— Море по нощница никой не е митрополит. Влез вътре, ти казвам!
Зорбас стана, хвана го под ръка, вкара го вътре; затвори вратата. Измъкна от торбата шише с ракия, наля една чашка.
— Пий, старче — каза му той, — да дойдеш на себе си.
Изпи старчето ракията, посъвзе се. Седна на леглото ми, облегна се на стената.
— Ваше преосвещенство — казах аз, — какъв беше този изстрел?
— Не знам, чедо мое… Работих до среднощ и тъкмо бях си легнал, по едно време чувам, от съседната килия, на отец Дометиос…
— Ахааа! — обади се Зорбас. — Море, имаш право, Захариас!
Митрополитът сведе глава.
— Някой крадец ще да е бил навярно… — прошепна той.
Шетнята и шумът в коридора бяха престанали, манастирът потъна отново в тишина. Митрополитът ме погледна умолително с благите си изплашени очи:
— Спи ли ти се, чедо мое? — запита ме той.
Разбрах — не искаше да си отиде и да остане отново съвсем сам в килията си; страхуваше се.
— Не — отвърнах аз, — не ми се спи, останете.
Поведохме разговор; Зорбас, опрян на възглавницата си, пухтеше като мех и пушеше.
— Изглеждаш ми образован млад човек — каза ми старчето, — слава богу! Тук не мога да намеря хора, с които да поговоря. Имам три теории, които правят по-приятен живота ми; бих искал да ти ги изложа.
Не дочака отговора ми; започна.
— Първата ми теория — каза той — е следната: формата на цветята влияе върху цвета им; цветът им влияе върху свойствата им; по този начин всяко цвете оказва различно въздействие върху тялото и следователно и върху душата. Затова много трябва да внимаваме, когато вървим през цъфнало поле.
Замълча, сякаш очакваше мнението ми. Виждах как старчето върви из цъфнало поле и гледа със скрит трепет цветята долу — формата им, цвета им, и настръхва: цялото поле напролет се изпълва с духове…
— Ето втората теория: всяка идея, която има действително влияние, има и действителна субстанция. Съществува; не броди като безплътен призрак из въздуха; притежава истинско тяло — очи, уста, крака, корем… Тя е мъж или жена; гони мъжете или жените… Затова и Евангелието казва: „Словото в плът се превръща…“
Старецът отново ме погледна неспокойно.
— Третата теория — каза той бързо, не можейки да понесе повече мълчанието ми — е следната: вечност съществува дори и в нашия мимолетен живот; ала е много трудно да я открием сами; заблуждават ни мимолетните грижи. Само малцина, най-избраните, съумяват да изживеят, и през този мимолетен живот, вечността. Останалите биха пропаднали; съжалил ги тогава господ и им изпратил религията — и по този начин и множеството може да изживее вечността.
Митрополитът завърши, олекна му. Вдигна малките си, останали без мигли очички, погледна ме усмихнат. Сякаш казваше: „На, това имам, това ти давам.“ Почувствувах се развълнуван, че ми поднасяше така, чистосърдечно, едва-що след запознаването ни, плодовете на целия си живот.
Очите му плуваха в сълзи.
— Как ти се струват теориите ми? — запита той и взе ръката ми между дланите си.
Погледна ме така, сякаш очакваше да узнае от отговора ми дали животът му е преминал напразно, или не.
Той трепереше, но аз знаех, че над истината стои един друг дълг на човека, много по-голям.
— Тези теории могат да спасят много души, отче — отвърнах аз.
Лицето на митрополита светна — целият му живот добиваше смисъл.
— Благодаря, чедо мое — прошепна той и стисна ръката ми нежно.
Тогава Зорбас скочи от ъгъла си.
— Аз имам една четвърта теория — каза той, — прощавай.
Погледнах го обезпокоен; митрополитът се извърна:
— Кажи, чедо мое, добра и благословена да е; каква теория?
— Че две и две правят четири! — рече Зорбас сериозно.
Митрополитът го изгледа смаян.
— И още една, пета теория, отче — продължи Зорбас. — Че две и две не правят четири. Избирайте и взимайте!
— Не разбирам… — промълви митрополитът и ме погледна, сякаш търсеше помощ от мен.
— И аз също! — каза Зорбас и избухна в смях.
Обърнах се към слисаното старче, промених разговора:
— С какви изследвания се занимавате тук в манастира?
— Преписвам старите ръкописи на манастира, чедо мое; а тези дни записвам всички епитети, с които нашата църква е окичила Дева Мария.
Въздъхна.
— Остарях — рече той, — не мога да върша нищо друго. Чувствувам се облекчен, като записвам всички тези украшения на Богородицата и забравям низостите на света.
Облегна се на възглавницата и захвана да нарежда с мърморещ глас, сякаш бълнуваше:
— „Неувяхваща роза, Благодатна земя, Лоза, Река, Извор, който разлива чудеса, Стълба небесна, Мост, Фрегата, Пристан, Ключ на рая, Зора, Факел, Светкавица, Огнен стълб, Воюващ пълководец, Непоклатима крепост, Непристъпна стена, Подслон, Убежище, Утеха, Радост, Тояга за слепците, Майка за сираците, Маса, Храна, Мир, Ведрина, Ухание, Пир, Мед и Мляко…“
— Бълнува, горкият… — каза тихо Зорбас. — Чакай да му метна отгоре едно одеяло, да не настине…
Пристъпи, метна отгоре му едно одеяло, оправи възглавницата му.
— Седемдесет и седем вида лудост има, чувал съм да разправят — рече той, — ала с този тук станаха седемдесет и осем.
Зазоряваше се вече. Дървеното клепало заби в двора. Наведох се през прозорчето и видях един слаб калугер с дълго черно було на главата; той обикаляше бавно около двора и удряше с чукче по едно продълговато дърво, което издаваше много мелодични звуци. Изпълнен с нежност, хармоничност и зов, звукът на клепалото се разля из утринния въздух. Славеят беше млъкнал и първите птички започнаха плахо да чуруликат сред дърветата.
Надвесен през прозорчето, слушах очарован внушителната мелодия на клепалото и си мислех — как един висок ритъм на живот може да западне, но да запази, празна вече, цялата си онази внушителна, изпълнена с благородство външна форма. Душата си отива, но оставя непокътната черупката си, която тя в продължение на толкова векове, като мидата, е устройвала, сложно, просторно, за да се настани изцяло в нея.
Такива празни мидени черупки са, казвах си аз, и великолепните катедрални храмове, които срещаме в шумните, неверующи вече градове; праисторически чудовища, от които е останал само скелетът им, разяден от дъждовете и слънцето.
Някой почука на вратата на килията ни; чу се мазният глас на иконома:
— Станете за утринната литургия, братя!
Зорбас скочи разярен:
— Какъв беше онзи изстрел?
Почака малко; мълчание. Калугерът навярно стоеше все още пред вратата, защото не чухме да се отдалечават никакви стъпки. Зорбас кипна.
— Какъв беше онзи изстрел, бре калугере? — извика той отново.
Разнесоха се стъпки, които бързо се отдалечаваха. С един скок Зорбас се намери при вратата, разтвори я.
— Пфу! Маскари! — изрева той и плю подир калугера, който бързаше да се махне оттук. — Попове, калугери, калугерки, епитропи, клисари, пфу!
— Да си вървим — казах аз, — тук мирише на кръв.
— Де да беше само кръв! — изръмжа Зорбас. — Ти иди на утринната, началство, ако това ти прави
