— Ами че не виждаш ли, отче — каза той, — че това е сатаната? Ето го, той е, същият! Бъди спокоен, знам го добре аз него, низвергнатия от бога. Погледни гърдите му, отче Дометиос — заоблени, стегнати, свежи; такава е, отче, гръдта на дявола!
На прага се появи едно красиво калугерче; слънцето освети златистите му коси и кръглото му, покрито с мъх лице.
Жълтеникавият жлъчен калугер намигна на иконома; засмяха се лукаво и двамата.
— Отче Дометиос — обадиха се те, — послушникът ти Гавриил.
Грабна веднага калугерът глинената женичка и се отправи като някакво огромно кълбо към вратата; калугерчето тръгна напред, мълчаливо, гъвкаво, и двамата се загубиха по дългия, разнебитен пруст.
Направих знак на Зорбас, излязохме на двора. Приятна топлина, едно портокалово дърво сред двора се беше разцъфнало и въздухът благоухаеше. До него, из една древна мраморна глава на овен, струеше, бълбукайки, вода. Подложих главата си под нея, поосвежих се.
— Абе какво е това тук? — възкликна Зорбас с отвращение. — Нито мъже, нито жени — мулета! Пфу, да се не видят макар!
Натопи и той главата си в студената вода, засмя се.
— Пфу, да се не видят макар! — повтори той. — Всеки от тях има по един дявол вътре в себе си; тоя иска жена, оня — солена треска, третият — пари, четвъртият — вестници… Пфу, дръвниците им с дръвници! Не вземат да слязат в света, да се наситят на всички тия неща, та да се прочистят главите им!
Запали цигара, седна на каменната пейка под цъфналото портокалово дърво.
— Аз — рече той, — когато силно искам нещо, знаеш ли какво правя? Тъпча се, тъпча се, докато ми се втръсне, та да се отърва, да не мисля вече за него. Или пък да мисля, но с отвращение. Едно време, още като дете — за да видиш — бях луд за череши. Нямах много пари, купувах си по малко череши, излапвах ги, услаждаха ми се още повече… По цял ден все за череши мислех, течаха ми лигите, истинско мъчение! Докато един ден се ядосах, засрамих се, знам ли и аз! Видях, че черешите вършеха с мен каквото си щяха, правеха ме за резил. И какво ми хрумна, мислиш? Надигам се аз тихо-тихо през нощта, претършувам джобовете на баща си, намирам едно сребърно меджидие, открадвам го. На сутринта ставам рано-рано, отивам в една градина, купувам цяла кошница череши. Сядам в една падинка и започвам да ям. Ядох, ядох, издух се, присви ме стомах, повърнах. Повърнах, началство, и оттогава се отървах от черешите; не искам и да ги видя дори пред очите си. Станах свободен човек. Гледах сега черешите и си казвах: „Не ми трябвате!“ Същото направих и с виното, и с цигарите. Пия все още, пуша все още, но река ли ей сега — раз! — мога да ги отрежа като с нож! Страстта не ми е господар. Същото е и с родината. Копнях, втръсна ми се, повърнах, отървах се.
— Ами с жените? — запитах аз със смях.
— Ще дойде и техният ред, проклети да са, ще дойде! Ама като стана на седемдесет години.
Помисли един миг, стори му се малко.
— На осемдесет години — поправи се той. — Смееш се, твоя милост, началство, смей се като щеш! Така се освобождава човек, слушай ме мен, така се освобождава — като гуляйджия, а не като калугер. Абре, как ще се отървеш от дявола, ако не станеш дявол и половина?
Дометиос се появи запъхтян на двора. Зад него вървеше русото калугерче.
— Като разгневен ангел е… — прошепна Зорбас, любувайки се на младежката му дивост и прелест.
Те се приближаваха към каменната стълба, която водеше горе към килиите; Дометиос се извърна, погледна калугерчето и му каза нещо; калугерчето разтърси глава, сякаш отказваше. Но веднага след това я сведе послушно. Прихвана стария през кръста и се изкачиха по стълбата.
— Разбра ли? — рече ми Зорбас. — Разбра ли? Содом и Гомор!
Появиха се двама калугери, намигнаха си един друг, пошепнаха си нещо и се разсмяха.
— Каква злоба! — изръмжа Зорбас. — Гарван гарвану око не вади, ала калугер калугеру го вади. Погледни ги — ще си извадят очите една на друга.
— Един на друг… — поправих аз със смях.
— Абе, тук това е едно и също, не бери грижа! Мулета, ти казвам, началство! Можеш да кажеш кеф ти Гаврил, кеф ти Гаврила; кеф ти Дометиос, кеф ти Дометия. Да се махаме оттук, началство, да подпишем документите и да се махаме час по-скоро; тук дявол да го вземе, можеш да се отвратиш и от мъжа, и от жената.
Сниши глас.
— Имам и един план… — каза той.
— Някоя лудория ли пак, Зорбас?… Я, кажи!
Зорбас повдигна рамене:
— Как да ти го кажа, началство! Твоя милост, да прощаваш, си почтен човек. Да не би това, да не би онова. Бълха да намериш зимно време извън юргана си, ще я прибереш вътре, да не й е студено. Къде можеш да разбереш, твоя милост, един такъв стар разбойник като мен! Аз, намеря ли някоя бълха — цак! — смазвам я. Намеря ли някое агне — храс! — заколвам го, набучвам го на шиш и го изгулявам с приятели. Ама ще ми речеш: не е твое; добре, приемам. Ала чакай, брате, първо да го изядем, а сетне ще си поговорим и ще поспорим на спокойствие за твое и мое. И ти ще приказваш, твоя милост, ще приказваш, ще приказваш, а пък аз ще си човъркам с една клечица зъбите.
Дворът екна от смеха му. Захариас се появи изплашен, постави пръст върху устните си, приближи се, като пристъпяше на пръсти:
— Шът! — рече той. — Не се смейте! Ето там горе, зад онова отворено прозорче работи митрополитът. Там е библиотеката, пише. По цял ден пише.
— Тъкмо ти ми трябваше, отче Йосиф — каза Зорбас и сграбчи калугера под мишницата. — Хайде да отидем в килията ти да си поговорим.
Обърна се към мен:
— А твоя милост, началство, върви през това време да разгледаш църквата и старите икони. Аз ще почакам игумена; където и да е, ще дойде. Ти не се бъркай, за да не оплескаш всичко! Остави на мен, знам си аз работата.
Наведе се към ухото ми.
— Ще вземем гората на половин цена… — прошепна той. — Трай си!
И тръгна бързо, хванал под ръка побъркания калугер.
XVIII
Прекрачих прага на църквата и потънах в прохладния уханен полумрак.
Навред беше пусто, сребърните кандила блестяха мътно, в дъното тънко издълбаният иконостас обхващаше целия олтар — златна лозница, отрупана с гроздове, от горе до долу стените бяха украсени с полуизтрити стенописи: диви аскети, боговдъхновени отци на църквата, страданията Христови, къдрокоси ангели с широки избелели панделки на косите.
Високо, на нартика — Богородицата, разтворила ръце, умоляваща. Тежко сребърно кандило гореше пред нея и трептящата светлина лижеше нежно, гальовно, продълговатото, многострадално лице. Никога няма да забравя изпълнения с огорчение поглед, къдравата, кръгла като пръстен уста, силната, волева брадичка. Ето това е, казвах си аз, напълно удовлетворената, напълно щастливата, дори и в най- мъченическото си страдание, Майка; защото съзнава, че от нейната тленна утроба е излязло нещо безсмъртно…
Когато напуснах църквата, слънцето залязваше. Седнах на каменната пейка под портокаловото дърво, бях щастлив; кубето на църквата беше порозовяло, сякаш се зазоряваше; калугерите, оттеглили се в килиите си, почиваха; през нощта щеше да има бдение и трябваше да посъберат сили; Христос щеше да тръгне тази нощ нагоре към Голготата си и те трябваше да бъдат издръжливи, за да се изкачват с него. Две черни свини с цял рой розови бозки дремеха вече под едно рожково дърво; върху покривите гълъбите се любеха.
Докога ще живея, казвах си аз, и ще се радвам на прелестта на тази земя, на въздуха, на тишината и на уханието на цъфналото портокалово дърво? Една икона на свети Бакхус, която бях видял в църквата, беше накарала сърцето ми да прелее от блаженство. Всичко, което дълбоко ме вълнуваше: единството,
