кажеш: „Срамота, момчета, не хапете!“ Но когато имаш всичките си трийсет и два зъба… Звяр е човекът на младини, див звяр, хора яде!

Зорбас поклати глава.

— Яде и агнета, и кокошки, и прасенца, но ако не изяде някой човек, не, не се насища — продължи той и угаси цигарата си в чинийката на кафената чашка. — Не, не се насища! Какво ще кажеш и твоя милост, премъдрий?

Но без да дочака отговор, продължи:

— Какво можеш да кажеш? — измери ме той с поглед. — Доколкото разбирам, твоя милост не си гладувал, не си убивал, не си крал, не си изневерявал — какво тогава можеш да знаеш за света? Зелена глава, неузряла плът… — промърмори той с явно презрение.

И аз се засрамих заради невиделите работа мои ръце, заради бледото си лице и дребнавия си живот.

— Както и да е — рече Зорбас и прекара снизходително тежката си ръка по масата, сякаш изтриваше нещо с гъба, — както и да е. Едно нещо само искам да те попитам — прочел си сигурно цял куфар книги. Може и да знаеш…

— Я кажи, Зорбас, какво?

— Тук има някакво чудо, началство… Някакво странно чудо, та умът ми не го побира. Всичките тези безчестия, грабежи, кланета, които ние, бунтовниците, извършихме, доведоха принц Георгиос в Крит — свободата!

Погледна ме с изблещени очи, изумен.

— Загадка! — промълви той. — Велика загадка! За да дойде, значи, свободата на този свят, трябва да станат толкова убийства и толкова безчестия? Защото, ако седна да ти изреждам какви мръсотии сторихме и какви убийства, ще ти настръхнат косите! И все пак какви бяха резултатите от всичко това? Свободата! Вместо да запрати гръм и мълния да ни изгори, бог ни дава свободата. Нищо не разбирам!

Погледна ме, сякаш търсеше помощ. Явно беше, че тази загадка го беше измъчила много и не можеше да й хване края.

— Разбираш ли ти това, а, началство? — запита той измъчено.

Какво да разбера? Какво да му кажа? Или не съществува това, което наричаме бог, или бог обича убийствата и безчестията, или това, което наричаме убийства и безчестия, е нещо неизбежно в борбата и страданията на света…

Но се помъчих да намеря за Зорбас някакъв друг отговор:

— Как от тора и мръсотията израства и се храни цветето? Кажи си, Зорбас, че тор е и човекът, а цвете — свободата.

— Ами семето? — рече Зорбас и удари с юмрук по масата. — За да поникне едно цвете, трябва семе. Кой е поставил това семе в мръсната ни вътрешност? И защо от това семе да не пониква цвете с доброта и честност, ами му трябва кръв и мръсотия?

Поклатих глава.

— Не знам — отвърнах.

— Кой знае?

— Никой.

— Ами че тогава — извика Зорбас отчаян и хвърли гневен поглед наоколо — за какво са ми и параходите, и машините, и колосаните яки?

Двама-трима съсипани от морето рибари, които седяха на съседната маса и пиеха кафето си, се оживиха, подушиха кавга и наостриха уши.

На Зорбас му стана гадно, че го подслушват, и сниши глас.

— Я да ги пратим всички тия неща по дяволите — каза той. — Като се размисля за тях, иде ми да строша всичко, което ми попадне пред очите, някой стол или някоя лампа, или главата си о стената! И после, какво разбирам? Да му се не види макар! Плащам счупеното или отивам в аптеката да ми превържат главата. И ако ли пък има господ, е-е тогава вече зарежи я! Сигурно си гледа сеира горе от небето и примира от смях.

Махна изведнъж с ръка, сякаш пропъждаше някоя досадна муха.

— Както и да е! — каза той унило. — Исках да ти кажа следното: когато царският кораб пристигна, целият окичен със знамена, и започнаха топовните салюти, и когато принцът стъпи на критска земя… Виждал ли си някога цяло едно огромно множество от хора да пощурява, защото е видяло свободата, а? Не? Е, тогава, нещастнико, сляп си се родил, сляп ще си умреш. Аз, и хиляда години да живея, и, дето е речено, само торба кокали да остана, никога няма да забравя това, което видях в онзи ден. И ако можеше някак всеки човек да си избира сам рая си на небето, според вкуса си — така и трябва, това ще рече рай! — аз щях да кажа на господа: „Господи, нека моят рай да бъде един Крит, окичен с миртови клонки и знамена; и нека трае вечно онзи миг, когато принц Георгиос стъпва на критска земя… Нищо друго не ща!“

Замълча отново Зорбас. Засука мустак, наля догоре чаша ледена вода, изпи я на един дъх.

— Какво стана в Крит, Зорбас? Разправяй!

— Приказки ли ще приказваме сега! — рече Зорбас и пак закипя. — А бре, казвам ти, загадка е този свят, а човекът е голям скот. Голям скот и голям бог. Един комитаджия, един разбойник, който също като мен беше слязъл горе от Македония в Крит, Георгарос по име, и който беше извършил какви ли не поразии, една мръсна свиня, плачеше. „Какво плачеш бре, Георгарос? — му викам, а пък и на мен сълзите ми текат като река. — Какво плачеш бре, свиньо?“ А той се хвърли да ме прегръща и само току ме целува и плаче като дете. И след това измъкна, тази циция, кесията си, изсипа в скута си всичките златни лири, които беше обрал от турците, дето беше убил, и от къщите, дето беше оплячкосал, и започна да ги хвърля с шепи във въздуха. Разбра ли, началство? Това ще рече свобода!

Станах, качих се на палубата да ме лъхне чист въздух.

Това ще рече свобода, мислех си аз. Да имаш някаква страст — да трупаш златни лири — и изведнъж да победиш тази си страст и да разпилееш цялото си състояние във въздуха!

Да се освободиш от една страст, подчинявайки се на друга, по-възвишена… Но нима и това не е робство? Да се жертвуваш за една идея, за племето си, за бога? Или може би колкото по-високо стои господарят, толкова по-дълго е въжето на робията ни, тогава скачаме и играем из много по-просторно поле, умираме, без да стигнем края му, и наричаме това свобода?

Следобед пристигнахме на нашия песъчлив бряг. Бял, съвсем ситен пясък, все още отрупани в цвят олеандри, смокини, рожкови, а още по-нататък, вдясно, нисък сив хълм без нито едно дръвче, който приличаше на извърнато към небето лице на жена; а под брадичката й, по шията, преминаваха тъмнокафявите жилки на лигнита.

Духаше влажен вятър, бухлати облаци се носеха бързо и смекчаваха лицето на земята, хвърляйки сянка върху него; други възлизаха застрашително по небето. Слънцето ту се затуляше, ту се показваше и лицето на земята просветваше и потъмняваше като живо и развълнувано лице.

Спрях се за малко на пясъка, погледнах наоколо. Свещената самота се разстла пред мен, горчива, изкусителна като пустинята. Сиреновата песен на Буда се възнесе из пръстта и обгърна душата ми; „Кога най-сетне ще се оттегля в пустинята — сам, без другар, единствено със свещената увереност, че всичко е сън? Кога ще си вдигна парцалите — и без никакви стремежи — ще се оттегля радостен в планината? Кога, след като виждам, че тялото ми е само болест и убийство, старост и смърт — свободен, без страх, изпълнен с радост, ще се оттегля в гората? Кога? Кога? Кога?“

Зорбас се приближи със сандура под мишница.

— Ето го лигнита! — казах аз, за да скрия вълнението си, и посочих с ръка към извърнатото нагоре лице на жената.

Но Зорбас смръщи вежди, не се обърна.

— Друг път това, началство — каза той, — нека първо да се спре земята. Люлее се още, дявол да го вземе, люлее се, мръсницата, като палуба. Да вървим по-скоро в селото!

И разтвори дългия си пергел.

Две боси селянчета, почернели от слънцето като фелахчета, изтичаха и нарамиха куфарите ни. Един митничар, синеок, пълен, пушеше наргиле в една барака, която представляваше митницата. Той ни изгледа

Вы читаете Алексис Зорбас
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату