ядосано мокрите дърва.
IX
Дните ставаха все по-къси, светлината бързо си отиваше, свиваше се сърцето на човека в края на следобеда. Възвърна се първобитният ужас на прадедите ни, които гледали през зимните месеци как слънцето все по-рано гасне. „Утре ще угасне вече съвсем“ — казвали си те отчаяни и бодърствували с тревога в душата цяла нощ по хълмовете — ще се покаже ли, няма ли да се покаже? — и треперели.
Зорбас изживяваше тази тревога по-дълбоко и по-първично от мен. За да се отърве от нея, той излизаше от галериите, които беше прокопал под земята, едва когато звездите светваха на небето.
Беше попаднал на хубав лигнитен пласт с малко пепел, с малка влажност, с много калории и беше доволен. Защото мигновено превъплътяваше печалбата: превръщаше я в пътешествия, жени и нови приключения. Беше нетърпелив да спечели много, да натрупа много пера — точно така, пера, наричаше той парите — и да литне. И затова не спеше по цели нощи и правеше своите опити с микроскопичната си въжена линия — за да намери точния наклон, та трупите да се спускат полекичка, полекичка, както казваше той, сякаш ги носят ангели.
Веднъж взе голям лист хартия и разноцветни моливи и нарисува хълма, гората, въжената линия, трупите, които се спускат, закачени на теленото въже, и всяко дърво имаше от двете си страни по едно голямо небесносиньо крило. А в извитото заливче нарисува черни параходи със зелени моряци, като папагалчета, и мауни, които пренасяха жълти трупи. А на четирите ъгли постави четири калугери, из чиито уста изскачаха розови ленти с черни главни букви: „Велик си, господи, чудни са делата ти!“
Напоследък Зорбас наклаждаше на бърза ръка огън, сготвяше, нахранваше се и току изчезваше по пътя за селото. След известно време се завръщаше навъсен.
— Къде обикаляш пак, Зорбас? — питах го аз.
— Зарежи я, началство — отвръщаше той и заговаряше за друго.
Една вечер, след като се върна, той се приближи към мен и ме запита разтревожено:
— Има ли, или няма бог? Какво ще кажеш и твоя милост, а, началство? И ако има — всичко става! — как си го представяш?
Повдигнах рамене, не отговорих.
— Аз, не ми се смей, началство, си представям бога досущ приличен на мен. Само че по-висок, по- силен, по-луда глава; и безсмъртен. Седи си удобно на меки овчи кожи, а бараката му е небето. Не от газени тенекии, като нашата, ами от облаци. В дясната си ръка държи не сабя, нито теглилка — тези инструменти са за убийците и бакалите, — бог държи една голяма гъба, напоена с вода като дъждовен облак. От дясната му страна — раят, от лявата му — адът. Пристига горката душа, гола-голеничка, защото няма вече тяло, и зъзне. Господ я поглежда и се смее под мустак, но се преструва на страшен. „Ела тук — казва й той и нарочно си прави гласа по-дебел, — ела тук проклетнице!“ И почва разпита. Пада душата в нозете на господа. „Аман! — вика му тя. — Прости ми!“ И хайде — захваща да разправя един след друг греховете си. Разправя, разправя — край нямат! И на господа му дотяга, започва да се прозява. „Млъкни вече! — вика й той. — Проглуши ми ушите!“ И шляп! — с един замах на гъбата изтрива всичките й грехове. „Пръждосвай се в рая! — казва й той. — Петре, тури и тая нещастница вътре!“
Защото, трябва да знаеш, началство, бог е голям благородник и именно това ще рече благородство — да прощаваш!
Нея вечер, помня, когато Зорбас ми разправяше тези неща, аз се разсмях; но оттогава това божие „благородство“ приемаше плът и връзваше плод вътре в мен, състрадателно, щедро и всемогъщо.
Една друга вечер, когато валеше и ние се бяхме сврели в бараката си и пак печахме кестени на мангала, Зорбас вдигна очи и ме гледа доста време, сякаш искаше да проумее някаква голяма загадка. Най-сетне не изтрая.
— Иска ми се да знам, началство — рече ми той, — какво, по дяволите, намираш в мен, та не ме хванеш за яката да ме изхвърлиш навън! Казвал съм ти, че ми викат и Пероноспора, защото, където отида, всичко правя на пух и прах… По дяволите ще отиде и твоята работа — изхвърли ме навън, ти казвам!
— Харесваш ми — отвърнах, — не питай повече.
— Ами че не разбираш ли бе, началство, че пипката ми не сече както трябва? Може би сече повече, може би по-малко, да пукна, ако знам! Но както трябва, не сече, сигурен съм. На, слушай, за да разбереш: от много дни и нощи вече вдовицата не ми дава покой. Не за мен, не, на, кълна ти се, аз — да я вземат дяволите! — си го знам с положителност, че няма да я пипна никога, не е тя за моите зъби… Но пък и не искам други да я изтърват! Не искам да спи самичка. Несправедливо нещо е това, началство, сърцето ми не може да го понесе. И обикалям нощно време около градината й — затова се губя и ти все ме питаш къде отивам. Знаеш ли защо? За да видя дали някой отива да спи с нея, та да се успокоя.
Засмях се.
— Не се смей, началство! Ако някоя жена спи самичка, всички ние, мъжете, сме виновни за това. Всички ще трябва един ден да дадем сметка пред божия съд. Господ прощава всички грехове, нали казахме, държи гъба; този грях обаче не прощава. Тежко и горко на онзи мъж, началство, който е могъл да спи с някоя жена и не го е сторил; тежко и горко на онази жена, която е могла да спи с някой мъж и не го е сторила. Спомни си какво ми каза ходжата.
Той замълча за малко и неочаквано попита:
— Може ли човек, след като умре, да се роди отново?
— Не вярвам, Зорбас.
— И аз не вярвам. Но ако можеше, тогава тези хора, за които става дума, тези, дето са отказали да служат, дезертьорите да ги наречем, щяха да се върнат на земята знаеш ли като какви? Като мулета!
Той помълча, помисли, и изведнъж очите му блеснаха.
— Кой знае — рече той весело, — може би всички мулета, които виждаме днес по света, да са именно тези хора, серсемите, дето, докато са били живи, хем са били, хем не са били мъже, или хем са били, хем не са били жени. Затова са и станали мулета, затова са и толкова инат и ритат. Какво ще кажеш, твоя милост, а, началство?
— Че пипката ти не сече както трябва, Зорбас! — отвърнах аз, като се засмях. — Върви донеси сандура!
— Няма сандур тази вечер, началство, не ми се сърди. Говоря, говоря, приказвам глупости — знаеш ли защо? Защото имам големи грижи. Големи притеснения. Новата галерия, проклетницата, ще ми отвори работа. А твоя милост си седнал да ми разправяш за сандура…
И като каза това, Зорбас извади кестените от жарта, даде ми цяла шепа, напълни чашките с ракия.
— Бог доброто! — казах аз, като се чукнах с него.
— Бог злото! — поправи ме Зорбас. — Досега, с доброто, не сме прокопсали.
Изпи наведнъж течния огън и се изтегна на леглото си.
— Утре — рече той — трябва да имам много сили; ще трябва да се преборя с хиляди дяволи. Лека нощ!
На другия ден, рано-рано, Зорбас се завря в мината. Бяха прокарали вече новата галерия, в хубавия пласт, от тавана капеше вода, работниците газеха в кал.
Зорбас беше докарал още завчера греди, за да закрепи галерията; но беше неспокоен; гредите не бяха дебели колкото трябваше и с безпогрешния си инстинкт, който го караше да чувствува непосредствено, като свое тяло, целия този подземен лабиринт, той усещаше, че дървените подпори не бяха сигурни и чуваше, съвсем слаби още, недоловими за другите, някакви пропуквания, сякаш арматурата на тавана пъшкаше под тежестта.
И още нещо беше направило днес Зорбас по-неспокоен: тъкмо когато се канеше да се спусне в галерията, селският поп, поп Стефанос, мина, яхнал мулето си, на път за близкия женски манастир — за да причести една умираща калугерка. Зорбас, щом го видя, свари за щастие да плюе три пъти в пазвата си, преди попът да му заговори.
— Добър ден, отче! — отвърна той с половин уста на поздрава на попа.
И след малко додаде с тих глас:
