кръвопиец комитаджия. Хвърляше нощем расото, обличаше се в овчарски дрехи, вземаше си оръжието и потегляше към гръцките села; връщаше се сутринта, на разсъмване, измиваше се от калищата и кървищата, и отиваше на литургия. През ония дни беше убил един учител грък в леглото му, както си спял. Вмъкнах се, значи, в обора на попа и зачаках. Изтегнах се по гръб върху тора, зад двата вола, и зачаках. По едно време, по мръкнало, ето ти го влиза и попът да нахрани животните си; нахвърлих се върху него и го заклах като агне. Отрязах му и ушите и ги взех със себе си; правех си, видиш ли, колекция от български уши; и тъй, взех ушите на попа и си отидох.
След няколко дни влязох отново в същото село посред бял ден — представих се, уж де, за пътуващ търговец, бях оставил оръжието си на планината и слязох в селото, за да закупя хляб, сол и цървули за момчетата. По едно време, пред една къща, гледам пет облечени в черно боси деца — заловили се за ръце и просят. Три момиченца и две момченца; най-голямото имаше около десетина години; най-малкото беше още бебе и кака му го държеше на ръце и го целуваше и галеше, за да не плаче. Не знам и аз какво ми скимна, божие просветление, та се приближих до тях:
— Чии сте вие бре, деца? — питам ги аз на български.
По-голямото момченце вдигна главичката си:
— На попа — отвърна то, — дето го заклаха завчера в обора.
Очите ми се наляха със сълзи; земята се завъртя около мен като воденичен камък; опрях се на стената, земята спря.
— Приближете се бре, деца! — рекох аз. — Елате при мен!
Измъкнах от силяха кесията си, пълна с турски лири и меджидиета, коленичих и ги изсипах на земята.
— На, вземете! — извиках аз. — Вземете! Вземете!
Децата се хвърлиха на земята и започнаха да събират с ръчичките си меджидиетата и лирите.
— Ваши са, ваши са! — извиках аз. — Вземете ги!
Оставих им и кошницата със стоката.
— Всичко е ваше, вземете го!
И веднага си плюх на петите; излязох от селото, разкопчах ризата си, измъкнах „Света София“, дето си я бях избродирал сам; скъсах я, захвърлих я и почнах да тичам… Тичах… тичах…
И все още тичам!
Зорбас се облегна на стената, извърна глава и ме погледна:
— Така се отървах — каза той.
— Отървал си се от родината ли?
— Да, от родината — отвърна Зорбас със спокоен, твърд глас.
И след малко додаде:
— Отървах се от родината, отървах се от поповете, отървах се от парите, отсявам. И все повече отсявам, олеква ми. Как да ти го кажа? Освобождавам се, ставам човек.
Очите на Зорбас светеха, широката му уста се смееше доволно. След като помълча малко, той пак се разпали; сърцето му преливаше, не можеше да го удържи.
— Едно време си казвах: този е турчин, този е българин, а този е грък. Извършил съм такива неща за родината, началство, че ще ти настръхнат косите; крал съм, грабил съм, изгорил съм села, обезчестил съм жени, изтребил съм цели семейства… Защо? Защото, казва, били българи, турци. „Уу, да се не видиш макар, мръснико — казвам си често аз на себе си и се чумосвам. — Уу, да се не видиш макар, серсемино!“ Нали ми дойде вече акълът, гледам сега хората и си казвам: „Този е добър човек, онзи е лош.“ Какъвто ще да е — българин или грък! Все едно е, добър ли е, лош ли е, това само питам сега. И колкото по остарявам, на, кълна ти се в хляба, който ям, струва ми се, че ще почна и това да не питам. Море, какъвто ще да е — добър или лош! За всички ми е жал, сърцето ми се къса, когато видя някой човек, па макар и да се преструвам, че пет пари не давам. На, казвам си аз, и този фукара тук яде, пие, люби, страхува се, има си и той своя бог и своя дявол, ще хвърли и той петалата и ще се изпъне като дърво в пръстта, ще го изядат червеите… Ех, горкият! Братя сме всички… Храна за червеите!
И ако пък е жена, ее, тогава вече ми иде, на, кълна ти се, да се разплача. Задяваш ме час по час твоя милост, че обичам жените; ами че как, бре, да не ги обичам, като са такива слаби същества, дето не знаят какво искат и дето само като ги хванеш за ненките, веднага разтварят всички врати и се предават?
Влязох веднъж пак в едно българско село. Един мръсник грък, старейшина, ме издаде и ме обградиха в къщата, където бях отседнал. Изскочих аз горе, запълзях от покрив на покрив, имаше луна, заскачах от тераса на тераса, за да се измъкна. Ала забелязаха сянката ми, качиха се по покривите, откриха огън по мен. Гледам, какво да направя? Рипам в един двор; и току изведнаж изскача една българка — тя спяла на двора — по нощница и като ме вижда, отваря уста да извика, ала аз протягам ръка, прошепвам й: „Аман! Аман! Мълчи!“ и я хващам за гърдите. Жената побледня, премаля. „Влез вътре — казва ми тя тихо, — влез да не ни видят…“ Влязох вътре, стисна ме за ръката: „Грък ли си?“ — казва ми тя. „Да, грък. Не ме издавай.“ Прихванах я през кръста, не продума нищо. Спах с нея и сърцето ми тръпнеше от нежност. „На — казвах си аз, — на бре, Зорбас, това ще рече жена, това ще рече човек! Ама българка ли е? Ама гъркиня ли? Ама арапкиня ли? Все същото е, бре! Човек е, човек. Не те ли е срам да убиваш? Пфу на теб!“
Това си казвах, докато бях при нея, в топлите й прегръдки; ала къде ти да ме остави родината, кучката й недна бясна! Измъкнах се сутринта, преоблечен в български дрехи, които ми беше дала българката, вдовицата; извади от сандъка и ми даде дрехите на покойния си мъж, и ми целуваше коленете, и ме молеше да се върна пак.
Да, да, върнах се аз на следващата нощ — патриот, видиш ли, див звяр — върнах се с една тенекия газ и подпалих селото. Изгоряла е навярно и тя горката. Казваше се Людмила…
Зорбас въздъхна; запали цигара, засмука два пъти, захвърли я.
— Родината, ми казваш… Слушаш бабините деветини, които книгите ти казват… Мене слушай; докато има родина, човекът ще си остава звяр, див звяр… Но, слава богу, аз се отървах, отървах се, свършено! Ами твоя милост?
Не отвърнах. Всички проблеми, които аз се мъчех да разреша, да развържа възел по възел в своето уединение, прикован за стола, този човек тук ги бе разрешил по планините, сред чистия въздух, със сабята си.
Затворих очи, неутешим.
— Заспа ли, началство? — рече Зорбас отегчено. — А пък аз, глупакът, съм седнал да ти приказвам!
Изтегна се на леглото си, като мърмореше нещо, и след малко захърка.
Цяла нощ не можах да мигна; един славей, чиято песен се разнесе за първи път из нашата пустош, изпълни света с някаква непоносима мъка, и неочаквано почувствувах, че от очите ми текат сълзи.
На разсъмване станах, излязох на вратата и погледах морето и земята и ми се стори, че светът се беше променил за една нощ. Срещу мен, на пясъка, един довчера жалък бодил се беше покрил със съвсем малки бели цветчета, а във въздуха се бе разляло сладко, далечно ухание на цъфнали лимонови и портокалови дървета. Пристъпих напред, направих няколко крачки по новата окичена земя; не можех да се наситя на вечно възобновяващото се чудо.
Изведнаж зад себе си чух радостен вик. Извърнах се; полугол, Зорбас бе застанал на вратата и също гледаше, възхитен, пролетта.
— Какво е това нещо, началство! — извика той смаян. — На, кълна ти се, за първи път виждам света! Какво чудо е онова, началство, а, онова синьото, дето мърда там? Как го казват — море ли? Море ли? Ами това, дето си е препасало зелената престилка с цветята? Земя ли? Кой мераклия ги е направил? Кълна ти се, началство, за първи път ги виждам!
Очите му се бяха овлажнили.
— Ей, Зорбас! — извиках му аз. — Вдетини ли се?
— Не се смей! Ама не виждаш ли? Магия са ни направили тук нещо, началство!
Изскочи навън, заигра хоро, затъркаля се по тревата като пролетно жребче.
Слънцето се показа; протегнах ръце напред, за да ги постопля. Напълваха дърветата, издуваха се гърдите, разцъфваше душата като някакво дърво и човек чувствуваше, че и тялото, и душата са направени
