И той отново облещи изумено очи.
— Виждал ли си това, началство? Изпънала се оная ми ти гладка кожа и изведнъж — едно черно петно. И на, че тъкмо то ти взема акъла! Разбираш ли нещо, началство? Какво казват китапите ти?
— Да вървят по дяволите!
Зорбас се засмя доволно.
— А така де! — рече той. — Започваш да разбираш!
Минахме бързо край кафенето, без да се спрем. Нашата „благородна дама“ беше изпекла едно прасенце и ни чакаше на прага.
Беше пак вързала на шията си кенарено жълтата панделка и така, както се беше гъсто наплескала с пудра и намазала устните си с дебел слой тъмночервено червило, изплашваше човека. Затресоха се месищата й, щом ни зърна, зарадваха се, заиграха кокетливо избелелите й очички и се приковаха върху засуканите мустаци на Зорбас. А той, щом външната врата се затвори зад нас, прихвана през кръста мадам Ортанс.
— За много години, Бубулино моя! — рече й той. — Виж какво ти нося!
И я целуна по набръчканата пълна шия.
Потръпна от гъдел старата сирена, но не се поддаде; беше впила поглед в подаръка — грабна го, развърза златната лентичка, погледна и нададе вик.
Наведох се да видя и аз: върху дебел картон този безбожник Зорбас беше нарисувал с четири различни цвята — жълт, кафяв, сив и черен — четири големи, окичени с пъстроцветни знамена броненосци. Морето беше розово, а пред броненосците, изтегната върху вълните, снежнобяла, съвсем гола, с разпуснати коси, навирени гърди и усукана рибя опашка, плуваше, с жълта панделка на шията, една сирена — мадам Ортанс. Тя държеше четири връвчици и теглеше с тях броненосците с английското, руското, френското и италианското знаме. А във всеки ъгъл на рисунката висеше по една брада — руса, кестенява, сива и гарвановочерна.
Още в същия миг старата сирена разбра всичко.
— Аз! — каза тя, като посочи с гордост сирената.
Въздъхна.
— Ах, ах, и аз бях някога Велика сила…
Тя откачи едно кръгло огледалце, което висеше над леглото й, до клетката на папагала, и окачи произведението на Зорбас. Изпод дебелия слой мазила лицето й навярно беше станало съвсем бяло.
Зорбас междувременно се беше вмъкнал в кухнята, гладен беше; донесе тавата с прасенцето, постави отпреде си шише вино, наля трите чаши.
— Заповядайте! — извика той, като плесна с ръце. — Да започнем от най-главното — корема; а след това, Бубулино моя, ще отидем и по-надолу!
Но атмосферата се беше помрачила от въздишките на старата сирена. Имаше си и тя при всяка нова година своето малко пришествие, претегляше и тя живота си и навярно виждаше, че е минал напразно. В тази полуоплешивяла женска глава градовете, мъжете, копринените рокли, бутилките шампанско, напарфюмираните бради навярно възкръсват през празниците из гробовете вътре в нея и викат.
— Не искам яде… — промълви тя глезено. — Не искам… Не искам…
Клекна пред мангала, разбута разжарените въглени, провисналите й бузи пламнаха от отражението на жарта. Една къдрица се плъзна по челото й и докосна огъня — стаята се изпълни с потърсващата миризма на изгорял косъм.
— Няма да ям… няма да ям… — промълви отново тя, като видя, че не й обръщаме внимание.
Зорбас стисна ядосано юмрук, поколеба се за миг. Можеше да я остави да си мърмори колкото си ще, а ние да го ударим на ядене и пиене; можеше и да коленичи пред нея, да я сграбчи в прегръдките си и с една блага дума да я накара да омекне като памук. Наблюдавах го и гледах по менящото се изражение на изпеченото му лице как преминават една след друга различните вълни.
Изведнъж лицето на Зорбас се скова — беше взел решение. Коленичи, обгърна коленете на сирената.
— Ако ти не ядеш, Бубулино моя — каза той с покъртителен глас, — светът ще пропадне. Смили се над света, господарко моя, и изяж това краче на прасенцето!
И пъхна в устата й крехкото, потънало в мазнина краче.
Взе я в прегръдките си, вдигна я, нагласи я на стола й между двама ни.
— Яж — рече той, — яж, та свети Василий да влезе в селото ни! Иначе, да го знаеш, няма да влезе. Ще се върне обратно в родното си място, в Кесария19, ще си вземе назад хартията и калема, василовденските пити, даровете, играчките на децата, това прасенце и ще си отиде. И тъй, Бубулинчето ми, отвори си устицата, яж!
Той се пресегна и я погъделичка с два пръста под мишницата. И старата сирена се закиска, избърса зачервените си очички и захвана да дъвче сладко-сладко препеченото краче…
В този миг две влюбени котки на покрива, току над главите ни, замяукаха. Мяукаха с омраза, като бесни, гърлените им писъци ту се снишаваха, ту се извисяваха, изпълнени със закана, и изведнаж чухме как се счепкаха, затъркаляха се по покрива и започнаха да се дерат.
— Мяу-мяу!… — извика Зорбас и намигна на старата сирена.
А тя се усмихна и стисна скришом ръката му под масата. Свитото й гърло се отпусна и сияеща, тя почна вече да яде.
Слънцето слезе ниско, влезе през прозорчето, приседна при краката на Бубулина. Бутилката беше празна, Зорбас се беше доближил с щръкнали като на див котарак мустаци до „женския род“. А мадам Ортанс, присвита, свряла глава между раменете, усещаше върху себе си, потръпвайки, горещия, миришещ на вино дъх.
— Каква загадка е пък сега и това, а, началство? — обърна се към мен Зорбас. — Всичко ми върви наопаки. Когато съм бил бебе, разправяли са ми, приличал съм на старец; тежък неразговорлив, с дебел старешки глас; приличал съм, казват, на дядо си! И колкото повече години трупах на гърба си, толкова повече олеквах. На двайсет години започнах да върша лудории, ала не много — обичайните. Когато станах на четиридесет, започнах да чувствувам младостта си и тогава вече го ударих на големи лудории. А сега, като стъпих в шейсетте — на шейсет и пет години съм, началство, но между нас да си остане! — та сега, значи, като стъпих в шейсетте, на, кълна ти се, как да си го обясниш, началство! — светът не ме побира!
Вдигна чашата, обърна се разчувствуван към дамата си.
— За твое здраве, благородна дамо! — каза той с тържествен тон. — Да даде господ през тази година да ти покарат отново зъби и да ти поникнат вежди гайтанлии и кожата ти отново да стане като мрамор, та да махнеш вече от шията си тези проклети панделки! И да се вдигне пак Крит на въстание и да дойдат пак, Бубулино моя, четирите Велики сили с флотите си и всяка флота да си има своя „навракос“, и всеки „навракос“ — брадата си, къдрава и напарфюмирана. И да изскочиш отново ти, сирено моя, из вълните и да захванеш — аман, пропаднахме! — песните! И всички флоти да се разбият върху тези тук две заоблени скали!
И като изрече това, той посегна с ръчището си към повехналите, отпуснати гърди на мадам Ортанс.
Разпалил се беше отново Зорбас, гласът му стана дрезгав от страст. Някога бях видял на кино как един турски паша гуляе из парижките кабарета; беше сложил на коленете си една руса мидинетка20; пашата пламваше, разпалваше се и се виждаше как полека-лека пискюлът на феса му се надигаше, заставаше първо в хоризонтално положение, сетне подскачаше изведнъж и заставаше съвсем изправен във въздуха.
— Защо се смееш, началство? — попита ме Зорбас.
Но мислите на мадам Ортанс се въртяха все още около думите на Зорбас.
— Ах! — въздъхна тя. — Стават ли такива работи, Зорбас? Отидоха младините!
Зорбас се приближи още повече до нея, столовете им се опряха.
— Слушай какво ще ти кажа, Бубулино моя — рече той, като се мъчеше да разкопчае и третото, най- важното копче на блузата й, — слушай да ти кажа какъв голям подарък ще ти направя: появил се е един нов доктор, който върши чудеса. Дава ти едно лекарство, капки ли са, прахчета ли, ще те излъжа, и отново ставаш на двайсет години, най-много на двайсет и пет. Ще видиш, Булулино моя, ще ти ги поръчам от
