си се нещо, а, старче? — рече той. — Влез вътре, нещастнико. Ние не сме калугери, не се бой.
— Зорбас — обадих се тихо, — не приказвай така, той е митрополит!
