— Как си прекарваш времето, Мимитос?
— Как го прекарвам ли? Като бей! Събуждам се сутрин, хапвам парче хляб. А след това — хамалък, където намеря, каквото намеря; пращат ме тук-там, пренасям тор, събирам фъшкии, имам си и въдица, ловя риба. Живея при леля си, кира Леньо оплаквачката. Сигурно я знаете; всички я знаят. Фотографираха я дори. Като се мръкне, прибирам се в къщи, хапвам паница ядене, пийвам и винце, ако има; ако няма, бистра водица, колкото си ща. Коремът ми се издува като тъпан. А сетне — лека нощ!
— Ами няма ли да се ожениш и ти бре, Мимитос?
— Аз ли? Да не съм побъркан нещо? Какво разправяш бре, момче! Да си докарам сам беля на главата! Жената иска обувки. Отде да ги намеря? На, аз ходя: бос…
— Ами нямаш ли си ботуши?
— Как да нямам! Един човек умря лани и леля ми Леньо му ги изу от краката. Но ги обувам само на Великден и отивам на черква да позяпам поповете. Сетне ги изувам, окачвам ги на врата си и се връщам в къщи.
— Кое нещо обичаш най-много от всичко на този свят, Мимитос?
— Първо — хляба. Ех, не мога да му се нарадвам! Топъл, топъл, и ако е пък пшеничен!… Море, нека е и от ечемик! След това — виното. После — съня.
— Ами жената?
— Пффъ! Яж, пий и върви да спиш, ти казвам. Всичко останало — само грижи!
— Ами вдовицата?
— Остави я да върви по дяволите, най-добре ще направиш!
Той плю три пъти и се прекръсти.
— Знаеш ли да четеш?
— Ами! Когато бях малък, заведоха ме зорлан в училище; но скоро се разболях от тифус и станах щур. И така се отървах.
Но Зорбас се отегчаваше от приказките му, умът му беше все при вдовицата.
— Началство… — рече той и ме хвана под ръка.
Обърна се към Мимитос:
— Ти върви напред — заповяда му той, — имаме да си поговорим по наши работи.
Сниши глас, изглеждаше развълнуван.
— Началство, тук те искам, не бива да посрамиш мъжкия род! Господ или дявол ти изпраща това мезе, зъби имаш, не го изпускай! Протегни ръка, вземи го! Защо ни е дал творецът ръце? За да хващаме. Хвани! Виждал съм много жени през живота си, но тази вдовица тук крепости събаря, проклетницата!
— Не ща бели! — отвърнах ядосано аз.
Ядосах се, защото дълбоко в себе си и аз бях пожелал това всемогъщо тяло, което беше преминало пред мен като разпасан звяр, ухаещ на мускус.
— Не щеш бели! — възкликна Зорбас изумено. — Ами че какво искаш тогава, началство?
Не отвърнах нищо.
— Животът е беля — продължи Зорбас, — смъртта не е. Знаеш ли какво ще рече жив човек? Да разпасваш пояса си и да търсиш кавга!
Мълчах. Знаех, че Зорбас има право, знаех го, но не смеех. Крив път беше поел животът ми, бях свел до някакъв вътрешен монолог досега си с хората. Бях изпаднал дотам, че ако трябваше да избера дали да се влюбя в някоя жена, или да прочета някоя хубава книга за любовта, щях да избера книгата.
— Не прави сметки, началство! — продължи Зорбас. — Зарежи цифрите, строши проклетата теглилка, затвори бакалницата, ти казвам. Сега именно ще спасиш или ще погубиш душата си. Слушай, началство, вземи една кърпа, вържи в един възел две-три лири, ама златни, не книжни, те не заслепяват окото, изпрати ги по Мимитос на вдовицата, заръчай му какво да каже: „Много здраве, речи, от господаря на мината и заповядайте тази кърпичка. Малко нещо, речи, но от сърце. И не се притеснявай, речи, за овцата, и да се загуби, хич да не те е еня! Ние сме насреща, не се бой! Видял те, речи, като си минала край кафенето, взела си му акъла.“
Това е. И сетне още на другата вечер — желязото се кове, докато е горещо! — ще почукаш на вратата й. Объркал си пътя, ще речеш, стъмнило се, ако може да ти даде един фенер. Или пък — изведнъж ти се завило свят, ще речеш, и ако може една чаша вода. Или още по-добре: купуваш една овца и я закарваш у тях: „Заповядай, кира, ще й речеш, овцата, дето я загуби; аз я намерих!“ И вдовицата, слушай ме мен, началство, вдовицата ще ти даде наградата за овцата и ще влезеш — ех, де да бях аз задницата на коня ти! — ще влезеш, ти казвам, на кон в рая. Друг рай, нещастнико, няма; не слушай поповете, друг рай няма!
Наближавахме вече градината на вдовицата; Мимитос въздъхна и започна с женския си глас да пее и да излива мъката си:
Зорбас разтвори пергела си, ноздрите му потръпнаха. Спря се, пое дълбоко дъх, погледна ме.
— И тъй? — промълви той и зачака нетърпеливо.
— Да вървим! — отвърнах аз рязко и ускорих крачката.
Зорбас тръсна глава, изръмжа нещо, но не чух какво.
Когато стигнахме в бараката, той седна с кръстосани крака, постави сандура върху коленете си, наведе глава, потъна в размисъл, сякаш подбираше на ум песните, и поде една много тъжна, жална песен…
От време на време хвърляше кос поглед към мен, оглеждаше ме; чувствувах, че ми казваше чрез сандура това, което не можеше или не искаше да ми каже с думи — че животът ми минава напразно, че вдовицата и аз сме две насекоми, които живеят само един миг под слънцето и след това умират завинаги. Никога вече! Никога вече!
Зорбас стана рязко, неочаквано разбра, че си губи времето. Опря се на стената, запали цигара. И след малко каза:
— Ще ти открия, началство, едно нещо, което ми каза веднъж един ходжа от Солун, ще ти го открия, па макар и да ми отидат на халос думите.
По онова време бях амбулантен търговец в Солун. Обикалях из махалите и продавах макари, игри, жития на светии, смирна, пипер… Имах един глас, като на славей; а трябва да знаеш, че жените се хващат и за гласа. (Та за какво ли не се хващат, мръсниците им недни!) Какво става вътре в душата им, един дявол знае! Може да си грозен, куц, гърбав, ама ако имаш хубав глас и можеш да пееш, жените пощуряват.
Занимавах се, значи, аз с амбулантна търговия и обикалях и из турските махали; и, изглежда, че на една богата туркиня й се харесал много гласът ми — загубила си акъла по мен. Повикала един стар ходжа, напълнила му шепите с меджидиета. „Аман — рекла му тя, — извикай онзи гяур праматарина да дойде да го видя! Аман! Не мога да трая повече!“
Ходжата дойде при мен. „А бре, гърче — рече ми той, — ела с мен!“ — „Няма да дойда — му казвам, — къде ще ме водиш?“ — „Една ханъмка бре, гърче, ама като капка, те чака в одаята си, ела!“ Но аз знаех, че убиваха християните нощно време в турските махали. „Не, няма да дойда!“ — му викам. „А че не се ли боиш от бога бре, гяурино?“ — „Защо да се боя от него?“ — „Защото, бре гърче, който може да легне с някоя жена и не легне, върши голям грях! Да те повика, бре, една жена в леглото си и ти да не отидеш — погубваш душата си, да го знаеш! Тази жена ще въздъхне в деня на Страшния съд и тази въздишка на жената ще те запрати, който и да си, каквито и добрини да си сторил, в ада!“
Зорбас въздъхна.
— Ако съществува ад, ще отида в ада, и то по тая причина. Не защото съм крал, убивал, изневерявал, не, не! Това не е нищо, Господ прощава тези неща. Ала ще отида в ада, защото онази нощ една жена ме очакваше в леглото си, а аз не отидох…
Той стана, накладе огън, започна да готви. Погледна ме косо. Усмихна се презрително.
— На глухия и камбана да му биеш — загубена работа! — измърмори той, наведе се и започна да духа
