надигаха се из огнените страници, крещейки, грешниците; малко по-нататък велики наранени души се мъчеха да се изкачат на една много висока планина; още по-нагоре се разхождаха сред поляни от смарагди блажените души, като блестящи светулки. Слизах и се изкачвах из страшната триетажна сграда на Съдбата, разхождах се спокойно из Ада, Чистилището, Рая, сякаш това здание беше моят дом. Страдах, надявах се и се радвах, понесен от прекрасните стихове.
Затворих Данте, плъзнах бавно поглед по морето. Една чайка опря корем върху вълните и отпусна тялото си върху великата прохладна наслада. Показа се едно момче, то вървеше босо край брега и пееше любовни песни; изглежда, че чувствуваше мъката в тях, защото гласът му беше вече почнал да кукурига дрезгаво.
По същия начин се пееха години наред, векове, в родината им и стиховете на Данте. И както любовната песен подготвя момчетата за любовта, така и огнените флорентински стихове подготвяха италианските младежи за националната борба и освобождение. И постепенно, всички, сливайки се с душата на поета, превръщаха робството в свобода.
Зад мен се разнесе смях. Отърколих се изведнаж от върховете на Данте, извърнах се и видях, че Зорбас стои зад мен и цялото му лице се смее.
— Какво е това, началство? — извика той. — От часове вече те търся, но къде ще те открия!
И като ме гледаше да стоя безмълвен, неподвижен, той извика:
— Пладне мина! Кокошката се свари, станала е сигурно като локум, горката! Разбра ли?
— Разбрах, но не съм гладен!
— Не си гладен! — рече Зорбас, като се плесна по бедрата. — Ами че от сутринта не си хапнал нищо; и тялото има душа, съжали го. Дай му да яде, началство, дай му да яде, ами че нали то е нашето магаренце! Ако не го нахраниш, ще те остави насред път.
Отдавна презирах тези удоволствия на плътта и ако беше възможно, щях да ям скришом, сякаш вършех някаква срамна постъпка; ала сега, за да не се развика Зорбас, казах:
— Добре, ще дойда.
Тръгнахме към селото. Часовете, там сред скалите, бяха преминали, както преминават любовните — мигновено. Все още чувствувах върху себе си огнения дъх на Флорентинеца.
— За лигнита ли мислеше? — запита Зорбас с известно колебание.
— Ами че за какво друго? — отвърнах със смях аз. — Утре почваме работа, трябва да си направя някои сметки.
Зорбас ме погледна с крайчеца на окото, не продума нищо. Схващах, че пак ме претегляше, не знаеше все още — да вярва ли, или да не вярва?
— И докъде стигна? — запита той, подхождайки предпазливо.
— Че след три месеца трябва да вадим по десет тона лигнит на ден, за да покрием разходите.
Зорбас отново ме погледна, но вече обезпокоен; и след малко се обади:
— Ами защо отиде край морето? За да правиш сметки ли? Прощавай, началство, че те разпитвам, но не мога да разбера. Аз, когато се заема с цифрите, иска ми се да се свра в някоя дупка в земята, да ослепея, за да не виждам нищо. Вдигна ли аз очи да погледна я морето, я някое дърво или някоя жена, па макар и стара да е, отидоха по дяволите сметките. Крила им израстват на цифрите, проклети да са, крила им израстват и хвръкват!
— Защо е така, Зорбас? — казах аз, за да го подразня. — Ти си виновен. Нямаш сили да събереш мислите си.
— Знам ли и аз, началство? — отвърна той. — Както го погледнеш всяко нещо. Има някои работи, дето дори и премъдрият Соломон… На, веднаж минавах през едно селце. Един грохнал деветдесетгодишен старец садеше бадемово дръвче. „Ей, дядка! — викам му аз. — Бадем ли садиш?“ А той, както се беше навел, извърна се и ми рече: „Аз, чедо, върша работата си така, като че ли съм безсмъртен!“ — „А пък аз — отвърнах — върша работата си така, сякаш всеки миг ще умра!“ Кой от двама ни имаше право, началство?
Изгледа ме тържествуващо и добави:
— Тук те искам!
Мълчах. Еднакво стръмни и мъжествени бяха и двата пътя, и могат и двата да те изведат на върха. Да работиш, сякаш не съществува смърт, и да работиш, мислейки всеки миг за смъртта, е може би едно и също нещо; но тогава, когато Зорбас ме попита, не знаех това.
— И тъй? — рече Зорбас подигравателно. — Не се кахъри, началство, не можеш да му хванеш края — други приказки бре, момчета!7 В този момент умът ми е в яденето, при кокошката и пилафа, посипан с канела отгоре; и от цялата ми глава излиза пара, като от пилаф. Нека първо хапнем, нека първо се натъпчем и после ще видим. Едно по едно, всяко нещо по реда си. Сега пред нас е пилафът — пилаф тогава и акълът ни. Утре пред нас ще бъде лигнитът — лигнит тогава и акълът ни. Не работи наполовина, разбра ли?
Навлязохме в селото. Жените седяха по праговете и тихо бъбреха, старците, опрени на тоягите си, мълчаха. Под един отрупан с плод нар сбръчкана като стафида старица пощеше внучето си.
Пред кафенето стоеше изправен старец с леко изпъкнали очи с тежки клепачи, със строго, съсредоточено изражение на лицето, орлов нос, с благородна външност. Това беше Маврандонис, селският старейшина, от когото бях наел мината. Беше минал вчера при мадам Ортанс, за да ни вземе в къщата си.
— Срамота е това — каза той, — живеете в хана, сякаш няма хора в селото.
Той беше сериозен, скъп на думи, истински благородник. Ние отказахме; той се засегна, но не настоя.
— Аз сторих своя дълг — рече той и си отиде. След малко ни изпрати две буци сирене, кошница с нарове, делва стафиди и сушени смокини и цяла дамаджана ракия.
— Много здраве от капитан Маврандонис — каза ратаят, като разтовари магаренцето, — заповядайте, малко нещо, казва, но от сърце!
Благодарихме на селския първенец щедро, сърдечно.
— Сполай ви! — каза той, като постави ръка върху гърдите си.
И не продума повече нищо.
— Не обича много приказките — измърмори Зорбас, — кисел човек.
— Горд — казах аз, — харесва ми.
Наближавахме вече хана; ноздрите на Зорбас потръпваха радостно. Мадам Ортанс, щом ни забеляза от прага, нададе радостен вик и влезе вътре.
Зорбас застла масата на двора, под окапалата лоза. Наряза големи резени хляб, донесе вино, нареди чиниите, вилиците и ножовете. Извърна се, погледна ме хитро, кимна към масата: беше сложил три прибора!
— Разбра ли, началство? — пошушна ми той на ухото.
— Разбрах — отвърнах аз, — разбрах, стари грешнико!
— Старата кокошка има още сос — каза той, като облиза устни, — знам аз.
Той сновеше припряно, очите му искряха, тихо тананикаше стари маанета.
— Това ще рече живот, началство, живот и кокошка — казваше той. — Ето на, сега върша всичко така, сякаш ще умра всеки миг, и бързам да не хвърля петалата, преди да изям кокошката.
— Заповядайте на масата! — покани ни мадам Ортанс.
Тя донесе гърнето и го постави пред нас, но остана с отворена уста — беше забелязала трите прибора на масата. Изчерви се от удоволствие, погледна Зорбас и острите й сини очички заиграха.
— Пламнаха й мераците — прошепна ми Зорбас.
Сетне се обърна много любезно към мадамата:
— Прекрасна морска сирено — каза той, — ние сме корабокрушенци и морето ни изхвърли в твоето царство, направи ни честта да ядеш с нас, о нимфо моя!
Старата певачка разтвори и затвори широките си обятия, сякаш искаше да прегърне и двама ни, потръпна, възбудено докосна с върха на пръстите си първо Зорбас, сетне мен, и мъркайки, изтича в стаята си; но скоро се появи отново, като се полюляваше цялата, в най-хубавия си тоалет — една стара протрита
