разпорежда и обича отговорността.
Подадох глава през прозорчето и го видях застанал — висок, кокалест — сред тридесетина мургави, стройни гащатковци10; размахваше повелително ръка, думите му бяха кратки и точни; по едно време сграбчи за врата един момък, който нещо мрънкаше и се колебаеше.
— Имаш ли да кажеш нещо? — изкрещя му той. — Кажи го високо! Не обичам мрънкането! Работата иска настроение; ако го нямаш — отивай в кафенето!
В този миг се появи мадам Ортанс, рошава, подпухнала, ненашарена, по мръсна широка блуза, като тътреше някакви дълги разкривени обуща. Разнесе се дрезгавата магарешка кашлица на старата певачка; спря се, погледна с любов и гордост Зорбас; очите й се замъглиха, изкашля се отново, за да я чуе той, и премина, като се полюляваше и поклащаше задника си, край Зорбас и едва не го докосна с широкия си ръкав. Но той не се и извърна да я погледне. Взе от един работник парче ечемичен кравай и шепа маслини.
— Напред, момчета! — извика той. — Прекръстете се! В името божие!
И поведе с широки крачки групата право към планината.
Няма да описвам тук работата в мината; това изисква търпение, а аз го нямам. Бяхме направили от тръстики, върбови клони и газени тенекии една барака край морето; Зорбас се събуждаше още в зори, грабваше кирката, повеждаше работниците, прокопаваше някоя галерия, изоставяше я, попадаше на някоя жилка лигнит, лъскав като каменни въглища, подскачаше от радост; но след няколко дни жилката се изгубваше и тогава Зорбас се тръшваше по гръб и чумосваше с ръце и крака небето.
Беше взел работата присърце; не ме и питаше дори. Още в първите дни всичките грижи и цялата отговорност се прехвърлиха от моите в неговите ръце. Той се нагърби да взема решения и да ги изпълнява; а аз се нагърбих само да плащам счупеното, всъщност без да се притеснявам много-много; защото добре съзнавах, че тези месеци щяха да бъдат едни от най-щастливите в живота ми; и тъй, направих си сметката и видях, че купувам много евтино щастието си.
Дядо ми по майка, който живееше в едно критско село, вземаше всяка вечер фенера и обикаляше из селото да види дали не е пристигнал някой чуждоземец; отвеждаше го в дома си, даваше му да яде и да пие колкото си ще, сядаше сетне на миндера, запалваше дългия си чибук, обръщаше се към гостенина си — дошло беше вече време за плащане — и му казваше повелително: „Разправяй!“ — „Какво да разправям, дядо Мустогеоргис?“ — „Какъв си, кой си, отде идеш, какви страни и села са видели очите ти; всичко, всичко разкажи. Хайде, разправяй!“
И започваше гостенинът да разправя смесено лъжи и истини, а дядо ми пушеше чибука си, слушаше и пътуваше заедно с него, седнал спокойно на миндера си. И ако гостът му се харесаше, той му казваше: „Ще останеш и утре, няма да си вървиш. Имаш още неща да разправиш.“
Никога не си беше подал носа вън от селото си дядо ми; нито в Мегало Кастро беше ходил, нито в Ретимнос. „За какво да отида? — казваше той. — Оттук минават и ретимньоти, и кастриньоти, и Ретимнос и Кастро идват в къщата ми, да е жива и здрава. Нямам нужда да ходя аз там!“
И ето, продължавам и аз, тук в това крайбрежно кътче на Крит, мерака на дядо си. Намерих си и аз, сякаш го бях търсил с фенер, един гостенин, не го пускам да си върви, той ми струва много по-скъпо от една вечеря, но си заслужава. Чакам го всяка вечер да привърши работата си, турям го да седне насреща ми, ядем, идва време за плащане и аз му казвам: „Разправяй!“ Пуша си лулата и слушам; много е обикалял по света този гостенин, много е обикалял из човешката душа, не ми омръзва да го слушам. „Разправяй, Зорбас, разправяй!“
И цяла Македония се разкрива пред мен, разстила се в тясното пространство между мен и Зорбас, с планините, горите и реките си, с комитаджиите си, с работните си жени — мъжкарани и с грубоватите си масивни мъже… Или пък Света гора — с двайсет и единия си манастира, с арсеналите си и дебелогъзите си търтеи. Отърсва Зорбас яката си, като привършва със светите си истории, и казва, избухвайки в смях: „Господ да те пази, началство, от задницата на мулето и от предницата на калугера!“
Развежда ме всяка вечер Зорбас из Гърция, из България, из Цариград, затварям очи и виждам всичко. Обиколил е тези объркани, многоизстрадали Балкани и малките му очи са огледали всичко, бързо, мигновено, като сокол. И току се блещи — неща, станали за нас обикновени и отминавани с безразличие, се възправят пред Зорбас като страшни загадки. Вижда някоя жена, която минава, и се спира ужасен: „Каква е пък и тази загадка? — пита той. — Какво ще рече жена и защо разхлабва бурмите на мозъка ни? Какво е и това — кажи ми!“ По същия начин се диви и задава въпроси, гледайки изумено някой човек, някое цъфнало дърво, чаша студена вода. Зорбас вижда всичко всеки ден за първи път.
Вчера седнахме пред бараката, той изпи чаша вино, извърна се и ме погледна уплашено:
— Каква е пък сега тази червена вода, началство, я ми кажи! На един нищо и никакъв пън покарват филизи, провесват се сетне едни такива кисели украшения, минава време, слънцето ги изпича, стават сладки като мед и тогава ги наричаме грозде; смачкваме ги, изстискваме им сока, слагаме го в бъчви, кипи той от само себе си, отваряме го на Свети Георги Пияния през октомври и излиза вино! Какво чудо е пък това? Пиеш от него, от този червен сок, и душата ти почва да расте, не може да се побере в тази мръсна мърша, предизвиква бога да се преборят. Какво е това, началство, кажи ми де!
Не отговорих; чувствувах, гледайки Зорбас, как светът възвръща девствеността си. Всички обикновени и излинели неща приемаха отново блясъка, който са имали през онези първи дни, когато са излезли из божиите ръце. Водата, жената, звездата, хлябът се връщаха отново към онзи тайнствен, първичен източник и божественото колело отново се завърташе във въздуха.
Ето защо всяка вечер, изтегнат върху крайбрежните камъчета, очаквах нетърпеливо Зорбас. Виждах го как изскача из земните недра като някакъв огромен плъх, с широката си нехайна походка, целият в кал, посипан с въглищен прах. Още отдалеч разбирах как е вървяла днес работата — по стойката му, по сведената му или високо вдигната глава, по начина, по който размахваше дългите си ръчища.
Отначало и аз отивах с него, наглеждах работниците; мъчех се да поема по нов път, да се заинтересувам от делови неща, да опозная, да обикна човешкия материал, който беше попаднал в ръцете ми; да изпитам тъй дълго жадуваната радост да боравя не вече с думи, а с живи хора. И кроях романтични планове — ако тръгнеше добре работата с лигнита, да образуваме един вид комуна, в която всички ще работим, всичко ще бъде общо, ще ядем всички заедно същата храна, ще се обличаме в еднакви дрехи, като братя.
Едно ново общество месех аз в ума си — маята на едно ново съжителство между хората.
Но все още не се решавах да разкрия плановете си на Зорбас. Виждах, че ме гледа с недоумение как обикалям сред работниците, как разпитвам, как се намесвам и вземам винаги страната на работника. Зорбас кривеше устни.
— Началство — казваше ми той, — защо не отидеш да се поразходиш навън? Слънце, божа благодат, върви!
Но аз, в началото, упорствувах, не си отивах. Разпитвах, разговарях, знаех житието и битието на всеки работник: колко деца чакат на него, колко сестри за омъжване има, как са болните му родители. Тревогите, болестите, грижите им.
— Не се рови така в историите им, началство — казваше ми Зорбас навъсен. — Ще се поддаде сърцето ти, ще ги обикнеш повече, отколкото трябва и отколкото имаме интерес — каквото и да направят, ще им го прощаваш… И тогава тежко ни и горко, работата ще отиде по дяволите, да го знаеш. Работниците се боят от строгото началство, уважават го и работят; а на мекушавото началство му се качват на главата и мързелуват. Разбра ли?
А една вечер, след като приключи с работата, Зорбас захвърли възмутено кирката си пред бараката.
— Е, началство, моля ти се, не се бъркай. Аз градя, а твоя милост разваляш всичко. Какви са пък сега тия работи, дето им разправяше днеска? Социализъм и други такива врели-некипели! Тъй де, проповедник ли си или капиталист? Трябва да си избереш едно от двете!
Но къде ти да избера! Изгарях от наивното желание да съчетая и двете, да открия онзи синтез, при който тези непримирими противоположности биха се побратимили, и да спечеля и земния живот, и царството небесно. За това мечтаех от много години, още от малък. Когато бях още ученик, образувах с
