— Аз — каза той с израз на дълбоко разкаяние, — аз, Захариас, постя; ще ям маслини и хляб, ще пия водица… Ала Йосиф, нали е дявол, не пости; ще хапне и той месце, братя мои, ще пийне и вино от шишето ви, проклетникът!
Прекръсти се, заяде лакомо хляб, маслини, халва, обърса се с длан, пи вода. Пак се прекръсти, сякаш се беше нахранил.
— А сега — рече той — е ред на трижди прокълнатия Йосиф…
И се нахвърли на пилето.
— Яж, проклетнико! — мърмореше ядосано той и докопваше големите мръвки. — Яж! Яж!
— Браво, калугере! — извика въодушевено Зорбас. — Намерил си му, както виждам, цаката!
Обърна се към мен:
— Как ти се струва, а, началство?
— Прилича ти — отвърнах аз със смях.
Зорбас подаде на калугера шишето с вино.
— Сърбай, Йосифе!
— Пий, проклетнико! — викна калугерът, грабна шишето и прилепи устни на гърлото му.
Слънцето жареше много силно, дотътрихме се още по-навътре в сянката. Калугерът миришеше на вкисната пот и тамян; прималяваше му от слънчевия пек и Зорбас го издърпа на сянка, за да не смърди толкова много.
— Как си станал калугер? — запита го Зорбас, който се беше наял добре и търсеше разговор.
Калугерът се захили:
— Мислиш, че от святост ли? Никак. От сиромашия, брате, от сиромашия. Нямах какво да ям и си рекох: „Я да вървя в манастир, та да не пукна от глад!“
— И доволен ли си?
— Слава богу! Често въздишам, но ти не слушай; не въздишам за земята — срал съм аз на нея, да прощавате, и всеки ден сера на нея. Ала въздишам за царството небесно. Приказвам смехории, премятам се презглава, калугерите ме гледат и се смеят; всички ми казват, че съм обладан от дявола и ме ругаят, ама аз си казвам: „Не може да бъде, господ обича смеха. Влез вътре бре, палячо, ще ми рече и той някой ден, ела да ме разсмееш!“ Ами че така я, ще вляза и аз в рая, като карагьозчия.
— Море, голям шмекер си ти, виждам аз! — каза Зорбас и стана. — Да вървим, че ще замръкнем!
Калугерът отново застана начело и ни поведе. Изкачвах се по планината и ми се струваше, че възлизам по някакви вътрешни мои душевни пейзажи, преминавах от дребнави грижи към по-възвишени, от удобни полски догми към стръмни теории.
Изведнъж калугерът се спря.
— Богородицата Отмъстителка! — каза той и ни посочи един малък параклис с прелестно кръгло кубе.
Просна се долу, прекръсти се.
Слязох от мулето, влязох в прохладното кьошкче. В една ниша в стената имаше стара икона, почерняла от дима, отрупана със сребърни дарове, пред нея гореше едно от онези неугасващи сребърни кандила.
Вгледах се внимателно в иконата. Свирепа, войнствена Богородица, с як врат, със строг неспокоен поглед на девица; и не държеше в ръце светия младенец, а дълго изправено копие.
— Тежко и горко на онзи, който закачи манастира! — каза с вълнение калугерът. — Нахвърля се върху него и го пробожда с копието, дето държи. В старо време налетели алжирците и изгорили манастира, ама чакай да видиш какво си изпатили, проклетниците. Когато си тръгнали вече, тъкмо когато минавали край този параклис, рипва Богородицата, скача от иконата и се спуска навън — и като захванала с копието си, удряй, удряй, изтрепала ги всичките. Дядо ми още помнеше как костите им били пръснати из цялата гора; и оттогава я нарекли Богородица Отмъстителка; преди това я казвали Милостивата.
— Ами защо не сторила чудото си, отче Захариас, преди да изгорят манастира? — запита Зорбас.
— Воля на всевишния! — отвърна калугерът и се прекръсти три пъти.
— Море, всевишен! — измърмори Зорбас и яхна отново мулето си. — Да вървим!
Скоро след това, на едно планинско плато, обкръжено от високи чукари, сред боровете, се показа големият манастир на Богородицата. Тих, усмихнат, откъснат от света, сред тази висока зелена падина, мъдро съчетал благородството на висината с прелестта на полето, този манастир ми се стори великолепно избрано място за вглъбяване на човека.
„Тук — мислех си аз — една жизнерадостна и трезва душа би могла да придаде на религиозното възвисяване ръста на човека — нито стръмни, свръхчовешки върхове, нито чувствено, лениво поле, каквото трябва и колкото трябва да се възвиси душата, без да загуби човешката си прелест. Не може да създаде — казвах си аз — нито герои, нито свине едно такова място; то създава истински хора.“
Колко чудесно би подхождал тук един прелестен древногръцки храм или едно усмихнато мюсюлманско теке! Бог би слизал тук в просто човешко одеяние, би ходил бос по пролетната морава и би разговарял спокойно с хората.
— Какво чудо, какво уединение, какво блаженство! — прошепнах аз.
Слязохме от мулетата, преминахме през сводестата порта, качихме се в приемната; появи се и подносът с ракия, сладко, кафе; дойде отецът — иконом, наобиколиха ни калугерите, захванаха приказките. Лукави очи, ненаситни уста, бради, мустаци, мишници, които миришеха на пърчотина.
— Не донесохте ли някакъв вестник? — запита икономът.
— Вестник ли? — възкликнах изненадан аз. — За какво ви е тук?
— Вестник, брате, та да видим какво става по света! — извикаха възмутени двама-трима калугери.
Вкопчили се о дървения парапет на балкона, те грачеха като гарвани. Говорят за Англия, за Русия, за Венизелос, за краля, със страст. Светът ги беше отлъчил, но те не бяха отлъчили света. Очите им са изпълнени с градове, магазини, жени, вестници…
Един пълен, космат калугер се надигна, като изсумтя.
— Искам — рече ми той — да ти покажа нещо, за да ми кажеш и твоя милост мнението си; отивам да го донеса.
И тръгна, поставил късите си космати ръце върху корема си, затътри вълнените си чехли и излезе навън.
Калугерите се закискаха злобно.
— Отец Дометиос — каза икономът — пак ще донесе пръстената си калугерка. Сатаната я заровил в земята и веднъж, когато отец Дометиос копаел градината, я намерил. Прибра я в килията си и оттогава горкият загуби съня си. Още малко и ще си загуби и ума.
Зорбас стана; задушаваше се.
— Ние дойдохме да се видим със светия игумен — каза той, — да подпишем едни документи…
— Светият игумен — отвърна икономът — отсъствува; отиде тази сутрин в метоха; потрайте малко.
Отец Дометиос се появи, като държеше ръцете си изправени и притиснати една о друга, сякаш носеше светия дископотир.
— Ето го! — каза той и разтвори внимателно ръце.
Приближих се; една малка танагрийка25 се усмихваше кокетливо, полугола, между тлъстите калугерски пръсти; с единствената ръка, която й беше останала, тя се държеше за главата.
— Щом сочи главата — рече Дометиос, — ще рече, че вътре има някакъв скъпоценен камък; може диамант или бисер. Какво ще кажеш и твоя милост?
— Аз пък мисля — обади се един калугер с жлъчна мутра, — че я боли глава.
Ала дебелият Дометиос, задъхан, с потръпващи кози устни, ме гледаше и чакаше.
— Казвам да я счупя — промълви той, — да я счупя, за да видя. Не мога да мигна вече… Ами ако има вътре някой диамант?
Гледах прелестната девойка с мъничките стегнати гърдички, прокудена тук сред тамяна, сред разпнатите богове, които проклинат плътта, радостта и целувката.
Ах, да можех да я спася!
Зорбас взе глинената статуетка, опипа нежно тънкото, стройно женско тяло, пръстите му се задържаха върху изправената гръд.
