А той отвърна:
„Ти си, да прощаваш, началство, един писарушка. Можеше и ти, нещастнико, поне веднъж в живота си да видиш един хубав зелен камък, но не го видя. Дявол да го вземе, седях си понякога, когато си нямах работа, и си казвах: «Има ли, или няма ад?» Но когато получих вчера писмото ти, си рекох: «Сигурно трябва да има ад за някои писарушки!»“
Заредиха се спомените, почнаха да се блъскат помежду си и да бързат. Време е да сложим ред. Да започнем с живота и дейността на Алексис Зорбас от самото начало. И най-незначителните случки, свързани с него, блестят в този миг в паметта ми, ясни, живи и свидни като пъстроцветни риби сред бистро лятно море. Нищо от него не е умряло в мен, всичко, до което се докосна Зорбас, сякаш стана безсмъртно, и все пак тези дни изпитвам някаква внезапна тревога: две години, откакто не съм получил писмо от него, Зорбас ще да е на седемдесет и няколко години вече, може би се намира в опасност. Сигурно се намира в опасност, иначе не мога да си обясня обхваналата ме внезапна нужда да прехвърля през ума си всичко, свързано с него, да си припомня всичко, което каза и извърши, и да го закрепя на хартия, за да не изчезне. Сякаш искам да прогоня чрез заклинания смъртта. Неговата смърт. Не е, боя се, книга това, което пиша, а помен.
Тя притежава, сега виждам това, всички белези на помена. Украсеният поднос с коливото, посипано с дебел пласт ситна захар, а върху нея — написано с канела и бадеми името: АЛЕКСИС ЗОРБАС. Гледам името и изведнъж синьото критско небе се надига и залива мислите ми. Думи, смях, хора, гуляи, грижи, тихи разговори привечер, кръгли очи, които ме гледаха с нежност и презрение, сякаш всеки миг ме поздравяваха с „добре дошъл“, сякаш всеки миг се сбогуваха с мен, завинаги.
И както когато гледаме богато украсения погребален поднос, провисват на връзки като прилепи и други спомени в пещерата на сърцето ни, така и сега, без да желая това, още от първия миг със сянката на Зорбас се преплете една друга любима сянка, а зад нея неочаквано още една — сянката на една изпаднала, нагиздена, нашарена, безброй пъти любена жена, която срещнахме някога със Зорбас на един песъчлив критски бряг, на Ливийско море…
Изглежда, че човешкото сърце е една затворена, пълна с кръв яма и когато тя се открие, всички жадни и безутешни сенки, които непрекъснато се струпват около нас и затъмняват въздуха, се втурват да пият, за да оживеят. Втурват се да пият от кръвта на сърцето ни, защото знаят, че друго възкресение не съществува. И днес пред всички тях тича: Зорбас, с големите си крачки, и отмества настрани другите сенки, защото знае, че за него се извършва днес поменът.
Нека тогава му дадем от кръвта си, за да оживее. Нека сторим всичко, което можем, за да поживее още малко този възхитителен лакомник, пияч, як работник, женкар и скитник. Най-широката душа, най-крепкото тяло, най-свободният вик, който съм срещал през живота си.
I
Запознах се с него в Пирея. Бях отишъл на пристанището да взема кораба за Крит. Наближаваше да съмне. Валеше. Духаше силен вятър и морските пръски достигаха чак до малкото кафененце. Стъклената врата беше затворена и въздухът беше изпълнен с тежка, спарена миризма на хора и градински чай. Навън беше студено и стъклата се бяха изпотили от дъха на посетителите. Пет-шест немигнали през цялата нощ моряци с кафяви, изплетени от козя вълна фланели пиеха кафе и градински чай и гледаха през изпотените стъкла морето.
Рибите, замаяни от ударите на бурята, бяха потърсили убежище по-надълбоко, в тихите води, и чакаха светът горе да се успокои, а рибарите, натъпкани по кафенетата, чакаха и те края на божествената тревога, та рибите да се престрашат и се изкачат на повърхността на водата, за да клъвнат. Калканите, морските дяволи, скатовете се завръщаха от нощните набези да спят. Разсъмваше се. Стъклената врата се отвори; един нисък, изпечен пристанищен работник влезе — гологлав, бос, целият изкалян.
— Ей, Костандис! — извика един стар морски вълк със синьо наметало. — Какво правиш, бре?
Костандис се изплю сърдито.
— Какво да правя? — отвърна той. — Добър ден, кафене. Добър вечер, къщо! Добър ден, кафене! Добър вечер, къщо! Ето живота ми. Работа — йок!
Неколцина се засмяха, други поклатиха глава, изругаха.
— Животът е доживотен затвор — каза един мустакат мъж, който беше получил философското си образование при Карагьоза2. — Доживотен затвор, проклет да бъде!
Мека синьо-зелена светлина заля мръсните стъкла, влезе и тя в кафенето, провеси се по ръце, носове и чела, скочи на огнището, пламнаха бутилките. Електрическите лампи загубиха силата си, немигналият, махмурлия кафеджия се протегна и ги угаси.
За миг настана тишина. Всички очи се вдигнаха и погледнаха навън разкаляния ден. Чу се шумът на вълните, които се разбиваха с рев, и гъргоренето на няколко наргилета в кафенето.
Старият морски вълк въздъхна.
— Абе какво ли прави капитан Лемонис? — извика той. — Господ да му е на помощ! — И плъзна сърдит поглед по морето. — Пфу на тебе, мръснико, дето разделяш мъжете от жените им! — изръмжа той и прехапа посивелите си мустаци.
Седях в един ъгъл, зъзнех, поръчах си втора чаша градински чай; спеше ми се, борех се със съня, с умората и с утринната печал на деня. Гледах през мътните стъкла пристанището, което се събуждаше и ревеше с корабните си сирени, с каруцарите и лодкарите си. Гледах, гледах и някаква плетеница, много гъста плетеница от море, дъжд и отпътуване се омотаваше около сърцето ми.
Бях вперил поглед насреща, в черния нос на един голям кораб, който от палубата надолу беше все още потопен в мрак. Валеше и аз гледах нишките на дъжда, които съединяваха небето с калта.
И както гледах черния кораб и сенките, и дъжда, полека-лека тъгата ми приемаше образ, изплуваха спомените и във влажния въздух, направен от дъжд и копнеж, се възправяше любимият приятел. Кога? Лани ли? През друг живот ли? Вчера ли? — бях дошъл на същото това пристанище, за да се сбогувам с него. Спомням си пак дъжд и студ, и развиделяване; и сърцето пак преливаше от мъка.
Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека — самотата. Но в онова дъждовно утро не можех да се откъсна от приятеля си. (По-късно разбрах — уви, много късно! — причината за това.) Бях се качил заедно с него на кораба и седях в кабината му сред разхвърляните куфари. Гледах го продължително, настойчиво, когато се извръщаше настрани, сякаш исках да запечатам в паметта си една по една всички подробности на физиономията му — светлите синьо-зелени очи, пълното младежко лице, изящното гордо изражение и най- вече благородството на ръцете му с дългите тънки пръсти.
В един миг той улови погледа ми, който се плъзгаше по него жадно, сякаш го изпиваше; извърна се с онова подигравателно изражение, което приятелят ми приемаше, когато искаше да прикрие вълнението си. Погледна ме с крайчеца на окото; разбра. И за да прогони тъгата при раздялата, ме запита, като се усмихваше иронично:
— Докога?
— Какво докога?
— Ще ядеш хартия и ще се цапотиш с мастило? Ела с мен; отвъд, там в Кавказ, хиляди хора от нашето племе са в опасност; ела да ги спасим.
Засмя се, сякаш искаше да се подиграе с тази възвишена своя цел.
— Може, разбира се, и да не ги спасим — добави той, — но поне ние ще се спасим в стремежа си да спасим други. Не е ли така? Нали тъкмо това проповядваш, учителю мой? „Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите!“ Напред тогава, учителю, ти, който учеше!… Ела!
Не отвърнах. Свещен Изток, родина на богове, високи планини, Прометеев вик, прикован на скалата… Приковано в онези години на същите тези скали, нашето племе викаше. То беше в опасност и зовеше отново някой от своите синове да го спаси. А аз го слушах и бездействувах, сякаш страданието беше сън, а животът — някаква увлекателна трагедия и би било голяма простащина и наивност да скочиш от ложата на
