Лятното небе беше пълно със звезди; нощта над нас искреше; сърцето вътре в гърдите ни искаше да зареве, но се сдържаше.
„Прости се, сбогувай се завинаги — мислех си аз, — погледни го добре, никога вече очите ти няма да видят Зорбас!“
Понечих да се хвърля в старческите прегръдки и да почна да плача, но ме досрамя; опитах се да се засмея, за да прикрия вълнението си, но не можах; гърлото ми беше свито.
Гледах как Зорбас изправя тънкия си кокалест врат и пие мълчаливо; гледах го и си мислех каква наистина изумителна загадка е този живот и как хората се срещат и се разделят като есенни листа, отнесени от вихъра; и как напразно се мъчиш да сграбчиш и задържиш с погледа си лицето, тялото, движенията на любимия ти човек — и въпреки това след няколко години няма да можеш вече да си спомниш дали очите му са били сини или черни…
„От твърд бронз — виках аз в себе си, — от стомана би трябвало да бъде направена душата на човека, а не от въздух!“
Зорбас пиеше, държеше едрата си глава изправена, неподвижна. Струваше ти се, че се ослушва в нощта в нечии приближаващи се стъпки или в нечии отдалечаващи се стъпки, които се чуваха само вътре в него, дълбоко в душата му…
— Какво мислиш, Зорбас?
— Какво искаш да мисля, началство? Нищо. Нищо, ти казвам! Нищо не мисля.
И след малко, като наля чашата си:
— За твое здраве, началство!
Чукнахме се. И двамата разбирахме, че не би могла да продължи много една такава мъка. Трябваше или да се разплачем, или да го ударим на хоро и да се напием до смърт.
— Посвири, Зорбас! — предложих аз.
— Сандурът, нали вече казахме, началство, сандурът иска весело сърце. Ще посвиря след един месец, след два месеца, след две години, знам ли и аз? И ще запея тогава как се разделят двама души завинаги.
— Завинаги! — извиках аз изплашено.
Повтарях в себе си тази страшна безвъзвратна дума, но нямах смелост да я чуя изречена; изплаших се.
— Завинаги! — каза отново Зорбас, като преглътна мъчително. — Завинаги! Тези работи, дето ми ги разправяш, че пак ще се срещнем, че ще изградим манастир — това са утешения за болния, докато бере душа… Не ги приемам! Не ги ща! Какво? Женички ли сме, та да търсим утешения? Не щем утешения! Да, завинаги!
— Може и да остана… — казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. — Може и да дойда с теб; свободен съм!
Зорбас поклати глава.
— Не, не си свободен — каза той. — Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…
— Ще я скъсам някой ден! — казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.
— Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне — отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът? Лайкучка, лайкучка! Не е ром, та да прекатури света!
Замълча; наля си да пие, но се отказа.
— Прощавай, началство, аз съм селянин човек; думите се лепят по зъбите ми, както калта по краката; не мога да ги усуквам и да майсторя вежливости, не мога; ама ти разбираш.
Изпразни чашата си, погледна ме.
— Разбираш! — извика той, сякаш го обхвана внезапно гняв. — Разбираш и това ще ти изяде главата! Ако не разбираше, щеше да бъдеш щастлив. Какво ти липсва? Млад си, пари имаш, ум имаш, здрав си, добър човек си, нищо не ти липсва. Нищо не ти липсва, дявол да го вземе! Само едно; казахме — лудата глава. А щом тя ти липсва, началство…
Поклати едрата си глава, отново замълча.
Едва не избухнах в плач; всичко, каквото казваше Зорбас, беше истина… Когато бях дете — велики стремежи, свръхчовешки копнежи, седях сам и въздишах, защото светът не можеше да ме побере.
А после, полека-лека, с времето, ставах все по-благоразумен; поставях граници, отделях силното от слабото, човешкото от божественото, държах здраво хвърчилото си да не избяга.
Една едра звезда проряза небето и изчезна; Зорбас подскочи, изблещи очи и я загледа изплашено, сякаш виждаше за първи път падаща звезда.
— Видя ли звездата? — каза ми той.
— Да.
Замълчахме.
И изведнъж Зорбас изпъна високо тънката си кокалеста шия, изду гърди и проточи див, безнадежден вик. И неочаквано страшният вик се превърна в турски думи и из глъбините на Зорбас се издигна стар, монотонен напев, изпълнен със страст и мъка, и самота. Разкъса се сърцето на земята, разля се сладостната ориенталска отрова, разкапаха се в мен всичките фибри, които ме свързваха с добродетелта и надеждата:
Пустиня, ситен безкраен пясък, трепти розов, син, жълт въздухът, слепоочията се отпускат, надава проточен, безумен вик душата и се радва, че никакъв вик не й отговаря. Пустош… пустош… И неочаквано очите ми се наляха със сълзи:
Зорбас млъкна; избърса рязко с пръст потта от челото си и я изтръска на земята. Наведе се и се загледа в пръстта.
— Каква е тази песен, Зорбас? — запитах след продължително мълчание.
— На камиларя. Тази песен пее камиларят в пустинята. От много години не съм се сещал за нея и не съм я пял. И сега…
Гласът му беше сух, свито беше гърлото му.
— Началство — каза, — време е да си легнеш. Утре ще станеш на разсъмване, за да отидеш в Кастро да хванеш парахода. Лека нощ!
— Не ми се спи — отвърнах. — Ще постоя още. Това е последната вечер, която прекарваме заедно.
— Ами че тъкмо затова трябва да свършим бързо — извика Зорбас и захлупи празната си чаша — знак, че не искаше да пие повече. — На, ей така, както истинските мъже изведнъж зарязват цигарите, виното,
