Излизаха от корабите всички мъже, които беше познала през многоликия си живот, всички, всички, не липсваше нито един; дори и старият лодкар, онзи беззъбият, гърбавият, който я беше откарал веднаж на разходка из цариградските води и се беше стъмнило, и никой не можеше да ги види… Всички, всички излизаха, а зад тях все се съединяваха змиорките, змиите, лебедите.
Излизаха мъжете и се съединяваха с нея, всички, на грозд, като влюбените змии напролет, които се преплитат изправени, като снопи, всички ведно, и съскат сред камъните. И в средата на сплита, снежнобяла, съвсем гола, обляна в пот, с полуразтворени устни, с остри зъбчета, неподвижна, ненаситна, с щръкнали гърди, съскаше мадам Ортанс, четиринайсетгодишна, трийсет, четирийсет, шейсет…
Нищо не се бе загубило, нито един любовник не беше умрял, върху повехналите й гърди всички възкръсваха, в цяло въоръжение. Сякаш мадам Ортанс беше някаква тримачтова дълбока фрегата и всичките й любовници — четирийсет и пет години има вече, откакто работи! — се бяха покатерили върху нея, в трема, по бордовете, по такелажа, и тя плуваше, изподупчена, изпозакърпена, и се носеше към тъй дълго жадувания пристан — брака. И Зорбас приемаше хиляди лица, турски, франкски, арменски, арабски, гръцки, и прегръщайки го, мадам Ортанс прегръщаше цялото това свещено безкрайно шествие…
Старата сирена съобрази внезапно, че съм прекъснал четенето, й видението изведнъж изчезна, тя отвори натежалите си клепачи.
— Нищо друго ли не пише? — измърмори тя укорно, като облиза жадно устни.
— Какво друго искаш, мадам Ортанс? Ами че не виждаш ли? В цялото си писмо само за теб говори. На, погледни, четири листа. Има и едно сърце, на, тук в ъгъла, сам Зорбас го е нарисувал, собственоръчно, казва. Погледни, пронизано е от край до край от една стрела — любовта. А отдолу, погледни, два гълъба се целуват; а върху крилете им, със съвсем малки буквички, толкова малки, че не се виждат, са написани, преплетени едно с друго, две имена с червено мастило: Ортанс-Зорбас.
Нямаше нито гълъби, нито букви, но очичките на старата сирена бяха потънали в някакъв унес и виждаха това, за което копнееха.
— Нищо друго? Нищо друго? — отново попита тя неудовлетворена.
Хубави и святи бяха всички тия неща — крила, бръснарски сапуни, гълъбчета — красиви думи и вятър; ала практичният ум на жената искаше нещо друго, нещо по-осезаемо, по-сигурно. Колко пъти само през живота си беше слушала тези големи думи! И какво разбра? След толкова години работа беше останала съвсем сама, на улицата.
— Нищо друго ли? — измърмори отново тя с укор. — Нищо друго ли?
Погледна ме в очите като подгонена сърна; дожаля ми за нея.
— Пише и нещо друго, много-много важно, мадам Ортанс — казах аз. — Затова го и оставих накрая.
— Я да видим… — каза тя изнемощяла.
— Пише, че веднаж щом се върне, ще падне, казва, в краката ти, за да те моли със сълзи на очи да се венчаете. Не може да трае повече. Иска да те направи, казва, своя женичка, мадам Ортанс, да не се разделяте никога…
Сега вече киселите очички започнаха да леят порой сълзи. Ето я голямата радост, ето го пристана, ето я мъката на целия й живот! Да намери покой, да легне в една честна постеля, стига вече!
Тя избърса очите си.
— Добре — рече тя с благородническа снизходителност, — приемам. Но да му пишеш, моля ти се, че тук в селото няма сватбени венци; да донесе от Кастро. Да донесе и две големи бели свещи с розови панделки. Да донесе и бонбони, от хубавите, с бадеми. Да ми купи и бяла булчинска рокля, копринени чорапи и сатенени обувки. Чаршафи имаме, да му пишеш, да не купува. Имаме и креват.
Уреди поръчките си, нагласи дори мъжа си да почне вече да носи. Стана; изведнъж беше приела изпълнен с величествено достойнство вид на омъжена жена…
— Искам да ти предложа нещо, нещо сериозно — каза тя и се спря развълнувана.
— Кажи, мадам Ортанс, на твоите заповеди.
— Зорбас и аз те харесваме много; а имаш и широка ръка, няма да ни посрамиш. Ставаш ли ни кум?
Аз потръпнах цял. Имахме едно време в бащината ми къща една слугиня, старата Диамандо, над шейсетгодишна стара мома, полупобъркана от целомъдрие, нервна, съсухрена като стафида, без гръд, мустаката. Влюби се тя в Мицос, момчето на кварталния бакалин, едно омазнено, охранено, голобрадо селянче.
— Кога ще ме вземеш? — питаше го тя всяка неделя. — Вземи ме! Как можеш да траеш пък ти? Аз не мога да трая вече!
— И аз не мога да трая — отвръщаше й хитрото му бакалче, което й се подмазваше, за да му бъде клиентка, — и аз не мога да трая, Диамандо моя, ама потърпи още малко. Потърпи още малко, докато ми израстат и на мен мустаци.
Така си минаваха годините и старата Диамандо търпеше. Нервите й се поуспокоиха, главоболията намаляха, горчиво стиснатата й нецелувана уста се засмя. И переше сега по-добре дрехите, чупеше по- малко чинии и не загаряше вече яденето.
— Ставаш ли кум, господарче? — запита ме скришом тя една вечер.
— Ставам, Диамандо — отвърнах аз със свито от мъка гърло.
Това кумство ми беше причинило голяма болка и ето защо, когато чух сега думите на мадам Ортанс, цял потръпнах.
— Ставам — отвърнах, — голяма чест е за мен, мадам Ортанс…
— Викай ми вече „кумице“, когато сме сами… — каза тя и се усмихна с достойнство.
Тя стана. Пооправи буклите, които се подаваха изпод шапката й, облиза устни.
— Лека нощ, куме! — каза тя. — Лека нощ и с добро да си дойде…
Гледах я как се отдалечава, като се покълчваше и кършеше старческия си кръст с моминско кокетство; хвърчеше от радост; и старите й разкривени обувки образуваха малки, дълбоки трапчинки в пясъка.
Тя не беше още свърнала зад морския нос, когато по брега се разнесоха диви викове и плач.
Скочих на крака и се затичах по посока на виковете; оттатък, на другия нос, пищяха жени, сякаш оплакваха някого; покатерих се на една скала и се взрях; от селото излизаха тичешком мъже и жени, кучета лаеха подир тях, двама-трима конници препускаха най-отпред, гъст облак прах се издигаше нагоре.
„Някакво нещастие“ — рекох си аз и се спуснах бързо към носа.
Шумът се усилваше все повече; слънцето беше залязло, две-три пролетни облачета стояха неподвижно на небето. На смокинята на Архондопула бяха покарали нови зелени листа.
Неочаквано пред мен изскочи мадам Ортанс; връщаше се разрошена, запъхтяна, едната й обувка се беше изула от крака й. Тя я държеше в ръка, тичаше и плачеше.
— Куме… Куме… — извика ми тя, препъна се и една не падна върху мен.
Подкрепих я.
— Защо плачеш, кумице?
Помогнах й да обуе пробитата си обувка.
— Страх ме е… Страх ме е…
— От какво?
— От смъртта.
Тя беше усетила полъха на смъртта във въздуха и се бе изплашила. Хванах я под мишницата за меката отпусната ръка, но старческото тяло се противеше и трепереше.
— Не ща… Не ща… — пищеше тя.
Страхуваше се, горката, да се приближи до място, където бе стъпила смъртта. Да не би смъртта да я види и да си спомни за нея… Както всички старци, мъчеше се и клетата ни сирена да се скрие сред тревата, да стане зелена; да се скрие в земята, да стане тъмнокафява, та смъртта да не може да я забележи. Беше свряла глава между пълните си прегърбени рамене и трепереше.
Дотътри се до едно маслиново дърво, разгърна закърпеното си палтенце.
— Покрий ме, куме — каза тя, — покрий ме и си върви.
— Студено ли ти е?
— Студено ми е, покрий ме.
Покрих я колкото можах по-старателно, та да не се различава от пръстта и си тръгнах.
