и се приближаваше към мен.
— Имам работа! — извиках пак аз, сякаш не желаех с разговор да пресека радостта си.
— Не приемаш да пиеш от млякото ми! — рече обиден овчарят. — Хайде, на добър час!
Пъхна пръсти в устата си, изсвири на стадото и изчезна заедно с него зад скалите.
След малко стигнах до върха на планината; и сякаш този връх беше моята цел, успокоих се. Изтегнах се под сянката на една скала и се загледах в далечината, в полето и морето; вдишвах дълбоко, въздухът миришеше на градински чай и мащерка.
Станах, набрах цял наръч градински чай, направих си възглавница и отново легнах; бях уморен, затворих очи.
За миг мисълта ми литна далеч, към високи планински плата, покрити със сняг, помъчих се да си представя във въображението си стадата хора и добитък, които бягаха на север, и приятеля си, как крачи най-отпред, като овен — водач. Но скоро съзнанието ми се замъгли, обхвана ме неудържимо желание за сън.
Помъчих се да упорствувам да не заспя, отворих очи. Един гарван беше кацнал срещу мен на една скала, тъкмо на върха на планината; синкавочерните му пера блестяха на слънцето и различавах ясно голямата му жълта човка. Ядосах се, това ми се стори като лош знак, взех един камък и го запратих по него; гарванът спокойно, бавно размаха криле.
Затворих отново очи, не можех повече да устоя, и изведнъж, мигновено, се унесох в сън.
Спал съм навярно не повече от няколко секунди, когато внезапно нададох вик и скочих на крака; гарванът размахваше все още криле над главата ми и се отдалечаваше. Приседнах на скалата, треперещ; един сън, бърз като саблен удар, като просветление свише, беше разсякъл мозъка ми.
Сънувах, че уж съм в Атина и вървя съвсем сам нагоре по улица Хермес. Слънцето жареше, улицата беше пуста, магазините затворени, мъртвило. И изведнаж тъкмо когато отминавах Капникареа, видях приятеля си — той тичаше откъм площад Синтагма, бледен, запъхтян, подир един много висок мъж, който вървеше напред с гигантски крачки. Приятелят ми носеше официалната си дипломатическа униформа; той ме зърна и ми извика, задъхан, отдалеч:
— Е, учителю мой, как си? От години не съм те виждал; ела тази вечер да си поговорим.
— Къде? — извиках и аз, сякаш той беше много далеч и трябваше да напрегна всички сили, за да ме чуе.
— На площад Омония, вечерта, в шест. В кафене „Райската чешма“.
— Добре — отвърнах аз, — ще дойда.
— Така казваш — разнесе се сега укорно гласът му, — така казваш, но няма да дойдеш.
— Ще дойда непременно! — извиках. — Подай ми ръка!
— Бързам!
— Защо бързаш? Подай ми ръка!
Той подаде ръка; и изведнаж ръката му се откъсна от рамото му, понесе се по въздуха към мен и сграбчи моята ръка.
Изплаших се от студения досег, извиках и се събудих внезапно.
Видях гарвана, все още над главата ми, как размахваше криле и се отдалечаваше; устните ми тръпнеха от горчилка.
Извърнах лице към изток, впих поглед във въздуха, сякаш исках да пронижа пространството и да видя; бях сигурен, че приятелят ми се намираше в опасност. Извиках три пъти името му:
— Ставридакис! Ставридакис! Ставридакис!
Сякаш исках да му вдъхна смелост; но гласът ми се изгуби във въздуха на няколко сажена от мен.
Поех обратно надолу, спусках се главоломно по планината, опитвах се, изморявайки тялото, да изместя мъката. Напразно разумът ми се мъчеше да се подиграе с тайнствените предизвестия, които понякога успяват да достигнат до душата на човека; вътре в мен някаква първична увереност, по-дълбока от логиката, съвсем животинска, ме изпълваше с ужас. Същата увереност навярно чувствуват и някои животни, овцете, мишките, преди да стане земетресение. В мен се пробуди прачовешката душа, такава, каквато е била още преди да се откъсне напълно от пръстта и когато е чувствувала, без извращаващата намеса на логиката, истината.
— Той се намира в опасност… Той се намира в опасност… — шепнех аз. — Ще умре… Може би той сам не знае още това… Ала аз го знам със сигурност.
Слизах тичешком от планината, препънах се о куп камъни, отърколих се презглава заедно с камъните. Ръцете и краката ми бяха целите в кръв, покрити с драскотини, ризата ми се раздра.
— Ще умре… Ще умре… — казвах си аз и гърлото ми все повече се свиваше.
Издигнал е клетият човек около душата си висока, непристъпна преграда, укрепил е едно малко място, където се мъчи да сложи ред и сигурност във всекидневния си физически и духовен животец. Всичко вътре в това място трябва да следва предначертания път, свещената рутина, да се подчинява на прости, лесно разбираеми закони, за да можем по този начин да предвидим с известна сигурност какво предстои да стане и как е най-изгодно за нас да се държим. Вътре в това място, защитено от бурните атаки на тайнственото, властвуват малките, стоноги, пълзящи уверености. Един-единствен е омразният смъртен враг, когото всичко и всички от хиляди години се мъчат с общи усилия да прогонят. Великата Увереност. И тъкмо тази Велика Увереност беше сега прескочила преградата и се бе нахвърлила върху мен.
Когато стигнах на нашия бряг, поотдъхнах си малко; сякаш бях стигнал до втората укрепена линия на редута си и се прегрупирах.
„Всички тези неща — казах си — са рожби на нашето собствено неспокойство и приемат в съня ни блестящото одеяние на символа. Ние самите ги създаваме; те не идват да ни търсят отдалеч; не са известия, които достигат до нас от всемогъщи тъмни краища; те са наши, без никаква извън нас стойност, предавания. Нашата душа не е приемателят, а предавателят; не трябва да се плашим.“
Успокоих се; разумът постави отново ред в разстроеното ми от черната вест сърце, подряза крилата на странния прилеп, прекрои го, съши го, преобрази го, превърна го в обикновена мишка, успокои се.
А когато вече стигнах в бараката, аз се смеех на наивността си и се срамувах, че умът ми се бе толкова лесно смутил; бях се върнал отново в свещения път на рутината, бях гладен, жаден, капнал и ме смъдяха драскотините от камъните; но най-вече изпитвах голямо душевно облекчение: страшният враг, който беше прескочил оградата, бе спрян на втората укрепена линия на душата ми.
XXVI
Всичко свърши. Зорбас събра стоманеното въже, инструментите, вагонетките, железните части, дървения строителен материал, натрупа ги на брега и зачака гемията, на която щеше да ги натовари.
— Подарявам ти ги, Зорбас — казах. — Твои са. Добри печалби!
Зорбас стисна гърлото си, сякаш искаше да задържи някакво изхлипване.
— Разделяме ли се? — прошепна той. — Къде ще отидеш, началство?
— Заминавам за чужбина; много хартия има да яде още козата, дето е вътре в мен.
— Не ти ли дойде още акълът, началство?
— Дойде ми, Зорбас, ти да си жив и здрав; ала аз следвам тъкмо твоя път; ще направя с книгите това, което си направил и ти с черешите; ще се наям с толкова много хартия, че ще ми се догади, ще повърна и ще се отърва.
— Ами какво ще стане с мен без твоята дружба, началство?
— Не тъжи, Зорбас, ще се срещнем отново и ще превърнем в дело — кой знае, велика е силата човешка! — нашия голям план: да изградим манастир, такъв, какъвто ние го искаме, без бог, без дявол, със свободни хора, и ще седиш ти, Зорбас, на вратата, с ключовете в ръка, като свети Петър, и ще отваряш и затваряш…
Зорбас, седнал на земята, опрял гръб на бараката, току пълнеше и изпразваше чашата си, пиеше и мълчеше.
Беше се мръкнало, бяхме се нахранили и сега водехме последния си разговор, като си посръбвахме от време на време; на другия ден щяхме да се разделим — аз щях да замина за Кастро.
— Да… да… — казваше Зорбас, подръпваше мустаците си и пиеше на голо.
