така на!
И мадам Ортанс разтвори късичките си пълни ръце и ги размаха нагоре-надолу, сякаш подрусваше някакво бебе на коленете си.
— На, ей тъй, ей тъй! И когато се съмна, започнаха салютите, на, заклевам се в честта си, започнаха салютите и една бяла лодка с дванайсет гребци ме взе и ме откара отсреща в Ханя…
Тя извади кърпичката си и започна да плаче безутешно.
— Бубулино моя! — извика Зорбас силно развълнуван. — Затвори очичките си… Затвори очичките си, злато мое, аз съм Канаваро!
— Долу ръчищата си, ти казвам! — измърмори гальовно домакинята ни. — Виж го ти, има и лице! Къде са ти златните еполети, тривърхата шапка, напарфюмираната брада? Ах! Ах!
Тя стисна нежно ръката на Зорбас и продължи пак да плаче.
Захладя. Замълчахме. Морето отвъд тръстиките въздишаше сега тихо, нежно. Вятърът беше утихнал, слънцето залезе. Две охранени гарги преминаха над нас и крилете им изсвистяха, сякаш се раздра коприна — копринената ризка, да речем, на една певачка.
Привечерта падаше като златен прах и посипваше двора. Къдрицата на мадам Ортанс пламна и заигра немирно от вечерния ветрец, сякаш искаше да избяга, за да разпростре пожара и върху съседните глави. Полуоткритите й гърди, разтворените й, старчески пълни колене, бръчките на шията й, продънените й чехли, всичко се заля в злато.
Старата ни сирена потръпна. Притвори зачервените си от сълзите и виното очички и започна да поглежда ту мен, ту Зорбас, който с пресъхнали кози устни не откъсваше поглед от пазвата й. Тя гледаше и двама ни въпросително — мръкнало се беше вече съвсем — и се мъчеше да различи кой от двама ни беше Канаваро.
— Бубулино моя — мъркаше й страстно Зорбас, а коляното му беше вече яхнало нейното, — няма бог, няма дявол, не се притеснявай. Вдигни главицата си, опри буза на ръчицата си и подхвани маането… Да пукне смъртта!
Зорбас беше пламнал! С дясната ръка сучеше мустак, а с лявата посягаше към замаяната певачка. Говореше с пресечен дъх, очите му бяха помътнели. Навярно не виждаше вече пред себе си тази нацапотена балсамирана старица, а целия „женски род“, както обикновено наричаше той жените. Индивидуалността изчезваше, лицето се заличаваше, млада или развалина, красива или грозна, всичко това се превръщаше в незначителни нюанси; зад всяка жена се възправяше, строго, свещено, изпълнено с тайнственост, лицето на Афродита.
Това лице виждаше Зорбас, с него говореше, него желаеше, а мадам Ортанс беше само една мимолетна прозрачна маска; и Зорбас я разкъсваше, за да целуне вечната уста.
— Изпъни снежнобялата си шия, злато мое — продължаваше умолително, задъхано гласът му, — изпъни снежнобялата си шия, карай маането!
И старата певачка опря много странствувалата си, напукана от пранета ръка на бузата си и очичките й се премрежиха; проточи тъжен, възгруб глас и поде любимата си, безброй пъти пята песен, като гледаше — тя беше вече направила избора си — с премрежени очи Зорбас.
Зорбас скочи, донесе отвътре сандура, седна по турски на земята, смъкна покривката му, постави го на коленете си, протегна ръчищата си.
— Охо! Охо! — изрева той. — Вземи нож, та ме заколи, Бубулино моя!
И когато започна да се спуска нощта и Вечерницата се отърколи на небето, и се разнесоха съучастническите, подмамващи звуци на сандура, мадам Ортанс, натъпкана с кокошка с ориз и бадеми, задушени с вино, се отпусна тежко на рамото на Зорбас и въздъхна. Погали се лекичко о кокалестите му плещи, прозя се, въздъхна отново.
Зорбас ми направи знак, сниши глас:
— Пламнаха й мераците, началство! Разкарай се!
IV
Съмна се, отворих очи и видях, че Зорбас седи насреща ми по турски на края на леглото си и пуши, потънал в дълбок размисъл. Беше устремил малките си кръгли очи в отсрещното прозорче, което бе почнало да става млечнобяло от светлината на утрото. Очите му бяха подути, голият му кокалест врат се проточваше дълъг, необикновен, като на хищна птица.
Бях се оттеглил рано от гуляя снощи и го бях оставил сам със старата сирена.
— Отивам си — казах аз, — приятно прекарване, Зорбас! И здраво дръж!
— На добър час, началство! — отвърна Зорбас. — Остави ни нас да си извадим очите.
И изглежда, че си ги извадиха, защото в просъница чух тихо мъркане и по едно време съседната стая като че ли се разтресе; сетне се унесох отново в сън. Вече чак след полунощ усетих, че Зорбас влезе бос в стаята и се изтегна съвсем тихичко в леглото, за да не ме събуди.
И сега, на разсъмване, гледах го как се взира в светлината, но очите му не се бяха още оживили; чувствуваше се, че Зорбас е потънал в някакво плътно, гъсто опиянение, не бяха още окапали от слепоочията му крилете на съня. Спокойно, пасивно, той се отпускаше по течението на някаква мъглява, ленива като мед река; течаха светът, земи, води, мисли, хора, към някакво далечно море, течеше и Зорбас заедно с тях, без да се противи, без да се пита, щастлив.
Селото почваше да се пробужда — смесена глъчка от петли, прасета, магарета, хора. Понечих да скоча от леглото, да извикам: „Ей, Зорбас, днес имаме работа!“, но и аз изпитвах голямо блаженство така, безмълвно, неподвижно, да се отдавам на несигурните, окъпани в розова светлина внушения на зората. Целият живот в тези вълшебни мигове изглежда лек като перушина, а земята рехава, бухлата — като облак, който непрекъснато мени формата си, преобразява се от повеите на вятъра.
Гледах как Зорбас пуши, завидях му; посегнах, взех лулата си. Погледнах я развълнуван; беше ми я подарил моят приятел със сиво-зелените очи, с благородническите ръце с изящни дълги пръсти. Беше отдавна, в чужбина, веднаж по обяд; той беше завършил следването си и същата вечер заминаваше за Гърция. „Зарежи цигарите — каза ми той, — палиш ги, изпушваш ги наполовина, захвърляш ги, като уличните жени. Срамота е. Ожени се за лулата, тя е истински вярната жена — прибереш ли се в къщи, тя те чака, неподвижна. Запали я и гледай как димът се вие във въздуха — ще си спомняш за мен!“
Беше по обяд, излизахме от един берлински музей, където приятелят ми беше отишъл да се прости с любимия си „Войн“ на Рембранд, с високия бронзов шлем, с бледите, изпити бузи, с решителния, тъжен поглед. „Ако някога извърша някаква смела постъпка — прошепна той, като гледаше непреклонния отчаян войн, — на този тук ще го дължа…“
Излязохме навън, опряхме се на една колона в двора на музея; срещу нас една потъмняла бронзова статуя — гола амазонка яздеше с неизразима радост и увереност един гол кон; една малка сива птичка, една стърчиопашка, кацна за миг на главата на амазонката, помръдна припряно опашката си, изчурулика присмехулно два-три пъти и отлетя.
Потръпнах; погледнах приятеля си. „Чу ли птичката? — запитах аз. — Като че ли каза нещо и си отиде.“ — „Птичка нали е, нека си чурулика, птичка нали е, нека си пее!“ — отвърна приятелят ми и се усмихна.
Как тъй изплува рано-рано днес тук, на този критски бряг, онзи далечен миг и изпълни с горчилка сърцето ми!
Натъпках бавно лулата си с тютюн, запалих я.
„Всяко нещо си има свой скрит смисъл на този свят — помислих си аз. — Всичко, хора, животни, дървета, звезди, са йероглифи и блазе на онзи, и горко на онзи, който започва да ги срича и да разгадава какво казват… В първия миг, когато ги гледаш, не разбираш нищо; мислиш, че са хора, животни, дървета,
