от една и съща материя.
Зорбас беше вече станал от тревата, косата му беше пълна с пръст и роса.
— Бързо, началство! — извика ми той. — Да се облечем, да се нагласим; днеска ще правим водосвет. Ей сегичка на ще довтасат попът и първенците; и ако ни видят да се въргаляме по тревата — какъв срам ще бъде за дружеството! Слагай тогава колосаните яки и връзките! Слагай сериозните маски! Няма значение, ако нямаш глава — шапка да имаш, това стига… Пфу на тебе, свете!
Облякохме се, приготвихме се, пристигнаха работниците, зададоха се и първенците.
— Стискай се, началство, сдържай си смеха, да не станем за резил.
Най-отпред вървеше поп Стефанос с омазненото си расо и бездънните си джобове. При водосветите, при погребенията, сватбите, кръщенетата, той хвърляше в тези бездни, безредно, всичко, с каквото го черпеха — стафиди, кравайчета, погачи, краставици, кюфтета, коливо, бонбони; а вечерта баба попадия си слагаше очилата и ги отлепяше, дъвчейки…
Зад поп Стефанос — първенците: Кондоманольос кафеджията, който познаваше света, защото беше ходил чак до Ханя29 и беше видял принц Георгиос; барба Анагностис, със снежнобялата си риза с широки ръкави, спокоен и усмихнат; сериозен, официален, учителят с тоягата си; и последен, с бавна, тежка крачка — Маврандонис; носеше черен чембер30, черна риза, черни ботуши. Той поздрави с половин уста, печален и озлобен, и застана настрана, с гръб към морето.
— В името божие! — каза Зорбас тържествено.
Той застана начело и всички го последваха с набожно вглъбяване.
Вековни възпоминания от магически обреди се пробуждаха вътре в селските гърди; всички бяха приковали поглед върху попа, сякаш очакваха да го видят как се бори и заклина невидими сили. От хиляди години вече магьосникът вдигаше ръце, ръсеше с китката си въздуха, мърмореше тайнствени всемогъщи слова и лукавите демони бягаха, а от водите, от земята, от въздуха добрите духове тичаха на помощ на човека.
Стигнахме при дупката, изкопана досами морето, в която щеше да бъде поставен първият стълб на въжената линия: работниците издигаха голям боров ствол и го изправяха в дупката; поп Стефанос надяна епитрахила си, взе китката босилек и започна, като гледаше строго, укорно стълба, да тананика заклинанието: „… и издигни го върху здрав камък, за да не могат нито вятърът, нито водата да го повалят… Амин!“
— Амин! — извика Зорбас с гръмък глас и се прекръсти.
— Амин! — извикаха и първенците.
— Амин! — обадиха се последни и работниците.
— Господ да благослови делата ви и да ви дари на Авраам и на Исаак с благата! — изрече благопожеланията си поп Стефанос и Зорбас му мушна в ръката една банкнота.
— Благословен бъди, чадо! — измърмори попът доволен.
Върнахме се в бараката, Зорбас поднесе вино и постни мезета — октоподи, малки сепии, постен боб, маслини, — а след това всички официални лица поеха покрай брега и си отидоха. Магическият обред беше свършил.
— Добре мина всичко! — каза Зорбас и потри ръчищата си.
Съблече се, сложи си работните дрехи, взе една лопата.
— Момчета — извика той на работниците, — напред! В името божие!
През целия онзи ден Зорбас не вдигна глава; хвърли се като бесен на работата. На всеки петдесет метра работниците изкопаваха дупки, забиваха стълбове и потегляха пак право към върха на планината. Мереше Зорбас, изчисляваше, даваше нареждания; нито яде, нито пуши, ни дъх си пое през целия ден. Беше погълнат изцяло от работата си.
— Половинчатите работи — казваше ми той понякога, — половинчатите приказки, половинчатите грехове, половинчатите добрини докараха света до днешния му хал. Стигни бре, човече, до края, карай и не се бой! Повече го е гнус господ от половинчатия дявол, отколкото от архидявола!
Вечерта, като се върна от работа, просна се капнал на пясъка.
— Тук ще спя — каза той — и ще чакам кога ще се съмне, за да се заловим отново за работа. Ще сложа още една смяна, да се работи и през нощта.
— Но защо толкова бързаш, Зорбас?
Той се поколеба за миг.
— Защо ли? Ей тъй, искам да видя дали съм улучил наклона. Ако не съм го улучил, отидохме по дяволите, началство! И колкото по-рано видя, че отиваме по дяволите, толкова по-добре!
Яде бързо, лакомо, и след малко брегът ехтеше от хъркането му. А аз доста време стоях буден и наблюдавах звездите на леко синкавото небе; гледах как цялото небе бавно се въртеше с всичките си съзвездия и темето ми, като купол на астрономическа обсерватория, също се въртеше и следеше звездите. „Наблюдавай пътя на звездите така, като че ли и ти се въртиш заедно с тях…“ Тези думи на Марк Аврелий изпълниха сърцето ми с хармония.
XXI
Великден е днеска и Зорбас се облече, наконти се, обу си чорапи — едни такива морави, дебели македонски калцуни, които му била изплела някаква негова кумица — и сега ходеше напред-назад, неспокоен, по една малко възвишение близо до нашия бряг. Поставяше ръка над дебелите си рунтави вежди и се взираше към селото.
— Къде се бави, мръсницата й недна… Къде се бави тази пачавра… Къде се бави този раздран байрак…
Една новоизлюпена пеперуда литна и понечи да кацне върху мустаците на Зорбас, но него го хвана гъдел, пръхна през ноздрите си и пеперудата кротко запърха и се изгуби в светлината.
Чакахме днеска мадам Ортанс, за да прекараме заедно Възкресение; опекохме на ръжен едно агънце, приготвихме и шерденчета, застлахме един бял чаршаф на пясъка, боядисахме яйца. Рекохме със Зорбас, полу на шега, полуразвълнувани, да й устроим днес голямо тържество. На този пуст песъчлив бряг пълната, напарфюмирана, леко разкапана сирена ни привличаше мимо волята ни с някакъв странен чар. Когато не беше при нас, нещо липсваше — една миризма на одеколон, един червен цвят, едно подрусващо се клатушкане като на патка, един дрезгавичък глас и две очи, възкиселички и излинели.
Накъсахме миртови и лаврови клонки и издигнахме една триумфална арка, под която да мине мадам Ортанс; и горе на самата арка забихме четирите знамена — английското, френското, италианското и руското, — а в средата, по-нависоко, един дълъг бял чаршаф със сини ивици31. Нямахме оръдия, но намерихме две пушки и решихме да застанем горе на възвишението и щом забележим, че нашата клатушкаща се тюленка се търкаля вече по брега, да започнем залповете. Да възкресим на този пуст песъчлив бряг, на такъв ден като днешния, старото й величие; та да се подлъже и тя горката за миг и да повярва, че е станала отново млада, румена, с изправени гърди, с лачени обувки, с копринени чорапи. Какъв смисъл щеше да има Възкресението Христово, ако не даваше знак да възкръснат и в нас младостта, радостта, вярата в чудесата и да се превърне отново една стара кокотка в двайсетгодишна девойка?
— Къде се бави, мръсницата й недна… Къде се бави тази пачавра?… Къде се бави този раздран байрак?… — мърмореше час по час Зорбас и изпъваше моравите си калцуни, които постоянно се смъкваха.
— Ела, седни, Зорбас! — казах. — Седни тук под сянката на това рожково дърво да изпушиш една цигара; ще се покаже всеки миг.
Той хвърли последен, изпълнен с очакване поглед към пътя за селото и се изтегна под рожковото дърво; наближаваше вече пладне, стана горещо. Отдалече се чуваха, весели, игриви, великденските камбани; от време на време вятърът донасяше до слуха ни звуците на критска лира; цялото село гъмжеше като пчелен кошер напролет.
Зорбас поклати глава.
— Минаха годините — каза той, — когато възкръсваше и душата ми, всеки Великден, заедно с Христос.
