— Господи помилуй! Господи помилуй! — тананиках и аз, с мъка сдържайки смеха и сълзите си.
— Има и други тропари още — рече Зорбас, — но да ме вземе дяволът, ако мога да си ги спомня! Но да се върнем на най-важното!
Той подскочи и извика:
— Давай! Давай!
И протегна към мен ръчището си.
— Подай си и ти, коконо моя, ръчичката — каза той на годеницата си.
Пълната, разядена от пранета ръка трепереше. Прекарах пръстените на пръстите им, а Зорбас ревеше, извън себе си, като дервиш: „Годява се раб божий Алексиос с рабиня божия Фортензия, во има Отца и Сина, и Светаго Духа, амин! Годява се рабиня божия Фортензия с раб божий Алексиос…“
— Готово, свърши, хайде и догодина! Ела тук, кира Зорбасовице, да ти дам първата честна целувка в живота ти!
Ала мадам Ортанс се беше свлякла долу, прегръщаше краката на Зорбас и плачеше. Зорбас поклати съчувствено пламналата си глава.
— Горките жени! — измърмори той.
Мадам Ортанс се изправи, изтърси полите си, разтвори обятия.
— Е, е! — извика Зорбас. — Велики вторник е днеска, долу ръцете! Пости са!
— Зорбас мой… — прошепна премаляла тя.
— Имай търпение, мадам, потърпи до Великден, ще хапнем тогава месо. И ще чукнем червените яйца. А сега е време да се прибереш в къщи. Какво ще кажат хората, ако те видят да обикаляш по това време навън?
Бубулина го погледна умолително.
— Не, не — каза Зорбас, — на Великден! Ела с нас, куме!
Наведе се над ухото ми:
— Не ни оставяй сами, за бога! Нямам никакъв кеф тази вечер.
Поехме по пътя за селото; искреше небето, лъхаше морето, нощните птици въздишаха. Старата сирена, увиснала на ръката на Зорбас, се тътреше щастлива и меланхолична.
Тя беше стигнала тази вечер в пристанището, за което беше толкова копняла през целия си живот. Пееше, горката, през целия си живот, гуляеше, подиграваше се на честните жени, но сърцето й изгаряше. Когато, напарфюмирана, наплескана с мазила, преминаваше с крещящи тоалети по улиците на Александрия, Бейрут, Цариград и виждаше как бедни женици кърмят бебетата си, гърдите на горката мадам Ортанс изтръпваха, издуваха се и зърната им щръкваха и търсеха и те една бебешка устица. „Да се омъжа, да се омъжа, да имам дете…“ — с тази мисъл живееше тя през цялото това време и въздишаше. Но на никого никога не разкри тя болката си. И сега, слава богу, малко късно, но пак добре, тя влизаше, разнебитена, обрулена от бури, в тъй силно жадуваното пристанище…
Вдигаше от време на време очи, поглеждаше крадешком високия дингил до себе си. „Не е — казваше си тя — някой богат паша със златни пискюли, нито някое красиво младо бейче, ама пак добре, слава богу! Мъж ми стана, мъж с венчило — слава богу!“
Зорбас я чувствуваше като тежест върху себе си и я теглеше припряно, за да стигнат по-скоро в селото и да се отърве. И клетницата току се препъваше о камъните, ноктите на краката й едва не се изтръгваха, боляха я мазолите, но тя мълчеше. Защо да говори? Защо да се оплаква? Всичко е наред, слава богу!
Бяха отминали смокинята на Господарската щерка, градината на вдовицата — първите къщи на селото се показаха. Спряхме се.
— Лека нощ, злато мое… — изрече щастливата певачка и се надигна на пръсти, за да достигне устата на годеника си.
Ала Зорбас не се навеждаше.
— Да падна ли да ти целуна краката, любов моя? — произнесе жената, готова да се свлече долу.
— Не, не! — извика Зорбас развълнуван и я сграбчи в обятията си. — Аз трябва да целуна краката ти, мадам, но ме мързи… Лека нощ!
Разделихме се. Поехме обратно по пътя, мълчахме. Вдишвахме дълбоко уханния въздух; по едно време Зорбас се извърна и ме погледна.
— Какво да правим сега, началство? — каза той. — Да се смеем ли, да плачем ли? Дай ми съвет.
Не отвърнах нищо; и на мен на гърлото ми бе заседнала някаква топка и не знаех какво беше — ридание или смях.
— Началство — обади се неочаквано пак Зорбас, — как го казваха онзи хаймана, древния бог, дето не оставял женско на тоя свят на мира? Чувал съм нещо такова. Боядисвал си, казва, и той брадата, татуирвал си ръцете със сърца и сирени, маскирал се, казва, превръщал се на бик, на лебед, на коч или магаре, с извинение, според мерака на всяка фуста. Я ми кажи името му, жив да си!
— Струва ми се, че говориш за Зевс; как се сети за него?
— Господ да успокои душата му! — каза Зорбас, като издигна ръце към небето. — Много е видял, много е изпатил, истински великомъченик, слушай ме мен, началство, знам ги аз тия работи. Ти слушаш книгите, ама я помисли кои ги пишат! Пфъ! Даскали! И какво разбират даскалите от женкари и жени? Да се не видят макар!
— Ами защо не пишеш, твоя милост, а, Зорбас? Та да ни разкриеш всички тайни на тоя свят?
— Защо ли? Ами че защото аз изживявам всички тези тайни и нямам време. Кога с хората, кога с жени, кога с виното, кога със сандура, и нямам време да взема тази бъбрица, перото. И ето как светът е паднал в ръцете на писарушките; онези, които изживяват тайните, нямат време; а тези, които имат време, не изживяват тайните. Разбра ли?
— И тъй, какво стана със Зевс? Не измествай приказката.
— Ех, горкият! — произнесе Зорбас, като въздъхна. — Само аз знам какво е изтеглил. Обичал е наистина жените, ала не така, както си мислите вие писарушките, не, съвсем не! Жал му е било на него за тях, разбирал е мерака на всяка една, жертва е ставал за тях. Когато зървал в някоя затънтена провинциална дупка как някоя стара мома вехне от съклет или пък някоя сочна женичка — море, и да не е била сочна, и чудовище да е била! — чийто мъж отсъствувал, как по цяла нощ се върти и не може да мигне, прекръствал се, състрадателна душа, слагал други дрехи, приемал лицето на този, за който си мислела жената, и влизал в стаята й.
Нямал е никакъв кеф, ти казвам, за любовни работи, често пъти е бил и капнал, и с право — как да свари да се оправи с толкова народ, горкият! Много пъти му е било досадно, бил е неразположен. Виждал ли си някога, началство, пръч, след като е покрил няколко кози? Текат му лигите, помътняват очите му, гурелясват, кашлюка, пресипва, не може да се държи на краката си. В такъв хал изпадал често пъти и горкият Зевс. Прибирал се в къщи на разсъмване и казвал: „Ах, кога най-сетне и аз, Христе боже, ще легна да се наспя? Не мога вече да се държи на краката си!“ — и току бършел лигите си.
Но изведнаж дочувал въздишка — долу на земята някоя жена отмятала завивките, излизала на терасата си, въздишала. И веднага сърцето на Зевс се разтапяло от умиление. „Ах, ах, трябва да сляза пак на земята, горкият аз, една жена въздъхна, трябва да сляза да я утеша!“
Докато накрая жените го разсипали, не му държал вече кръстът, захванал да повръща, схванал се целият и гибердясал. Дошъл тогава наследникът му, Христос, видял хала на предишния бог и рекъл! „Варда от жени!“
Слушах Зорбас, възхищавах се на свежестта на ума му и се превивах от смях.
— Смей се, смей се, твоя милост, началство, ама да даде господ — дяволът да тръгнат добре работите ни — невъзможна ми се струва тая, но както и да е! — знаеш ли каква фабрика ще отворя? Бюро за женитби! „Бюро за женитби «Зевс»!“ Ще идват, значи, горките жени, дето не са могли да си намерят мъж — старите моми, грозотиите, кривокраките, кривогледите, куците, гърбавите, а аз ще ги приемам в едно салонче, чиито стени ще бъдат покрити със снимки на красиви момчета, и ще им казвам: „Изберете си, прекрасни госпожи, когото си харесате и аз ще се заема да го направя ваш мъж.“ И ще намирам някой юначага, който да им прилича, ще го обличам като на снимката, ще му давам пари и ще му казвам: „Улица еди-коя си, номер еди-кой си, тичай да намериш еди-коя си, почни да я ухажваш. Недей да те е гнус, аз плащам, спи с нея; кажи й сладките думи, които мъжете казват на жените и които тя, горката, никога не е чувала; закълни й се, че ще я вземеш за жена, дай й малко радост на клетата, радостта, която имат и
