най-близките си приятели една тайна „Филики етерна“11, така нарекохме организацията си и се заклехме, заключени в стаята ми, че ще отдадем целия си живот в борба против неправдата. И едри сълзи капеха от очите ни в онзи миг, когато, сложили ръка на сърцето си, давахме клетвата.
Момчешки идеали! Но горко на човека, който се смее, когато слуша за тях! Когато гледам докъде изпаднаха членовете на тази „Филики етериа“ — докторчета, адвокатчета, търговчета, политикани, газетаджии, — сърцето ми се свива. Тежък е, изглежда, много суров е климатът на тази земя и най-ценните семена не покълват или биват задушени от лайкучката и копривата. И все пак, както виждам, не ми е дошъл още умът; и сега дори — слава богу! — съм готов за донкихотовски походи.
В неделя, натъкмявахме се и двамата като женихи, обръсвахме се, обличахме чисти бели ризи и надвечер отивахме при мадам Ортанс. Заколваше тя всяка неделя една кокошка за нас, сядахме пак тримата, ядяхме и пиехме, протягаше Зорбас дългите си ръчища към гостоприемната пазва на домакинята ни и я завладяваше. И когато, вече по тъмно, се завръщахме на нашия бряг, животът ни изглеждаше като някаква благоразположена, тромава, но много мила и гостоприемна старица, като мадам Ортанс.
В една от тези недели, завръщайки се от богатата гощавка, реших да отворя уста и да доверя плановете си на Зорбас. Той ме слушаше със зяпнала уста, търпеливо, само от време на време поклащаше сърдито глава; веднага, още при първите ми думи, беше изтрезнял, умът му се избистри и когато свърших, той отскубна нервно няколко косъма от мустаците си.
— Прощавай, началство — каза той, — но струва ми се, че мозъкът ти е каша. На колко си години?
— На трийсет и пет.
— Е, тогава никога няма да се сгъсти — рече той и избухна в смях.
Ядосах се, заинатих се:
— Не вярваш ли ти в човека?
— Не се сърди, началство. Не, не вярвам в нищо. Ако вярвах в човека, щях да вярвам и в бога, щях да вярвам и в дявола; а това е голяма беля. Тогава нещата се объркват, началство, цяла мъка е.
Той замълча. Свали си шапката, почеса се яростно по главата, затегли отново мустаците си, сякаш искаше да ги изскубе — явно, искаше да каже нещо, но се въздържаше. Погледна ме косо, с крайчеца на окото, изгледа ме още веднаж, най-сетне се реши.
— Човекът е скот! — извика той и удари ядосано с тоягата си по камъните. — Голям скот! Не го знаеш ти това, твоя милост, лесно ти е било всичко на теб, ама питай мен! Скот, ти казвам! Сториш ли му зло — почита те и се бои от теб. Сториш ли му добро — издира ти очите. Дръж се на положение, началство! Не си позволявай много близост с хората, не им казвай, че всички сме равни, че всички имаме еднакви права, защото веднага ще потъпчат твоето право, ще ти грабнат хляба и ще те оставят да умреш от глад. Дръж се на положение, началство, само това искам от теб!
— Но в нищо ли не вярваш? — казах аз раздразнено.
— Не, не вярвам в нищо — колко пъти ще ти казвам това? Не вярвам в нищо и в никого, освен в Зорбас. Не че Зорбас е нещо по-добро от другите — никак, ама никак! Скот е и той. Но вярвам в Зорбас, защото само той е под моя власт, само него познавам, всички останали са привидения. С неговите очи гледам, с неговите уши слушам, с неговите черва смилам храната си, Всички останали, ти казвам, са привидения. Когато умра аз, всичко умира. Целият Зорбаски свят отива на дъното!
— Брей, че егоизъм! — казах аз язвително.
— Какво да правя, началство? Така е. Боб съм ял, боб признавам. Зорбас съм, зорбашки говоря.
Не отвърнах нищо. Като удари с бич се стовариха върху мен думите на Зорбас. Възхищавах му се, че е толкова силен и може до такава степен да се отвращава от хората и същевременно да има такова желание да живее и да се бори с тях. Аз или щях да стана отшелник, или щях да накича с фалшиви пера хората, за да мога да ги понасям.
Зорбас се извърна, погледна ме; при светлината на звездите различих, че устата му се усмихваше широко и усмивката му стигаше чак до ушите.
— Засегнах ли те, началство? — каза той и се поспря.
Бяхме вече стигнали пред бараката.
Не отвърнах; разумът ми беше съгласен със Зорбас, но сърцето ми се противеше; искаше му се да скочи, да се измъкне от скота, да проправи път.
— Не ми се спи тази вечер, Зорбас — казах аз, — върви, твоя милост, да спиш.
Звездите блещукаха, морето въздишаше спокойно и лижеше крайбрежните камъчета; една светулка запали под корема си своето любовно златистозелено фенерче; косите на нощта бяха обсипани с роса.
Изтегнах се край брега, потънах в тишината, не мислех за нищо; слях се с нощта и морето, душата ми беше като някаква светулка, която, запалила любовното си фенерче, бе кацнала върху черната влажна земя и чакаше.
Звездите се местеха, часовете минаваха — и когато станах, бях вече издълбал окончателно вътре в себе си, без да разбера как, двойния дълг, който трябваше да изпълня на този свят:
а) да се избавя от Буда, да прехвърля върху думите всичките си метафизически терзания, за да ми олекне;
б) да установя отсега нататък трезв, сърдечен досег с хората.
Може би, казвах си аз, все още има време.
V
„Ако ви е, казва, приятно, заповядайте в къщата на барба Анагностис, старейшината, да хапнете едно мезенце. Днеска в селото ще дойде човекът, дето скопява свинете; кира Анагностисовица ще ви изпържи, казва, белите им бъбречета, да кажете и «за много години» на внучето им, Минас, днеска му е имен ден.“
Голяма радост е за човека да влезе в критска селска къща; всичко наоколо е патриархално, вековно: огнището, светилникът, окачен до огнището, делви с дървено масло и зърно, а отляво, като се влиза, в една ниша в стената, стомната със студена вода, затъкната с босилек. По гредите висят цели връзки дюли и нарове и уханни билки — градински чай, джоджен, розмарин, чубрица. В дъното, три-четири стъпала — и се качваш в собата, където се намира поставеното на магарета легло, а над него — светите икони със запаленото кандило. Къщата ти изглежда празна и все пак в нея има всичко — от толкова малко неща се нуждае истинският човек.
Денят беше божа благодат, приятно, меко есенно слънце. Седнахме пред къщата, в градинката, под едно отрупано с плод маслиново дърво. През сребристите му листа се виждаше как морето искри надалеко, спокойно, застинало. Високи облаци минаваха над нас и ту закриваха, ту разкриваха слънцето и на човек му се струваше, че светът диша — веднъж радостно, веднъж тъжно.
На другия край на градинката, в една малка кочина, скопеното прасе квичеше оглушително от болка; а отвътре, от огнището, се носеше миризмата от белите му бъбреци, които се печаха на жарта.
Говорехме за вечните познати неща: посевите, лозята, дъжда. Викахме, защото старият селски първенец недочуваше; имал, казва, много тежък слух. Сладкодумен беше барба Лнагностис, спокоен — животът му, като на дърво в закътана долчинка. Родил се, израсъл, оженил се; народили му се деца, дочакал и внуци; някои умрели, но други останали живи, осигурен е родът. Спомни си старият критянин за миналото, за годините под турците, припомни си думите на баща си, чудесата, които ставали по онова време, защото хората били богобоязливи и вярвали.
— На, мен, дето ме гледате, аз, барба Анагностис, от чудо съм се родил. Да, от чудо. И ако ви разкажа как е станало, ще се смаете и ще речете: „Слава тебе, господи!“ И ще отидете в манастира на нашата света Богородица да й запалите една свещ.
Той се прекръсти и захвана да разправя спокойничко, кротичко, с приятния си глас:
— В селото ни, значи, по онова време имало една богата туркиня — кокалите й да не останат дано! Ама на, че забременяла, проклетницата, и дошло време да ражда. Турили я на столчета — три дни и три нощи ревала като юница. Ала детето не излизало. Една нейна приятелка — кокалите й да не останат дано! — й рекла: „Защо не вземеш да извикаш, Джафер ханъм, и мейре-майка?“ Мейре-майка турците викат на света Богородица, велика е милостта й! „Нея ли да извикам? — изръмжала тази кучка Джафер ханъм. — Нея ли?
