изтича, топъл, мек, през пръстите ми. Като клепсидра е шепата, и животът изтича и изчезва; изчезва, а аз гледам морето, слушам Зорбас и слепоочията ми потръпват от щастие.
Веднаж, спомням си, малката ми четиригодишна племенница Алка, както стояхме и зяпахме в навечерието на Нова година пред една витрина с играчки, се обърна и ми каза: „Чичо Змей (така ми викаше тя), чичо Змей, толкова съм радостна, че ми израснаха рога!“ Изплаших се. Какво чудо е това животът, как всички души, когато достигнат дълбоко, до самите си корени, се сливат и стават едно! Защото изведнъж си спомних, че в един музей бях видял една маска на Буда, издълбана върху лъскаво абаносово дърво. Буда се беше освободил и бе изпълнен с върховна радост след седемгодишна агония. А вените отдясно и отляво на челото му се бяха така издули от радост, че бяха изскочили извън кожата и се бяха превърнали в два извити като стоманени пружини и изпълнени със сила рога.
Надвечер дъждецът престана, небето се проясни. Бях гладен, радвах се, че бях гладен, защото сега щеше да дойде Зорбас, щеше да запали огън и ежедневната церемония на готвенето и разговорите щеше да започне.
— Друга безкрайна история е и това! — казваше често Зорбас, като слагаше гърнето на огъня. — Не е само жената — да е жива и здрава! — безкрайна история е и яденето.
За първи път на този бряг изпитах сладостта на яденето. Когато вечер Зорбас наклаждаше между два камъка огън и сготвяше, а сетне започвахме да ядем и да си посръбваме и разговорът се оживяваше, чувствувах, че и яденето е също така една душевна функция и че месото, хлябът и виното са основните материали, от които е направен духът.
Преди да хапне и пийне вечер, след тежкия труд, Зорбас нямаше настроение, приказките му бяха вяли и думите му излизаха с ченгел; а и самите му движения бяха уморени и тромави. Но веднага щом хвърлеше, както сам казваше, въглища в машината, цялата скована, разнебитена работилница на тялото му се съживяваше, засилваше се и почваше да работи. Очите му пламваха, паметта преливаше, криле израстваха на краката му и той заиграваше.
— Кажи ми какво я правиш храната, която ядеш — каза ми той веднаж, — и ще ти кажа какъв си! Едни я превръщат в лой и лайна, други я превръщат в работа и настроение, а пък трети, чувал съм, я превръщали, казва, в бог. Има, значи, три вида хора; аз, началство, не съм нито от най-лошите, нито пък от най- добрите — по средата съм. Храната, която ям, я превръщам в работа и настроение. Пак добре! Изгледа ме хитро и се засмя.
— Твоя милост, началство, струва ми се, се мъчиш да превърнеш храната, която ядеш, в бог, но не успяваш и се тормозиш. И с теб се е случило същото, което се е случило и с гарвана.
— А какво се е случило с гарвана, Зорбас?
— Той, видиш ли, отначало ходел почтено, прилично, като гарван; но един ден му скимнало да ходи и той наперено, като яребица; и оттогава, горкият, забравил и собствената си походка, объркал се, и сега, нали го виждаш, не ходи, а куцука.
Вдигнах глава; чух стъпките на Зорбас, който се спускаше откъм мината; след малко той се показа с навъсено лице, унил; ръцете му се люлееха като прекършени.
— Добър вечер, началство! — каза той с половин уста.
— Здравей, байо! Как беше работата днеска, Зорбас?
Той не отвърна.
— Ще наклада огън — каза той — и ще наготвя.
Взе наръч дърва от ъгъла, излезе навън, нагласи ги умело между два камъка и запали огън; постави глиненото гърне, сложи в него вода, кромид, домати, ориз и започна да готви. В това време аз застлах с покривка една малка кръгла софра, нарязах дебели филии пшеничен хляб и напълних с вино от една дамаджана плетеното, украсено с шарки шише, което ни бе подарил още през първите дни барба Анагностис.
Зорбас беше коленичил пред гърнето, гледаше с втренчени очи огъня и мълчеше.
— Имаш ли деца, Зорбас? — запитах го неочаквано аз.
Той се извърна:
— Защо питаш? Имам една дъщеря.
— Омъжена ли е?
Зорбас се засмя.
— Защо се смееш, Зорбас?
— Иска ли питане това, началство? Щура ли е, че да не се омъжи? Работех в една медна мина в Правита в Халкидика. Един ден получавам писмо от брат ми Янис. Забравих наистина да ти кажа, че имам един брат, стопанин, разумен, набожен, лихвар, лицемер, човек както трябва, стълб на обществото. Бакалин е в Солун. „Брате Алексис — пишеше ми той, — дъщеря ти Фросо тръгна по лош път, посрами доброто ни име; има си любовник, роди от него дете, отиде ни честта! Ще отскоча до село да я заколя!“
— И какво направи ти, Зорбас?
Зорбас повдигна рамене:
— „Ба! Женоря!“ — рекох си аз и накъсах писмото.
Той поразбърка яденето, сложи сол, засмя се.
— Ама чакай да видиш най-смешното. След месец време получавам от този тъпанар брат ми второ писмо: „Здравей, мили мой брате Алексис! — пишеше ми този серсемин. — Възвърна се честта ни на мястото си, сега вече можеш да ходиш с вдигнато чело, въпросният се венча за Фросо!“
Зорбас се извърна, изгледа ме; при просветването на цигарата забелязах, че очите му искряха. Той повдигна пак рамене.
— Ба! Мъжища! — рече той с неописуемо презрение.
И след малко добави:
— Какво можеш да очакваш от жените? Да правят деца с когото им падне. Какво можеш да очакваш от мъжете? Да падат в капана. Загубена работа, началство!
Той махна гърнето от огъня, седнахме по турски, нахранихме се.
Зорбас беше потънал в дълбок размисъл. Някаква грижа го човъркаше. Поглеждаше ме, отваряше уста да каже нещо, но отново я затваряше. Под светлината на газеничето виждах ясно, че очите му бяха неспокойни, разтревожени.
Не изтраях.
— Зорбас, ти искаш да ми кажеш нещо — казвай го! Хванали са те родилни мъки — раждай!
Зорбас мълчеше, взе от земята едно камъче, запрати го силно през отворената врата.
— Остави камъните, казвай!
Зорбас изпъна сбръчкания си врат.
— Имаш ли доверие в мен, началство? — запита ме той разтревожено и ме погледна право в очите.
— Имам, Зорбас — отвърнах му аз. — Каквото и да направиш, не можеш да се излъжеш; дори и да искаш, пак не можеш да се излъжеш. Ти си, да речем, като някакъв лъв или вълк; тези зверове никога не се държат като овце или като магарета, никога не се отклоняват от природата си; такъв си и ти: Зорбас от главата до петите.
Зорбас поклати глава.
— Но аз не знам вече накъде, по дяволите, отиваме!
— Аз знам, не се бой — карай напред!
— Я го повтори още веднаж, началство, та да се поокуража и аз! — извика Зорбас.
— Карай напред!
Очите на Зорбас блеснаха.
— Сега вече мога да ти кажа — от много дни кроя нещо голямо, една лудешка идея ми се върти в ума. Ще я осъществим ли?
— И още питаш! Ами че нали затова сме дошли тук — да осъществяваме идеи.
Зорбас изпъна шия, погледна ме и с радост, и със страх.
— Говори открито, началство! — извика той. — Не сме ли дошли тук за въглищата?
— Въглищата са поводът; само така, за да не се възмущават хората. Да мислят, че сме сериозни предприемачи, та да не ни погнат с лимонови кори. Разбра ли, Зорбас?
