очите.
— Лека нощ, началство!
— И не забравяй, Зорбас, че си й обещал да се ожениш за нея; да не ме изкараш лъжец.
Зорбас въздъхна:
— Още ли ще се женя, началство? Омръзна ми вече. Миризмата на тоалетен сапун се усилваше все повече.
— Смелост, Зорбас!
Излязох бързо — чувах вече навън задъханото дишане на старата сирена.
XVII
На другия ден, още на разсъмване, гласът на Зорбас ме изтръгна от сън.
— Какво те е прихванало рано-рано? — казах му аз. — Защо викаш?
— Не става тя тая работа така, началство! — отвърна той, като пълнеше торбата си с храна. — Докарах две мулета, стани да отидем в манастира да подпишем документите, та да се заловим с въжената линия. От едно нещо само се бои лъвът — от въшката. Ще ни затрият въшките, началство!
— Защо наричаш въшка горката Бубулина? — казах аз със смях.
Но Зорбас се направи на глух.
— Да вървим — рече той, — преди да се е изкачило слънцето нависоко.
Закопнял бях да се изкача на планина, да ми лъхне на бор; яхнахме мулетата, поехме по нагорнището. Спряхме се малко при мината, Зорбас даде нарежданията си на работниците: да продължат да пробиват „Игуменката“, да изкопаят вада в „Пиклата“, за да се оттече водата…
Беше сияен, като блестящ диамант, ден. Колкото по-нависоко се изкачвахме, толкова повече се възвисяваше и душата, пречистваше се. Отново изпитвах върху себе си какво значение има за психиката чистият въздух, лекотата на дишането, просторният хоризонт. Сякаш душата е някакво зверче, с дробове и ноздри, което има нужда от много кислород и се задушава сред праха и многото дъхове…
Слънцето се беше изкачило високо, когато навлязохме в боровата гора. Въздухът ухаеше на мед, вятърът повяваше над главите ни и шумеше като море.
Зорбас през целия път наблюдаваше наклона на планината, забиваше мислено през няколко метра стълбове, вдигаше очи и виждаше вече как стоманеното въже блести на слънцето и се спуска право надолу чак до брега; а окачените на него окастрени стволове свистят надолу като стрели.
Той потриваше ръце.
— Хубава работа — казваше, — злато. Ще изкараме пари да ги ринем с лопата и ще направим онова, дето се уговорихме.
Погледнах го изненадан.
— Ее, правиш се, че си го забравил! Преди да построим манастира си, ще потеглим за голямата планина, как я казваха? Тива ли беше?
— Тибет, Зорбас, Тибет… Ама само ние двамата. Онзи край там не търпи жени.
— Ами че кой ти говори за жени? Добри са, горките, добри са, не ги ругай, ала когато се случи мъжът да не се занимава с мъжка работа — да копае въглища, да превзема крепости, да говори с бога. Какво да прави тогава, за да не се пръсне? Пие вино, играе на зарове, прегръща жени. И чака. Чака да дойде и неговото време — ако дойде.
Помълча малко.
— Ако дойде! — повтори той раздразнен. — Защото може и никога да не дойде.
И след малко добави:
— Не мога повече така, началство, не мога! Или земята трябва да порасне, или аз да се смаля. Иначе съм загубен.
Иззад боровете се появи един калугер — червенокос, жълтеникав, със запретнато расо, с черно кръгло кепе. Държеше в ръка една желязна пръчка, удряше с нея по земята и крачеше забързано. Щом ни видя, спря се, вдигна желязната тояга.
— Къде отивате, християни? — запита ни той.
— В манастира — отвърна Зорбас, — на поклонение.
— Върнете се назад, християни! — извика калугерът и изпъкналите му сини очи кръвясаха. — Върнете се назад, за ваше добро ви го казвам! Не е той градина на Богородицата, а градина на сатаната! Бедност, смирение, целомъдрие, това е, казва, венецът на монаха! Лъжа! Лъжа! Върнете се назад, ви казвам; парата, гордостта и кой да стане игумен — ето тяхната света Троица!
— Голям майтап ще падне с този, началство — прошепна ми Зорбас, зарадван до немай-къде.
Обърна се към калугера.
— Как се казваш, отче? — запита го той. — И накъде си поел така?
— Захариас се казвам; взех си торбата и си отивам. Отивам си, отивам си, не мога повече. Имай добрината да ми кажеш твоето име, земляко.
— Канаваро.
— Не мога повече, брате Канаваро. Цяла нощ Христос ръмжи и не ме оставя да спя; ръмжа и аз заедно с него и игуменът — в геената огнена да гори! — ме повика днес рано-рано: „Е, Захариас — рече ми той, — не оставяш братята да спят; ще те изгоня!“ — „Аз ли не ги оставям да спят — му викам, — аз ли или Христос? Той ръмжи.“ Вдигна игуменската си патерица антихристът му неден и на, на, погледнете!
Той махна кепето си и се показа косата му, сплъстена от съсирена кръв.
— Взех си тогава и аз шапката и си тръгнах.
— Върни се с нас в манастира — каза Зорбас, — аз ще те сдобря с игумена. Ела да ни бъдеш и дружина, да ни покажеш и пътя; господ те изпрати.
Калугерът се замисли за миг; очите му светнаха.
— Какво ще ми дадете? — каза той най-сетне.
— Какво искаш?
— Една ока солена треска и едно шише коняк.
Зорбас се понаведе и се взря в него:
— Да не би да имаш някакъв дявол вътре в себе си, а, Захариас?
Калугерът се стресна.
— Отде знаеш? — запита той смаян.
— Идвам от Света гора — отвърна Зорбас. — Знам нещичко.
Калугерът сведе глава; гласът му едва се чу.
— Да — прошепна той, — имам.
— И му се иска солена треска и коняк, а?
— Да, иска му се на трижди прокълнатия!
— Съгласни тогава! Ами и пуши ли на туй отгоре?
Зорбас му подхвърли една цигара; калугерът я сграбчи стръвно.
— Пуши, пуши, проклетникът! — отвърна калугерът, измъкна от пазвата си огниво и кремък, запали цигарата и вдъхна дима с пълни гърди.
— В името на Христа! — каза той, вдигна желязната си тояга, обърна се кръгом и тръгна пред нас.
— Ами как се казва дяволът, който е вътре в тебе? — запита Зорбас и ми намигна.
— Йосиф — отвърна калугерът, без да се извърне.
Компанията на побъркания калугер не ми харесваше; осакатеният ум, както и осакатеното тяло предизвикват в мен някаква смес от антипатия, съчувствие и отвращение. Но не се обадих; оставих Зорбас да върши каквото си ще.
Чистият въздух ни отвори апетит, огладняхме; разположихме се под един грамаден бор, разтворихме торбата; калугерът надникна лакомо в нея, за да види какво имаме вътре.
— Е, е — извика Зорбас. — Не се облизвай на сухо, отче Захариас! Велики понеделник е днеска! Ние сме масони, ще хапнем месце, едно младо пиле, господ да ни прости! Имаме обаче и халва и маслини за светиня ти, заповядай!
Калугерът поглади мазната си брада.
