Зорбас остана със зяпнала уста; мъчеше се да разбере, не смееше да повярва в такова голямо щастие. И изведнаж разбра; хвърли се на мен, сграбчи ме за рамото.
— Знаеш ли да играеш хоро? — запита ме той разпалено. — Знаеш ли да играеш хоро?
— Не.
— Не?!
Той отпусна изумено ръце.
— Добре — рече след малко. — Тогава ще поиграя аз, началство. Дръпни се по-настрана, за да не те блъсна. Хай! Хай!
С един скок той изхвръкна от бараката, захвърли обувките си, сакото, жилетката, запретна крачолите си до коленете и започна да играе хоро. Лицето му, все още изцапано с въглища, беше съвсем черно, бялото на очите му блестеше.
Той се отдаде изцяло на танца, пляскаше с ръце, подскачаше, въртеше се във въздуха, падаше долу с подгънати колене и отново отскачаше високо, седешком, като ластик. И изведнаж отхвръкваше пак високо във въздуха, сякаш се беше заинатил да победи великите закони на природата, да размаха криле и да полети. Човек чувствуваше как вътре в това разядено, съсухрено тяло душата се мъчи да повлече плътта и да се стрелне заедно с нея, като метеор, в мрака. Душата подхвърляше тялото, но то отново падаше, не можеше да издържи дълго време във въздуха, подхвърляше го тя отново, безмилостно, този път малко по- високо, но то, горкото, отново падаше долу задъхано.
Зорбас въсеше вежди, лицето му беше придобило някаква неспокойна сериозност; той не надаваше вече викове; стиснал зъби, мъчеше се да достигне невъзможното.
— Зорбас, Зорбас! — виках аз. — Стига!
Боях се да не би старческото му тяло да не издържи на такъв устрем и да се пръсне на парчета във въздуха.
Виках, но къде можеше да чуе Зорбас виковете от земята! Душата му беше станала като птица!
Следях с лека уплаха дивия отчаян танц. Когато бях малък, необузданото ми въображение съчиняваше какво ли не, разправях разни невероятни истории на приятелите си и сам си ги вярвах.
— Как умря дядо ти бе? — запитаха ме веднаж моите съученици в първи клас.
И аз веднага съчиних една басня, говорех и я съчинявах, и колкото повече я съчинявах, толкова повече й вярвах:
— Моят дядо носеше гумени обувки. Един ден, кога то му израсна бяла брада, той скочи от покрива на къщата ни, но като докосна земята, отскочи като топка и се издигна по-високо от къщата, и после все по- високо и по-високо, и по-високо, докато се изгуби в облаците. Така умря дядо ми.
От деня, в който съчиних тази басня, колкото пъти след това отивах в малката църквица „Свети Мина“ и виждах ниско долу на иконостаса възнесението на Исус Христос, посочвах с ръка и казвах на съучениците си:
— Ето дядо ми с гумените обувки! И тази вечер, след толкова години, гледайки как Зорбас подскача във въздуха, изживявах отново, с ужас, детската си приказка — сякаш се страхувах да не би и Зорбас да изчезне в облаците.
— Зорбас, Зорбас! — виках аз. — Стига!
Зорбас приклекна на земята, задъхан. Лицето му сияеше от щастие. Сивите му коси бяха полепнали по челото и потта се стичаше по бузите и брадичката му, примесена с въглищен прах.
Наведох се разтревожен към него.
— Олекна ми — каза той след малко. — Сякаш ми пуснаха кръв. Сега мога да говоря.
Влезе в бараката, седна до мангала, лицето му сияеше.
— Какво те прихвана, та заигра хоро?
— Какво друго можех да направя, началство? Задушавах се от толкова много радост; трябваше ми отдушник. А какъв отдушник може да си намери човек? Думите ли? Ба!
— Каква радост?
Той ме погледна неспокойно; устните му затрепериха:
— Каква радост ли? Ами че това, което ми каза ей — сега на, така на вятъра ли го каза? Нали и ти сам разбираш? Не сме дошли тук, казва, за въглищата… Тъй речи де, та да си отдъхна! Дошли сме, за да си прекараме времето, да хвърлим прах в очите на хората, да не ни вземат за луди, да не ни замерват с лимонови кори — а пък ние, когато останем сами и не ни гледа никой, ще прихваме да се смеем! Ей това на, честна дума, исках и аз, но не го разбирах съвсем ясно. Ту за въглищата мислех, ту за кира Бубулина, ту за твоя милост… Объркана работа! Когато прокарвах някоя галерия, казвах си: „Въглища искам! Въглища искам! Въглища искам!“ И ставах от главата до петите само въглища. А пък когато привършвах работата си и започвах да си играя с тази тюленка — господ да я поживи! — обесвах всички въглища и всички началства на панделката на шията й. Обесвах и самия Зорбас, загубвах си ума. А когато оставах сам и нямах работа, сещах се за теб, началство, и сърцето ми се късаше. Тежеше ми на душата. „Срамота бре, Зорбас! — виках аз. — Срамота бре, Зорбас, да се подиграваш с този добър човек и да му ядеш парите. Докога ще бъдеш такъв нехранимайко бре, Зорбас? Стига вече!“
Бях се объркал, ти казвам, началство; дяволът ме теглеше на една страна, господ — на друга, разкъсваха ме на две. А сега, да си жив и здрав, началство, изрече ти една голяма, хубава дума и очите ми се отвориха. Прогледнах! Разбрах! Разбрахме се! И сега — огън бий! Колко пари имаш още? Давай ги тук и тях! На тях ли си останал!
Зорбас избърса потта си, огледа се; остатъците от вечерята ни се търкаляха по софричката; протегна ръчището си.
— С твое разрешение, началство — каза той. — Огладнях отново.
Взе резен хляб, глава лук, шепа маслини, заяде лакомо; надигаше шишето, без да го допре до устните си, и виното заклокочи в гърлото му. Млясна доволно с език.
— Дойдох на себе си — каза той.
Погледна ме и ми смигна.
— Защо не се смееш? — запита ме той. — Какво ме гледаш така? Такъв съм аз! Има един дявол в мен, дето все си вика и аз правя каквото ми каже той. Всеки път, когато ми иде да се пръсна, той ми извиква: „Играй хоро!“ и аз заигравам хоро. Намирам си отдушник. Едно време, когато умря детето ми, Димитракис, в Халкидика, пак така скочих и почнах да играя хоро. Роднините и приятелите ми, като ме видяха, че играя хоро пред тялото на детето си, се спуснаха да ме задържат. „Зорбас полудя! — викаха те. — Полудя Зорбас!“ Ала аз, ако не заиграех хоро в този момент, щях наистина да полудея от мъка. Защото той беше първият ми син и беше на три години, а аз не можех да понеса загубата му. Разбра ли какво ти разправям, началство, или говоря на вятъра?
— Разбрах, Зорбас, разбрах; не приказваш на вятъра.
— Друг път пък бях в Русия; защото и там съм ходил, пак по мините, за мед, близо до Новоросийск.
Бях понаучил пет-шест руски думи, толкова, колкото ми бяха нужни в работата: „Не, да, хляб, вода, обичам те, ела, колко.“ И ето че се сприятелих с един руснак, страшен болшевик. Сядахме, значи, всяка вечер в една кръчма на пристанището, обръщахме доста шишенца водка, идвахме на кеф. И щом идвахме на кеф, сърцето ни се разтваряше; той искаше да ми разкаже от игла до конец всичко, каквото беше видял и патил през руската революция, а пък аз — да му разкрия цялото си житие и битие.
С ръце, криво-ляво, разбирахме се — той ще почне да говори пръв и когато вече не ще мога да го разбирам, ще му извиквам: „Стоп!“ и тогава ще става и ще танцува; ще изтанцува това, което иска да ми каже. Същото щях да правя и аз. Каквото не можехме да си го кажем с уста, щяхме да си го кажем с крака, с ръце, с корем или с диви викове: „Ха-ха! Уха-ху! Хайде! Хопа!“
Първи почна руснакът — как грабнали пушките, как избухнала войната, как стигнали до Новоросийск… Когато не можех да разбера какво ми казваше, вдигах ръка, извиквах: „Стоп!“ — и руснакът веднага скачаше на крака и — карай! — почваше да танцува. Играеше като пощръклял; а аз гледах ръцете, краката, гърдите, очите му и всичко разбирах: как влезли в Новоросийск, как избили господарите.
После пък почвах аз. Скачах на крака, отмествах настрани столовете и масите, почвах да играя… Ех бре, докъде изпаднаха хората, пфу, да се не видят макар! Оставиха телата си да онемеят и само с устата си говорят. Ама какво да каже устата, какво може да каже устата? Да можеше отнякъде да видиш как руснакът ме поглъщаше с очи от глава до пети и как разбираше всичко! Разказвах му, играейки, патилата си,
