корема, виждаш, че и те са кукли, натъпкани с трици, и сред триците, умело свряна, една тенекиена пружина.
Добре знаеш — тези сурови размишления не само че не ме омаломощават, но са и необходимо гориво за вътрешния ми огън. Защото, както казва моят учител Буда —
И така, обхождам с поглед световната сцена и те виждам и теб, там далеч, в легендарните убежища на Кавказ, как играеш и ти и как се мъчиш да спасиш няколко хиляди души от племето ни, които са в смъртна опасност. Лъжепрометей, който обаче ще изстрада истински мъчения от тъмните сили, против които се бори — глада, студа, болестите, смъртта. А ти, струва ми се, какъвто си горд, се радваш, че тъмните сили са толкова много и че са непобедими; защото така твоята цел става по-героична.
Този свой живот ти смяташ навярно за щастлив. Но щом ти го смяташ за такъв, тогава е тъй. Отряза си и ти щастието по своя ръст; а ръстът ти сега — слава богу! — е по-голям от моя. Добрият учител не би желал по-голяма отплата от тази: да подготви ученика си тъй, че той да го надмине.
Аз често забравям, присмивам се, заблуждавам се, вярата ми представлява мозайка от неверия, иде ми понякога да грабна само един кратък миг и да дам в замяна целия си живот. А пък ти държиш здраво кормилото и не забравяш и в най-приятните смъртни мигове накъде си насочил своя кораб.
Помниш ли, когато ние двамата преминавахме през Италия, на път за Гърция? Бяхме взели решение да заминем за Понт, който беше тогава в опасност, помниш ли, и отивахме да изпълним това си решение. В един малък градец слязохме бързо от влака, защото имахме само един час време до пристигането на другия влак. Влязохме в един потънал в бухлата зеленина парк близо до гарата; дървета с широки листа, бананови палми, тръстики с тъмен метален цвят, пчели, които се бяха натрупали върху един цъфнал клон — и клонът потръпваше, радваше се, че го доят.
Но защо ти пиша всички тези неща? За да ти кажа, че нищо от това, което сме изживели заедно, нищо не съм забравил. И за да намеря най-сетне сгоден случай да разкрия в писмото си това, което никога — поради добрия ни или лош навик да се въздържаме — не успях да ти открия, когато бяхме заедно.
Сега, когато не си при мен и не можеш да видиш какво изражение приема лицето ми, и не рискувам да се покажа нежен и смешен, аз ти казвам, че те обичам много.“
Завърших писмото, поговорих с приятеля си, олекна ми. Повиках Зорбас. Приклекнал под една скала, за да не го мокри дъждът, той правеше своите опити за въжена линия.
— Ела, Зорбас! — повиках го аз. — Стани да отидем да се поразходим към селото.
— Имаш нещо настроение, началство — отвърна той. — Но вали. Защо не отидеш сам?
— Имам настроение и не искам да го изгубя; когато сме заедно, не ме е страх от това. Хайде, ела.
Той се засмя:
— Приятно ми е, че съм ти нужен. Да вървим!
Сложи си вълненото критско наметало с островърха качулка, което му бях подарил, излязохме на пътя и зашляпахме из калта.
Валеше. Върховете бяха забулени, нямаше вятър, камъните блестяха. Хълмът с мината се задушаваше от мъгла; и сякаш човешка тъга се бе разляла по женското лице на възвишението, което изглеждаше като изпаднало в несвяст под дъжда.
— Свива се човешкото сърце — рече Зорбас. — Не бива да му се сърдим, когато вали.
Той се наведе и откъсна край една ограда първите диви нарциси; гледа ги продължително, жадно, сякаш виждаше за първи път нарциси, помириса ги със затворени очи, въздъхна и ми ги подаде.
— Ех, началство — каза той, — да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, началство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора, всички да се прегърнем? Какво ще кажеш твоя милост, а, началство? Какво казват китапите13?
— По дяволите да вървят — казах аз, като употребих любимия израз на Зорбас. — По дяволите да вървят! Това казват; нищо друго.
Зорбас ме улови за ръката.
— Ще ти кажа нещо, началство — рече той, — ама не ми се сърди. Натрупай накуп всичките си книги и ги запали. И тогава, кой знае, не си глупав, добър човек си… Ще можеш и ти нещо да разбереш!
„Точно тъй! Точно тъй! — извиках аз в себе си. — Точно тъй! Но не мога!“
Зорбас се поспря, замисли се и след малко добави:
— Аз разбирам нещо…
— Какво? Я кажи, Зорбас!
— Знам ли и аз! Така ми се струва — разбирам нещичко… Но ако река да ти кажа, ще го разваля. Някой ден, когато имам настроение, ще ти то изтанцувам.
Дъждът заваля силно. Стигнахме в селото. Малки девойчета връщаха от паша овцете си, орачите разпрягаха воловете и оставяха нивата си полуизорана, жените прибираха децата от улиците. Радостна паника беше обхванала селото при неочакваната буря; жените пищяха, но очите им се смееха, по заострените бради и засуканите мустаци на мъжете висяха едри капки; пръстта, камъните, тревите ухаеха.
Вмъкнахме се мокри до кости в кафене — месарница „Свян“. То беше пълно с хора, едни играеха на префа, други разговаряха високо, сякаш се намираха на два насрещни рида. Около една масичка в дъното, върху нещо като дървен подиум, се бяха разположили селските първенци: барба Анагностис, в бяла риза с широки ръкави; Маврандонис, мълчалив, строг, пушеше наргиле, впил поглед в земята; учителят, на средна възраст човек, сух, опрян на дебелия си бастун, слушаше със снизходителна усмивка един дългокос мъжага, който току-що се беше завърнал от Мегало Кастро и разправяше какви чудесии видял в големия град. Кафеджията, наведен над тезгяха си, слушаше и се смееше, но не забравяше и джезветата, наредени върху разпалената жар. Щом ни зърна, барба Анагностис се надигна.
— Заповядайте тук, земляци — каза той. — Нашият Сфакиянониколис ни разправя какво е видял и патил в Кастро… Много е забавен, заповядайте да чуете.
Обърна се към кафеджията:
— Две ракии, Манолакис!
Седнахме. Дивият овчар, щом видя чужди хора, се сви, млъкна.
— Отишъл си, значи, и на театър, а, капитан Николис? — запита го учителят, за да го накара да заговори. — Е, и как ти се видя, а?
Протегна Сфакиянониколис ръчището си, сграбчи чашата с вино, гаврътна я наведнъж, доби смелост.
— Ами че как да не съм отишъл! — извика овчарят. — Отидох и още как! Слушах и аз, Котопули, та Котопули14, прекръстих се една вечер и си рекох: искам да отида, на кълна се, искам и аз да отида да я видя. Що за дявол е тая, та й викат Котопули!
— И какво видя бре, Николис? — запита барба Анагностис. — Какво видя, бога ти!
— Нищо не видях, майка му стара, нищо! Слушаш — театър, мислиш, че ще отидеш да позяпаш, да се посмееш. Язък за парите, дето дадох. То беше едно такова кафене, кръгло като харман, пълно цялото със столове и свещници, и хора. Обърках се, притъмня ми пред очите, не можех да гледам. „По дяволите — си рекох, — сигурно ми правят тук някаква магия, ще си отида!“ Ама една такава фръцла ме улови за ръката. „Къде ме водиш, мари?“ — викам й аз, а тя все си ме води ли, води и по едно време се обърна и ми рече. „Сядай!“ Седнах. Отпреде и отзаде ми, отляво и отдясно — все хора. „Бря, ще се задуша — рекох си аз, — ще се пръсна, няма въздух.“ Обърнах се към съседа си: „Откъде бре, кумец, ще се покажат пермандоните?15“ — запитах го аз. „На, ей оттам вътре!“ — отвърна ми той и ми посочи едно перде. Забих тогава и аз очи в пердето и зачаках.
По едно време наистина тъй и стана — удари един звънец, отвори се пердето и излезе тази Котопули, дето ви казвам. Ама, майка му стара, тя не била Котопули16, ами
