комара; юнашки.
Баща ми, трябва да знаеш, беше юнак и половина; не ме гледай мен, аз съм само един пръдльо, и на малкия му пръст не мога да се хвана. Той беше от старите гърци, дето се казва; като се ръкуваше с човек, пръстите му строшаваше. Аз мога да говоря понякога кротко, като човек; ала баща ми мучеше, цвилеше и пееше; рядко от устата му излизаше свястна човешка дума.
Той, значи, имаше всички страсти; но скъса с всички, като с нож. Пушеше като комин; една сутрин станал, отишъл на нивата да оре, стигнал, опрял се на оградата, пъхнал трескаво ръка — какъвто страстен пушач си беше! — в пояса си да извади кесията за тютюн, та да си свие една цигара, преди да почне работа. Измъкнал кесията — празна, ни щипка; забравил бил да я напълни в къщи.
Позеленял от яд, изревал; и изведнаж, с един скок се обърнал и почнал да тича към селото; завладяла го била, видиш ли, страстта. Но неочаквано, както си тичал — човекът, ти казвам, е загадка! — спрял се, засрамил се, измъкнал кесията за тютюн, разкъсал я на парчета със зъби и я стъпкал като бесен.
— Мръсница! Мръсница! — ревял той. — Курва такава!
И от този ден нататък, през целия си живот, цигара не сложи в устата.
Така правят юнаците, началство! Лека нощ!
Стана, прекрачи бързо крайбрежните камъчета, не се и извърна дори, стигна до самото море и после изчезна в мрака.
Не го видях повече. Преди още да пропеят петлите, мулетарят дойде, яхнах мулето и заминах. Подозирам, но може и да греша, че се бе скрил някъде сутринта, за да ме види; но не изтича да си кажем обичайните думи при раздяла, да се просълзим, да размахаме ръце и кърпички, да разменим клетви.
Раздялата стана изведнаж, като с нож.
В Кастро получих телеграма; взех я, гледах я дълго време, ръката ми трепереше. Знаех с положителност какво гласеше; гледах с ужасяваща увереност колко думи има, колко букви.
Обзе ме желание да я накъсам; защо да я чета, щом като знам? Ала все още нямаме, уви, доверие в душата си; разумът, това търговче, този галантерист, се подиграва с нея, както се подиграваме със старите врачки и баячки. Отворих телеграмата — беше от Тбилиси; за миг буквите заиграха пред очите ми, не различавах нищо; но постепенно буквите застанаха отново неподвижно, прочетох:
„Вчера след обяд, вследствие бързо развила се пневмония, Ставридакис почина.“
Изминаха пет години, големи години, страшни, през които времето ускори своя ход, географските граници заиграха хоро, разтягаха се, свиваха се като фисхармоники държавите. По едно време Зорбас и аз се изгубихме сред вихъра, между нас застанаха глад и ужаси. Понякога през първите три години получавах по някоя кратка пощенска картичка от него.
Веднаж от Света гора получих картичка с лика на Богородица Пазителка на Вратата, с големи печални очи и твърда, волева челюст; и ми пишеше с тежкото си дебело перо, което разкъсваше хартията: „Тук работите не вървят, началство; тук калугерите подковават и бълхите; ще се махна!“ А след няколко дни — друга картичка: „Не мога да обикалям повече манастирите с папагала в ръка като някакъв панаирджийски късметчия; и затова го подарих и аз на един мераклия калугер; той има един кос, който пее, проклетникът му неден — да ти вземе акъла просто! — като същински псалт «Господи помилуй». Ще научи, значи, и горкия папагал да пее псалми. Ех, какви неща е видял, мръсникът му с мръсник, през живота си, а сега… И поп ли стана, папагале? Дотам ме докара орисията! Целувам те приятелски. Отец Алексиос, отшелник“
Изминаха се шест-седем месеца; и получавам от Румъния картичка с изобразена на нея една пълна разгърдена жена: „Жив съм още, ям мамалига, пия бира, работя при петролните сонди, мазен съм като бакалски плъх. Ала тук човек намира всичко, що му душа сака. Същински рай за такива стари грешници като мен; разбираш ме, началство: широк живот — тесни гащи. Целувам те приятелски. Алексис Зорбеску — бакалски плъх“.
Изминаха се още две години и един ден получавам нова картичка, от Сърбия този път: „Жив съм още, тук е дяволски студено, принудих се тогава да се оженя; погледни отзад, за да видиш мутричката й — парче и половина. Коремът й е малко издут, защото ми готви вече едно Зорбасченце. А аз съм облякъл костюма, който ти ми подари; а пък венчалната халка, която виждаш на ръката ми, е на горката Бубулина — господ светица да я направи (всичко става!). Тази я казват Люба. Палтото, което нося, с яка от лисича кожа, е прикя на жена ми; донесе ми и една свиня със седем прасенца съвсем особен сой. И две деца от първия си мъж; вдовица е, видиш ли. Открих на една планина, тук наблизо, магнезит; омотах пак един капиталист, карам я като бей. Целувам те приятелски. Алексис Зорбич, бивш вдовец“.
На лицето на картичката имаше снимка на Зорбас — охранен, облечен като жених, с кожен калпак, с контешко бастунче и с дълго, съвсем ново палто. И увиснала на ръката му, една хубава славянка на около 25 години, цяла дива кобилка, с широки бедра, кокетка, с високи ботуши, с разкошна гръд. И отдолу — едрите, изсечени като с тесла букви на Зорбас: „Аз, Зорбас, и безкрайното дело — жената; сега се казва Люба.“
През всички тези години обикалях из чужбина. Имах си и аз своето безкрайно дело; но то нямаше нито разкошна гръд, нито палто да ми даде, нито прасета. И един ден в Берлин получих телеграмата, за която споменах в началото: „Открих великолепен зелен камък, ела веднага. Зорбас“.
Нямах, казахме, куража да зарежа всичко и да извърша и аз веднъж в живота си една смела абсурдна постъпка; и получих писъмцето, което преписах в началото и където вече Зорбас ме счита, и с право, за загубен човек, писарушка.
Оттогава не ми писа повече; отново страшни световни събития ни разделиха, светът продължаваше да залита като ранен, като пиян, личните чувства и грижи бяха оставени настрана.
Често обаче говорех за него на приятелите си и възкресявах в себе си тази голяма душа; възхищавахме се от гордата и уверена, над всеки разум, походка на необразования човек. Духовни върхове, за които на нас ни бяха необходими цели години огромни усилия, за да ги покорим, той ги достигаше само с няколко плавни думи, и ние казвахме: „Велика душа е Зорбас“, или пък ги надминаваше и тогава казвахме: „Той е луд!“
Така течеше времето, сладостно отровено от спомените. И другата сянка, тази на приятеля ми, която беше паднала върху моя критски бряг по време на Зорбас, потискаше и тя душата ми и не ме оставяше — защото и аз не я оставях.
За тази обаче сянка не говорех на никого; това беше разговор, който скришом водех с другия бряг и чрез който се приучвах да се примиря със смъртта; това беше моят мост към Ада. И когато душата на мъртвия го преминаваше, чувствувах я изнемощяла и бледа, не можеше да говори от изтощение, нямаше сили да ми стисне ръката.
Понякога си мислех с тревога — може би приятелят ми не е успял изцяло да превърне в друга субстанция тук на земята тялото си, да преработи и укрепи душата си, та да не бъде обхваната в решителния миг от паника пред смъртта и да се разсее във въздуха. Може би, казвах си аз, го грози опасност и ще се погуби, защото не е имал време да обезсмърти това, което е могло да бъде обезсмъртено от тленния му състав.
Но неочаквано силите му нарастваха — неговите ли? Или пък аз си спомнях изведнъж за него с по- голяма обич? — и той идваше силен, подмладен и ми се струваше, че почти чувам стъпките му по стълбите.
Неотдавна бях направил сам един излет из снежните планини на Енгадин, където някога приятелят ми и аз, и една жена, която обичахме, прекарахме възвишени, възхитителни дни и нощи.
Изтегнал се бях в леглото си в същия хотел, в който бяхме отседнали и тогава. Спях; лунната светлина се лееше, през отворения прозорец навлизаха, в спящото ми съзнание, планините, заледените борове, дълбоката синя нощ.
Чувствувах в съня си неизразимо блаженство; сякаш сънят беше някакво дълбоко море, синьо и прозрачно, и аз се бях изтегнал в дълбините му, щастлив и неподвижен; и толкова голяма бе чувствителността ми, че ако някакво корабче само преминеше по повърхността на водата, на хиляди сажена над мен, щеше да разсече тялото ми.
