Знаеш ли какво значи да вземеш една буца кал и да направиш от нея каквото си щеш! Фъррр! — фучи колелото, калта се върти като бясна, а ти си застанал над нея и си казваш: „Ще направя делва, ще направя паница, ще направя светилник, ще направя дявол, ако ща!“ Това ще рече човек, ти казвам: свобода!
Беше забравил морето, не хапеше вече лимона, погледът му се проясни.
— И тъй? — рекох. — Ами пръстът?
— На, пречеше ми, когато бях на колелото, все се вреше и ми разваляше работите. Грабнах тогава един ден теслата…
— Ами не те ли заболя?
— Как да не ме заболя! Да не съм нещо пън! Човек съм, заболя ме. Но ми пречеше, ти казвам, на работата — тури му сатъра тогава!
Слънцето залезе, морето се поуспокои, пръснаха се облаците. Вечерницата звънна на небето. Погледнах морето, погледнах небето, потънах в размисъл… Така да обичаш, че да вземеш теслата, да те боли и да отсечеш… Но спотаих вълнението си.
— Лоша система е тази, Зорбас! — казах аз със смях. — По същия начин и един аскет веднъж, казват житиетата, видял една жена, пламнал, грабнал една брадва…
— Да го вземат мътните! — пресече ми думата Зорбас, който се досети какво щях да кажа. — Да отреже това нещо! Да пукне дано, серсеминът! Ами че негова милост никога не пречи…
— Как! — упорствувах аз. — Пречи и още как!
— В какво?
— Да влезеш в царството небесно.
Зорбас ме погледна косо, подигравателно.
— Ами че това бре, глупако — рече той, — е ключът за рая!
Вдигна глава, изгледа ме внимателно, сякаш искаше да прецени какво мисля за задгробния живот и царства небесни, за жени и попове, но, изглежда, не можа да разбере много нещо и поклати скептично посивялата си проядена глава.
— Сакати не пускат в рая! — рече той и замълча.
Изтегнах се в кабината си, взех една книга. Буда все още властвуваше над тревогите ми; зачетох „Диалога между Буда и Пастира“, който през последните години изпълваше гърдите ми с мир и сигурност.
„Пастирът: — Яденето ми е готово, издоих овцете си; залостена е колибата ми, пламти огънят в огнището ми; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!
Буда: — Нямам вече нужда ни от храна, ни от мляко; ветровете са моята колиба, угасна огънят в огнището ми; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!
Пастирът: — Имам волове, имам крави, имам бащини ливади и един бик, който покрива кравите ми; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!
Буда: — Нямам нито волове, нито крави; нямам ливади. Нямам нищо. Не се боя от нищо; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!
Пастирът: — Имам си една пастирка, послушна и предана; от години вече е моя жена и ми е хубаво да си играя с нея през нощта; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!
Буда: — Имам една душа, послушна и свободна; от години вече я упражнявам и уча да играе с мен; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!“
Говореха си все още тези два гласа, когато се унесох в сън. Пак се беше вдигнал вятър и вълните се разбиваха в стъклото на прозорчето. Носех се в някакво полутвърдо, полубезплътно състояние, като дим, между сън и действителност. Вълните се бяха превърнали в силна буря, ливадите потънаха, удавиха се волове, крави, бик. Вятърът отнесе покрива на колибата ми, угаси огъня, нададе вик жената и се строполи мъртва сред калта. И Пастирът започна да ридае; викаше, не чувах какво казваше, викаше, а аз потъвах все по-дълбоко в съня, плавно, като риба в море.
Когато се събудих на разсъмване, големият благороден остров се простираше вдясно от нас с неравно назъбен гръбнак, горд, планините се усмихваха мирно сред мъглата под утринното слънце. Морето шумеше около нас, синьо като синка.
Зорбас, загърнат в дебело кафяво одеяло, гледаше ненаситно Крит. Погледът му скачаше от планините на полето, след това се плъзгаше изпитателно край брега. Сякаш цялата тази земя тук му беше позната и сега му беше приятно отново да крачи мислено по нея.
Приближих се, побутнах го по рамото.
— Сигурно не за първи път идваш в Крит, Зорбас? — казах аз. — Гледаш го като стар приятел.
Зорбас се прозя отегчено; никак нямаше кеф за разговор.
Засмях се.
— Мързи ли те да отговориш, Зорбас?
— Не ме мързи, началство — отвърна той, но ми е някак трудно.
— Трудно ли?
Не отговори веднага. Плъзна отново бавно поглед по брега; беше спал на палубата и сивите му къдрави коси бяха влажни от росата. Слънцето сега падна върху него и освети до дъно всичките му дълбоки бръчки по бузите, брадичката и врата.
Най-сетне устните му, дебели, провиснали като на козел, се раздвижиха.
— Трудно ми е да отворя сутрин уста за приказки — каза той, — трудно ми е, прощавай.
Замълча и отново впери кръглите си очи в Крит.
Звънецът удари за утринното кафе. От кабините започнаха да се измъкват смачкани жълто-зелени физиономии; жени с провиснали, готови да се разпаднат кокове пристъпяха, залитайки, от маса на маса, миришеха на повръщано и одеколон, погледът им беше мътен, изплашен и тъп.
Зорбас, седнал срещу мен, сърбаше с дълбока наслада кафето си. Мажеше върху хляба масло и мед и ядеше. Разведри се, успокои се лицето му, устата му се смекчи. Любувах му се скришом как се измъква полека-лека от съня и мълчанието и как погледът му се оживява.
Запали цигара, смукна жадно, забълваха косматите му ноздри синкав дим. Подгъна десния си крак и седна на него, нагласи се по турски, можеше сега да говори. Заговори.
— Дали за първи път идвам в Крит ли? — започна той, като притвори очи и погледна насреща, през прозореца, Псилоритис, който блестеше. — Не, не е за първи път. През деветдесет и шеста аз бях вече истински мъж. Брадата и косата ми имаха естествения си цвят — черни като катран. Имах трийсет и два зъба и когато се напивах, изяждах мезетата, а сетне изяждах и чинията, в която бяха мезетата. И тъкмо тогава дяволът си нема работа — надигна се отново Крит.
По онова време бях пътуващ търговец. Обикалях от село на село из Македония, продавах галантерия и вземах вместо пари сирене, вълна, масло, зайци, царевица, препродавах ги и вадех двойна печалба. Вечерта, където и да замръкнех, знаех в коя къща да се настаня — във всяко село винаги се намираше по някоя състрадателна вдовица, да са живи и здрави! И тъй, давах кога някоя макара, кога някое гребенче или забрадка, черна, заради покойния, и спях с хазяйката си. Евтиния!
Евтиния, началство, блажен живот! Но ето че дяволът си нема работа и Крит отново грабна пушката. „Пфу! Проклета съдба! — рекох. — Този Крит няма ли да ни остави най-сетне на мира?“ Зарязах макарите и вдовиците, грабнах пушката, събрах се с други луди глави и потеглихме за Крит.
Зорбас замълча. Сега минавахме край един дълбок залив, песъчлив, тих, вълните навлизаха в него и се разливаха в пазвата му, без да се разбиват, като оставяха само малко пяна околовръст по пясъка. Облаците се бяха разпръснали, слънцето блестеше и дивият Крит се усмихваше кротко.
Зорбас се извърна и ме погледна подигравателно с крайчеца на окото.
— И сега, твоя милост, мислиш, че ще седна да ти изреждам колко турски глави съм отсякъл и колко турски уши съм сложил в спирт — както имат обичай да правят това в Крит… Избий си го от главата — мързи ме, срам ме е. Що за бяс е това, мисля си аз сега, когато ми дойде акълът, що за бяс е това да се нахвърляш, да хапеш един друг човек, без да ти е сторил нещо, да му отрязваш носа, да му отсичаш ухото, да му разпаряш корема и да викаш господа да слезе да ти помогне — ще рече, и той да реже носове и уши и да разпаря кореми? Но по онова време, видиш ли, кръвта ми кипеше, къде ти акъл да се замисля за тия работи! Правилните, честни мисли искат спокойствие, старини, беззъби уста. Когато си беззъб, лесно е да
