сцената и да се намесиш в действието.
Приятелят ми, без да дочака отговор, стана. Корабната сирена свиреше вече за трети път. Подаде ми ръка.
— Бъди здрав, книжни плъхо! — каза той подигравателно, за да прикрие вълнението си.
Знаеше много добре, че е срамно да не можеш да овладееш сърцето си. Сълзи, мили думи, несвързани движения, простонародни интимности му се струваха грозни неща, недостойни за човека. Никога ние двамата, които толкова много се обичахме, не си бяхме разменили нито една мила дума; играехме си и се дращехме като зверчета. Той — изящен, ироничен, културен; аз — варварин. Той сдържан, свеждащ удобно всички прояви на душата си само до усмивката; аз — рязък, избухващ в неуместен, некултурен смях.
Опитах се да прикрия и аз с някоя по-сурова дума вълнението си, но се засрамих. Не, не се засрамих — не можах. Стиснах ръката му, държах я и не я пусках. Приятелят ми ме изгледа учудено.
— Вълнение ли? — запита ме той, като се мъчеше да се усмихне.
— Да — отвърнах му аз тихо.
— Защо? Нали сме си казали, нали още преди години се бяхме разбрали? Как го наричат това японците, които ти толкова обичаш? „Фудосин!“ Апатия, атараксия, усмихнато лице като неподвижна маска. А какво става под маската — наша си работа!
— Да! — отвърнах отново аз, като се мъчех да не се издам с някое голямо изречение — не бях сигурен дали ще мога да овладея гласа си да не трепери.
Гонгът на кораба удари и подгони от кабина на кабина изпращачите. Валеше тихо. Въздухът се изпълни с пламенни слова на раздяла, клетви, провлечени целувки, припрени, задъхани заръки… Майката се хвърляше върху сина си, жената — върху мъжа си, приятелят — върху приятеля си. Сякаш се разделяха завинаги; сякаш тази кратка раздяла им припомняше другата. Великата. И приятният звън на гонга изведнъж отекна от единия до другия край на кораба, сред влажния въздух като погребална камбана.
Приятелят ми се наведе.
— Слушай — каза той тихо, — да не би да имаш някакво лошо предчувствие?
— Да — отвърнах аз отново.
— Вярваш ли в тези приказки?
— Не — отвърнах аз уверено.
— Е, тогава?
Нямаше никакво тогава — не вярвах, но се страхувах.
Приятелят ми постави леко лявата си ръка върху коляното ми, както имаше обичай да прави това в най-сърдечните мигове, когато разговаряхме и аз го подтиквах да вземе някакво решение, а той се дърпаше, но накрая приемаше и ме докосваше по коляното, сякаш ми казваше: „Ще сторя, каквото искаш, от обич…“
Клепачите му потрепнаха няколко пъти. Погледна ме отново. Разбра, че изпитвам голяма мъка, и се отказа да употреби любимите ни оръжия — смеха, присмеха…
— Добре — рече той. — Дай ми ръката си — ако един от двама ни изпадне в смъртна опасност…
Той млъкна, сякаш се засрами. Ние, които години наред се подигравахме с тези метемпсихически полети и поставяхме в един и същ кюп вегетарианци, спиритисти, теософи и ектоплазми…
— Е, и какво? — запитах аз, като се мъчех да отгатна това, което щеше да ми каже.
— Нека го приемем ей тъй, като шега — каза той бързо, за да се отърве от опасното изречение, в което се бе оплел. — Ако някой от двама ни изпадне в смъртна опасност, да помисли за другия с такава сила, че да го предизвести, където и да се намира… Съгласен?
Опита се да се засмее, но устните му се бяха сякаш сковали — не се помръднаха.
— Съгласен… — казах аз.
Приятелят ми се изплаши, да не би да е издал твърде много вълнението си, затова добави бързо:
— Не вярвам, разбира се, в такива въздушни психически връзки…
— Няма значение — промълвих аз, — нека…
— Добре тогава, тъй да бъде; нека се пошегуваме. Съгласен?
— Съгласен — отвърнах отново.
Това бяха последните ни думи. Стиснахме си мълчаливо ръце, пръстите ни се съединиха с копнеж, откъснаха се рязко и аз си тръгнах бързо, без да се обърна назад, сякаш ме гонеха. Понечих да извърна глава, за да погледна за последен път приятеля си, но се въздържах. „Не се обръщай! — заповядах си аз. — Стига!“
Цялата в кал е душата на човека, неугледна, недодялана, с все още груби, просташки чувства, и не може да предугади нищо ясно, сигурно; ако предугаждаше, колко различна щеше да бъде тази раздяла!
Светлината се усилваше, двете утрини се сливаха, любимото лице на приятеля ми — виждах го сега по-ясно — стоеше под дъжда, мокро, неподвижно, печално, във въздуха на пристанището. Стъклената врата на кафенето се отвори, морето изрева, влезе с разкрачена походка един моряк, късокрак, с провиснали мустаци. Радостни викове екнаха:
— Добре дошъл, капитан Лемонис!
Свих се в ъгъла си, помъчих се да съсредоточа отново душата си; но лицето на приятеля ми се беше разтопило вече в дъжда, беше изчезнало.
Капитан Лемонис беше измъкнал броеницата си и прехвърляше зърната, спокоен, тежък, мълчалив. Мъчех се да не гледам, да не слушам, да задържа още видението, което чезнеше. Да изпитам отново яда, който ме беше обзел тогава, не яда, а срама, когато приятелят ми ме нарече „книжен плъх“. Имаше право! Как тъй аз, който толкова обичах живота, бях затънал вече от години сред хартия и мастило! Приятелят ми, тогава при раздялата, ми помогна, отвори ми очите. Зарадвах се; след като знаех вече името на злочестината си, щях може би по-лесно да я надвия. Тя като че ли не беше вече нищо пръснато, безплътно, неуловимо; сякаш беше приела плът и сега можех по-лесно да се боря с нея.
Острата дума на приятеля ми тлееше вътре в мен и оттогава търсех повод да захвърля книгите и да се заловя за дела. Отвращавах се и се срамувах да имам за духовен мой герб това лакомо животно. И преди месец намерих сгоден случай — наех в един кът от критското крайбрежие на ЛИБИЙСКО море една изоставена лигнитна мина и сега отивах в Крит да живея сред прости хора, работници, селяни, далеч от класата на книжните плъхове.
Приготвих се да замина, бях много развълнуван, сякаш това пътуване имаше някакъв много скрит смисъл; в себе си бях взел решение да поема по нов път. „Досега, душо моя — казвах си аз, — гледаше само сенки и се насищаше; сега те водя на месо.“
Бях готов; в навечерието на заминаването, ровейки се из книжата си, открих един полузавършен ръкопис. Взех го в ръце, запрелистих го колебливо. От две години вече ме изпълваше едно вълнение, един силен копнеж, едно семе — Буда. Чувствувах го в себе си как безспирно се храни, асимилира, връзва плод. Растеше, риташе, започваше да блъска гърдите ми, за да излезе. И сега не ми даваше сърце да го захвърля, не можех. При това беше вече много късно за един такъв духовен аборт.
В един миг, така както стоях и държах нерешително ръкописа, усмивката на приятеля ми се появи във въздуха, изпълнена с ирония и нежност. „Ще го взема! — заинатих се аз. — Не се страхувам от него, ще го взема, не се усмихвай!“ Увих го внимателно, сякаш повивах бебе в пелени, и го отнесох.
Чу се гласът на капитан Лемонис, тежък, дрезгав. Дадох ухо; говореше за таласъмите, които се вкопчили сред бурята в мачтите на кораба му и ги лижели.
— Меки, лигави, щом ги пипнеш, и целите ти ръце почват да светят; намазах си с тях мустаците и цяла нощ лъщях като дявол. Та ви разправям, значи, водата заля кораба, намокриха се въглищата, които бях натоварил, натежаха. Корабът започна да се наклонява, но простря бог десницата си, падна гръм, строши се бордът, изпълни се морето с дървени въглища. Корабът олекна, изправи се, отървах се. Мина и това!
Измъкнах от джоба малкия си Данте, спътника си, запалих лулата, облегнах се на стената, нагласих се удобно. Желанието ми за миг се поколеба — откъде да подема безсмъртните стихове? От кипящия катран на Ада ли, от прохладния пламък на Чистилището ли, или да се втурна право в най-високия етаж на Човешката Надежда? Мога да си избера каквото си искам! Държах миниатюрния си Данте и се наслаждавах на
