удоволствие; аз ще отида да поразчовъркам тази работа и да разбера какво става.
— Да си вървим! — казах пак аз. — А пък ти бъди така добър да не никнеш там, дето не те сеят.
— Ами че тъкмо там искам да никна, началство!
Помисли малко, усмихна се хитро.
— Струва ми се, че дяволът — рече той, — велика е милостта му! — добре нарежда работите. Знаеш ли, началство, колко може да струва този изстрел на манастира? Седем хилядарки!
Слязохме на двора. Ухание на цъфнали дървета, сладост, блаженство велико; Захариас ни дебнеше, изтича, сграбчи Зорбас за ръката.
— Брате Канаваро — прошепна той треперещ, — ела да бягаме оттук!
— Какъв беше онзи изстрел? Убиха ли някого? Говори, бре калугере, че ще те удуша!
Долната челюст на калугера се тресеше. Той се огледа — дворът беше пуст, килиите затворени, от отворената църква се носеше на вълни, на вълни псалмопението.
— Вървете след мен и двамата… прошепна той. — Содом и Гомор!
Плъзнахме се покрай стените, преминахме двора, излязохме от градината.
На един хвърлей от манастира се намираха гробищата, влязохме в тях.
Запрекрачвахме гробовете; Захариас блъсна вратичката на един малък параклис, влезе; влязохме и ние. В средата, върху една рогозка, беше проснато някакво тяло, обвито в расо.
До главата му гореше свещ, при краката му — друга.
Надвесих се над мъртвеца, разкрих лицето му.
— Калугерчето! — прошепнах аз настръхнал. — Русото калугерче на Дометиос!
Върху вратата на олтара блестеше, с разтворени криле, с гол меч, с червени сандали, архангел Михаил.
— Архангеле Михаиле! — извика калугерът. — Хвърли огън, изгори ни! Архангеле Михаиле! Тури един ритник, скочи от олтара. Не чу ли изстрела?
— Кой го уби? Кой? Дометиос ли? Говори бре, козя брада!
Калугерът се изтръгна от ръцете на Зорбас, просна се по очи пред нозете на архангела; остана доста време неподвижен, с повдигната глава, с отворена уста, сякаш се ослушваше.
Изведнъж скочи прав радостен.
— Ще ги изгоря! — каза той решително. — Помръдна се архангелът, знак ми стори!
Прекръсти се.
— Слава на господа! — рече той. — Олекна ми!
Зорбас отново сграбчи калугера под мишницата.
— Ела тук, Йосифе, да вървим, и ще сториш каквото ти кажа!
Обърна се към мен:
— Дай ми парите на мен, началство; аз ще подпиша документите. Тия тук са вълци, а твоя милост си агънце, ще те изядат; остави на мен. Бъди спокоен, държа ги аз тия дебелаци в ръцете си; на обяд ще си тръгнем с гората в джоба. Да вървим бре, Захариас!
Двамата се промъкнаха крадешком към манастира, а аз се отправих нататък, към боровете.
Слънцето се беше изкачило, небето и земята сияеха, росата трептеше върху листата. Един кос подхвръкна пред мен, кацна на клона на една дива круша, потрепна с дългата си опашка, разтвори човка, погледна ме и свирна два-три пъти подигравателно.
През боровете виждах как калугерите излизат на двора в редици, със сведени глави, с черни була върху раменете. Утринната литургия беше свършила, те вървяха сега към трапезарията.
„Колко жалко — помислих си аз, — че една такава строгост и благородство са лишени вече от душа!“
Бях уморен, почти не бях спал, изтегнах се върху тревата; щирът, жълтугата, розмаринът, градинският чай ухаеха; жужаха изгладнелите насекоми, завираха се в дивите цветя и сбираха мед. В далечината планините блестяха, прозрачни, ведри, прилични на кълба дим сред слънчевия пек…
Затворих очи успокоен. Някаква чиста, безплътна радост ме завладя — сякаш цялата тази зеленина около мен беше раят, сякаш беше бог цялата тази свежест, тази лекота, това трезво опиянение. Сменя образите си бог и блазе на този, който може да ги открие под всяка маска. Той е кога чаша студена вода, кога син, който подскача на коленете ни, кога някоя кокетлива жена и кога една малка утринна разходка.
Постепенно всичко около мен се пречистваше, олекваше, олекваше, превръщаше се, без да се променя, в съновидение; сън и действителност приемаха същия образ: спях и сънувах действителността, изпълнен с щастие. Земя и Рай се бяха слели в едно. Като някакво диво цвете с голяма капка мед в сърцето ми се стори животът, а душата ми беше дива пчела и събираше меда.
Изведнаж бях изтръгнат рязко от блаженството си, чух зад себе си стъпки и тих разговор, и един глас извика радостно:
— Началство, хайде да си ходим!
Зорбас стоеше пред мен и очите му светеха сатанински.
— Да си ходим ли? — казах аз с облекчение. — Всичко ли свърши?
— Всичко! — отвърна Зорбас, като потупа горния джоб на сакото си. — Тук вътре е гората. Да ни е честита! Заповядай и седемте хилядарки, които ни изяде Лола!
Измъкна от пазвата си пачка банкноти.
— Вземи ги — рече той, — издължих се, не ме е срам от теб вече. Тук са и чорапите, и чантичките, и одеколоните, и чадърчето на кира Бубулина. И фъстъците на папагала; и дори халвата, която ти донесох армаган.
— Подарявам ти ги, Зорбас — казах. — Да запалиш свещ колкото боя си на Богородицата, задето я обиди.
Зорбас се извърна; отец Захариас се появи с позеленялото си омазнено расо, с пробитите си ботуши; той теглеше за юздата две мулета. Зорбас му показа пачката със стотарките.
— Ще си ги поделим, отче Йосифе — каза той, — та да си купиш сто оки солена треска, да се наядеш, нещастнико, да се наядеш, да се продъниш, да повърнеш, да се отървеш! Ела тук, дай си ръцете!
Грабна калугерът омазнените банкноти, скри ги в пазвата си.
— Ще купя газ… — рече той.
Зорбас сниши гласа си, наведе се над ухото на калугера.
— Нощно време трябва — каза му той — и всички да спят; и да духа силен вятър… Ще залееш стените от четирите ъгли, ще натопиш парцали, дрипи, кълчища, каквото ти попадне, в газ и ще ги подпалиш… Разбра ли?
Калугерът трепереше.
— Не трепери бре, калугере! Не ти ли заповяда самият архангел, а? Газ, и голям е господ! Със здраве!
Яхнахме мулетата; хвърлих последен поглед към манастира.
— Какво узна, Зорбас? — запитах аз.
— За изстрела ли? Не си разваляй спокойствието, ти казвам, началство! Има право Захариас — Содом и Гомор! Дометиос е убил красивото калугерче!
— Дометиос ли? Защо?
— Не се рови много-много, началство, ти казвам; мръсотия и воня!
Обърна се към манастира. Калугерите вече излизаха от трапезарията, заключваха се в килиите си.
— Да пукнете дано, свети отци! — извика той.
XIX
Първия човек, когото срещнахме още щом слязохме от мулетата вече по тъмно, беше нашата Бубулина, свита на кълбо пред бараката. Когато запалихме лампата и видях лицето й, аз се изплаших.
— Какво ти има, мадам Ортанс? Болна ли си?
От онзи миг, в който в ума й бе блеснала великата надежда, бракът, старата ни сирена беше загубила целия си онзи неизразим, потаен чар. Мъчеше се да заличи цялото си минало, да се отърси от пъстрите
