козите дори, и костенурките, и стоножките…“
И ако пък понякога се случи някоя стара кранта като нашата кира Бубулина, която никой, колкото и да му платя, не би приел да утеши, ее, тогава щях да се прекръстя и да се заема с нея аз, директорът на Бюрото. И всички зяпльовци щяха да кажат: „Виж го ти този схванат дъртак! Ами че няма ли очи да види, няма ли нос да помирише?“ — „Имам бре, серсеми такива, имам бре, безчувствени души такива, и очи, и нос имам, ала имам и сърце и ми е жал. А когато имаш сърце, и да имаш и да нямаш носове и очи, все това е! Пращаш ги по дяволите!“
И когато вече, парализиран и аз от многото работа, ще хвърля петалата, ще ми отвори ключарят Петър вратата на рая и ще ми каже: „Влез, севдалия Зорбас, влез, великомъченико Зорбас, върви да се изтегнеш до събрата си Зевс, да си отдъхнеш и ти, човече божи; много си изтеглил през живота си!“
Говореше Зорбас, поставяше въображението му клопки, в които сам падаше вътре, полека-лека почваше и той самият да вярва в приказката си, и тази вечер, след като свърши, тъкмо когато минавахме край смокинята на Господарската щерка, въздъхна и вдигна ръце, сякаш се заклеваше:
— Бъди спокойна, Бубулино моя, прогнила, измъчена, мауно моя! Бъди спокойна, няма да те изоставя аз така, ще те утеша, да! Четирите Велики сили те изоставиха, младостта те изостави, господ те изостави, ала аз, Зорбас, няма да те изоставя!
Беше минало полунощ, когато стигнахме на нашия бряг. Вятър се вдигна, далеч отвъд, от Африка идеше горещият южняк и караше да набъбват дърветата, лозите, гърдите на Крит. Целият остров, изтегнат сред морето, приемаше, тръпнейки, горещите живителни повеи на вятъра. Зевс, Зорбас, възбуждащият южняк се сливаха тази вечер в съзнанието ми в едно тежко, мъжко лице с черна брада, с черни мазни коси, което се навеждаше с алени топли устни над мадам Ортанс, Земята.
XX
Изтегнахме се на леглата си; Зорбас потри ръце доволен.
— Добър беше днешният ден, началство — каза той. — Ама ще ме попиташ — какво ще рече добър? Запълнен! Я си помисли: сутринта бяхме някъде на майната си, в манастира, и турихме в торбата игумена — да пукне дано! След това слязохме в бърлогата си, заварихме нашата кира Бубулина, сгодихме се, на, ето и пръстена. Чисто злато! Имала, казва, две английски лири, от онези, които й бил дал към края на миналия век английският адмирал; пазела ги, казва, за погребението си; но сега ги дала — да е жива и здрава! — на златаря и направила от тях пръстени. Цяла загадка е човекът!
— Спи, Зорбас — казах, — мирясай вече, стига. Утре имаме тържествена церемония — ще забием първия стълб на въжената линия. Обадих и на поп Стефанос да дойде.
— Добре си сторил, началство, много умно! Ще дойде онзи пръч попът, ще дойдат и старейшините, ще раздадем и свещички, ще ги запалят, това прави впечатление; укрепва работата ни. Не ме гледай мен; аз си имам свой личен бог и свой личен дявол; ала хорицата…
Разсмя се; не можеше да заспи, умът му кипеше.
— Ех бре, дядо! — рече той след малко. — Ех бре, деденце мое, господ костите ти да освети! И той бил чапкънин и луда глава като мен — и въпреки това беше ходил, безбожникът му неден, на Божи гроб и беше станал хаджия. Бог знай какви намерения е имал. Когато се завърнал в селото си, един кумец, козекрадец и хаймана като него, му рекъл: „Ех бре, кумец, не ми донесе и на мен едно парче от честния кръст от Божи гроб!“ „Как да не съм ти донесъл, кумец! — рекъл онзи ми ти хитрец, дядо ми. — Ами че теб ли ще забравя? Ела вечерта в къщи, доведи и попа да направи водосвет, та да ти го предам. Донеси и някое печено прасенце, донеси и вино — за честитяването!“
Върнал се вечерта дядо ми в къщи, отчупил от проядената си от червеи порта едно парченце дърво, ей такова на, колкото оризово зърно, увил го в памук, капнал отгоре му и малко олио и зачакал. След малко ето ти го пристига и кумецът с попа и прасенцето. Турил патрахила си попът, направил водосвета, свършило предаването на честния кръст, нахвърлили се на прасенцето. Ех, майка му стара, ще повярваш ли, началство? Поклонил се кумецът на честния кръст, окачил го на шията си, и оттогава станал друг човек. Променил се. Хванал балкана, присъединил се към арматолите и клефтите27, палел турските села, хвърлял се безстрашно срещу куршумите. Защо да го е страх? Носел в себе си честния кръст, куршум не го ловял.
Зорбас прихна да се смее.
— Всичко е идеята — рече той. — Вярващ ли си? Тогава една треска от някаква си стара врата става честният кръст. Не си ли вярващ? Тогава честният кръст целият става някаква стара врата.
Където и да докоснеш душата на Зорбас, изскачат искри.
— Ходил ли си някога на война, Зорбас?
— Знам ли и аз? — отвърна той и се навъси. — Не помня. Коя война?
— Ами на, искам да кажа — да си се бил за родината.
— Защо не зарежем тези приказки, ще река аз. Минали щуротии, забравени щуротии.
— Щуротии ли наричаш ти това, Зорбас? Не те ли е срам? Така ли говориш за родината?
Протегна Зорбас врат, изгледа ме. Изтегнал се бях и аз на леглото си, лампата светеше над мен; изгледа ме продължително, строго; сграбчи мустаците си.
— Зелено нещо… — рече той най-сетне. — Даскалско месо — даскалски ум… Каквото и да ти кажа, загубена работа е, пък прощавай, началство.
— Ама как? — възразих аз. — Разбирам, Зорбас, кълна ти се, разбирам!
— Да, разбираш с ума си. Казваш: право, криво; така е, не е така; имаш право, нямаш право. Ала какво излиза от това? Аз гледам ръцете ти, краката ти, гърдите ти, когато говориш; а всички те стоят неми, не казват нищо. Сякаш няма кръв в тях. С какво тогава можеш да разбереш? С главата ли? Пъф!
— Море, кажи си, Зорбас, не го усуквай! — извиках аз, за да го раздразня. — Струва ми се, че не те е много-много еня за родината, негоднико!
Той се ядоса, удари с юмрук по стената, гръмнаха газените тенекии.
— Мен, дето ме гледаш — извика той, — и не ми ги приказвай на мен такива, мен, дето ме гледаш, аз бях избродирал със собствените си коси „Света София“28 и я носех в себе си, окачена на врата ми, отпред на гърдите, като талисман. Да, с ей тия ръчища я бях избродирал, от ей тия ми коси, които тогава бяха гарвановочерни. Обикалях с Павло Мелас, мен, дето ме гледаш, из македонските чукари — левент, юначага ей дотам горе, с чапразите си, с тузлуците си, талисманите, синджирите, фишеклъците, пищовите… Целият бях само в желязо и сребро и кабари и като вървях, вдигах такъв шум, сякаш кавалерия минаваше. На, гледай тук, тук… Гледай тук… Гледай тук!
Разтвори ризата си, смъкна панталоните си.
— Дай лампата тук! — заповяда той. Приближих се с лампата; светлината падна върху слабото, изпечено тяло — дълбоки белези от рани, следи от куршуми, същинско решето бе тялото му.
— Погледни сега и от тази страна!
Извърна се и ми показа гърба си.
— Виждаш ли — отзад нямам нито един белег от рана… Разбра ли? Остави сега лампата пак там!
Сложи панталона и ризата, седна на леглото си.
— Щуротии! — изкрещя той разярен. — Позор! Абе кога най-сетне човекът ще стане човек? Носим панталони, колосани яки, шапки, а си оставаме все още мулета, вълци, лисици, свини. Били сме, казва, образ и подобие божие! Кои? Ние ли? Пфу! — на мутрата ни!
В паметта на Зорбас изплуваха ужасяващи спомени и той все повече се разпалваше. Иззад разклатените му, разядени зъби изскачаха слова. Той стана, грабна каната с вода, пи, пи, разхлади се. Посъвзе се.
— Където и да ме докоснеш — каза той, — стон издавам; целият съм в рани. Какво си седнал тогава да ми дрънкаш за жени? Аз, когато вече разбрах, че съм станал истински мъж, не се и обръщах дори да ги погледна. И ако ли пък се обръщах, докосвах ги само за един миг, ей тъй, с един скок, като петел, и отминавах. „Мръсните им кучки такива, казвах си аз, мръсните им попадии такива, искат да ми изпият силата! Пфу, да се не видят!“
Грабнах, значи, пушката си и — друм! Хванах балкана, станах комитаджия. Веднаж, около здрач, се промъкнах в едно българско село и се скрих в един обор, в самата къща на един български поп, свиреп
