пера, с които се беше накичила, скубейки паши, бейове, адмирали… Копнееше да стане сериозна, прибрана гарга — стопанка. Честна жена. Не се мацотеше вече, не се гиздеше, не се миеше: миришеше.
Зорбас мълчеше; сучеше нервно прясно боядисаните си мустаци. Наведе се, запали спиртника, сложи джезвето за кафе.
— Безсърдечний! — разнесе се неочаквано дрезгавият глас на старата певачка.
Зорбас вдигна глава, изгледа я, погледът му се смекчи. Не можеше да слуша жена да го зове умолително и да не се разчувствува; една женска сълза можеше да го удави.
Той не отвърна нищо; сложи кафето и захарта, разбърка ги.
— Защо ме караш да чакам толкова дълго време невенчана? — изгугука старата сирена. — Не смея вече да си покажа лицето в селото. Загубих честта си! Загубих честта си! Ще се самоубия!
Бях се изтегнал уморен върху леглото си и облакътен на възглавницата, се наслаждавах ненаситно на тази комична и сърцераздирателна сцена.
Сега мадам Ортанс се беше приближила до Зорбас и го побутваше по коленете.
— Защо не донесе венците? — запита го тя с треперещ глас.
Зорбас почувствува върху коляното си пълната, трепереща ръка на Бубулина. Това коляно беше последният къс твърда земя, за който тази хилядократна корабокрушенка се улавяше, за да се спаси.
Добре разбираше това Зорбас и сърцето му смекчи. Но пак не каза нищо; поднесе кафето в три чашки.
— Защо не донесе венците, Зорбас? — чу се отново сърцераздирателният глас.
— Няма хубави в Кастро — отвърна Зорбас.
Подаде на всеки от нас чашката му и се сви в ъгъла.
— Писах в Атина — продължи той — да ни изпратят от хубавите; писах и за големи бели свещи, и за бонбони, от ония, дето са пълни с шоколад и печени бадеми…
Колкото повече говореше, толкова повече се разпалваше и въображението му; очите му искряха и както поетът в огнения миг на сътворението, така и Зорбас се носеше в някаква възвишена атмосфера, където лъжа и истина се сливат и се признават за сестри. Той си отпочиваше сега, приклекнал така, сърбаше шумно кафето си, запали цигара — денят беше преминал добре, гората беше в джоба му, доволен беше. Разпали се още повече:
— Цял свят трябва да запомни нашата сватба, Бубулино моя! Да видиш само каква булчинска рокля съм ти поръчал! Затова и останах толкова дни в Кастро, любов моя! Повиках две големи шивачки от Атина и им рекох: „Жената, която вземам, еша си няма в целия Запад и в целия Изток! Била е царица на четири Велики сили, сега овдовя, Великите сили умряха и тя благоволява да ме вземе. Искам, значи, и булчинската й рокля да си няма еша; само от коприна и бисер да бъде; и да окачите околовръст по фустата златни звезди, на дясната гръд да сложите слънцето, а на лявата — луната!“ — „Ама ще им се заслепят очите на всички, които я видят! — извикаха шивачките. — Ще пострадат!“ — „Да пострадат! — отвърнах аз. — Любимата ми да е жива!“
Мадам Ортанс, облегната на стената, слушаше. Тежка, плътска усмивка се беше разляла по отпуснатото и набръчкано личице, а розовата панделка на шията й щеше да се скъса.
— Искам да ти кажа нещо на ухото… — прошепна тя, като гледаше с примрели очи Зорбас.
Зорбас ми намигна, наведе се.
— Донесох ти нещичко тази вечер — пошепна му бъдещата булка, пъхайки езичето си в косматото му ушище.
Тя измъкна от пазвата си една кърпичка, вързана на възел в единия си край, подаде я на Зорбас.
Зорбас хвана с два пръста кърпичката и я постави върху дясното си коляно, сетне се извърна и се загледа в морето.
— Защо не развържеш възела, Зорбас? — каза мадам Ортанс. — Никак ли не ти се иска час по-скоро да видиш какво има вътре.
— Да си изпия първо кафенцето — отвърна той. — Да си изпуша цигарката. Все едно, че съм го развързал, знам какво има вътре.
— Развържи възела, развържи възела… — умоляваше сирената.
— Да си изпуша първо цигарката, казах!
И ме погледна укорно, сякаш ми казваше: „Ти си виновен за всичко това!“
Той пушеше бавно, издухваше през ноздрите си дима, гледаше морето.
— Утре ще имаме сироко26 — каза той, — промени се времето. Дърветата ще набъбнат, гърдите на момичетата също ще набъбнат, няма да се побират вече в блузите си… Пролетта — вагабонтка такава, измислица на сатаната!
Помълча и след малко продължи:
— Всичко хубаво на този свят е измислено от сатаната. Красивата жена, пролетта, виното, всичко това е направил сатаната; а господ е направил калугерите, постите, градинския чай, грозните жени, пфу, да се не видят макар!
Той млъкна и хвърли свиреп поглед към клетата мадама, която сега се беше свила в ъгъла и го слушаше.
— Зорбас… Зорбас… — току произнасяше умолително тя.
Но Зорбас запали нова цигара и отново се загледа в морето.
— През пролетта — рече той — е царството на сатаната; коланите се отпускат, елечетата се разкопчават, старците въздишат… Ее, кира Бубулина, долу ръчищата си!
— Зорбас… Зорбас… — произнесе отново умолително мадамата, наведе се, взе кърпичката си и я пъхна в ръката на Зорбас.
Тогава той хвърли цигарата, сграбчи възела, развърза го — и сега държеше ръката си разтворена и гледаше.
— Какво е това, кира Бубулина? — каза той с отвращение.
— Пръстени… пръстенчета, злато мое… Годежни… — измърмори старата сирена трепереща. — Ето кумът е тук, да е жив и здрав, вечерта е прекрасна, топъл вятър духа, господ ни гледа, да се сгодим, Зорбас мой!
Зорбас поглеждаше ту мен, ту мадам Ортанс, ту пръстените. Цял рой демони се бореха вътре в него и още никой от тях не беше надделял; клетата жена го гледаше със страх.
— Зорбас мой!… Зорбас мой!… — гугукаше тя.
Бях се надигнал на леглото си и чаках; кой ли път щеше да избере Зорбас?
Изведнъж тръсна глава, взе решение. Лицето му светна; плесна с ръце, скочи прав.
— Да излезем навън! — извика той. — Под звездите, да ни гледа господ! Куме, вземи пръстените; знаеш ли да пееш псалми?
— Не — отвърнах аз.
Бях вече скочил от леглото си и помагах на мадамата да стане.
— Аз знам: забравих да ти кажа — бил съм и псалт; придружавах попа по сватби, кръщенета, погребения, научих тропарите наизуст. Ела, Бубулино моя, ела, патко моя, размърдай се, ела, френска фрегато, застани от дясната ми страна!
От всички демони на Зорбас добросърдечният, шегобиец демон беше отново надделял тази вечер. Съжалил я беше Зорбас старата певачка, скъсала му бе сърцето, когато бе видял с каква тревога впиваше в него мътния си угаснал поглед.
„По дяволите — измърмори той, вземайки решението, — мога да създам още една радост на женския род! Нека я създам!“
Той изтича на брега, прегърна през кръста мадамата, подаде ми пръстените, обърна се към морето и започна да пее: „Благословен бог наш навсегда нине и присно и во веки веков, амин!“
Обърна се към мен!
— Отваряй си очите, началство…
— Тази вечер няма началство — рекох аз, — наричай ме „куме“…
— Отваряй си очите, куме, значи, когато извикам: „Давай! Давай!“, ще ни наденеш пръстените.
И като каза това, той отново захвана с магарешкия си глас да пее с фалцет псалми: „За свързаните с годеж раб божий Алексис и рабиня божия Фортензия и за тяхното спасение господу помолимся!“
