побягнаха.
— Няма нищо! Няма нищо! — извика Зорбас извън себе си. — Сега ще се слегне машината, напред!
Вдигна отново знамето; чувствуваше се, че е отчаян и бърза всичко това да свърши час по-скоро.
— И на светата Дева Отмъстителната! — заекна игуменът, скрит зад една скала.
Четвъртото дърво полетя надолу; разнесе се едно страшно „крак!“, сетне второ „крак!“ и всички стълбове се повалиха, един подир друг, като колода карти.
— Господи помилуй! Господи помилуй! — завикаха работници, селяни, калугери — и хукнаха презглава.
Една голяма треска нарани Дометиос по бедрото; друга една едва не извади окото на игумена. Селяните се бяха изпарили; само Богородицата стоеше изправена върху камъка с копието в ръка и гледаше със строгия си поглед хората; а до нея нещастният папагал, с настръхнала зелена перушина, трепереше.
Калугерите грабнаха Богородицата, вдигнаха Дометиос, който ръмжеше от болки, хванаха мулетата, яхнаха ги и си отидоха; работникът, който въртеше агнето на ръжена, го беше зарязал и то беше почнало да изгаря.
— Агнето ще стане на въглен! — извика Зорбас и изтича да го завърти.
Седнах до него; сега вече нямаше нито един човек на брега, бяхме останали съвсем сами. Извърна се и ми хвърли неуверен, колеблив поглед… Не знаеше как щях да погледна на провала, как щеше да завърши това премеждие. Наведе се пак над агнето, взе нож, отряза едно парче, опита го; махна веднага агнето от огъня, изправи го.
— Локум — каза той, — локум, началство! Искаш ли едно мезенце и твоя милост?
— Донеси и виното, донеси и хляба, огладнях.
Скочи пъргаво Зорбас, дотърколи бъчвичката до агнето, донесе един голям пшеничен самун и две чаши. Взехме по един нож, отрязахме две големи парчета месо и дебели резени хляб и започнахме да ядем, да ядем лакомо.
— Видя ли колко е вкусно, а, началство? — каза Зорбас. — Топи се в устата! Тук няма, видиш ли, тлъста паша, животните пасат суха трева и затова месото им е толкова вкусно. Само веднаж, помня, ядох такова вкусно месо като това. Беше по онова време, знаеш, когато бях извезал с косите си „Света София“ и я носех като амулет… Стари истории!
— Разправяй, разправяй!
— Стари истории, ти казвам, началство! Гръцки щуротии!
— А бре разправяй, обичам ги аз тях!
— Българите, значи, ни бяха обградили. Беше се стъмнило. Виждахме ги околовръст как палеха огньове по билото на планината, удряха зилове и виеха като вълци, за да ни изплашат. Те бяха около триста души; ние — двайсет и осем и капитан Рувас — бог да го прости ако е умрял, храбър юначага беше! — главатарят ни.
— Ей, Зорбас! — вика ми той. — Я набучи агнето на ръжена!
— По-вкусно става, капитане — казах аз, — в трап.
— Приготви го както щеш, но бързо; гладни сме!
Изкопахме един трап, зарових агнето с кожата, натрупахме голям куп жар отгоре, извадихме от торбите си хляба, седнахме около огъня.
— Може да е и последното ни агне! — обади се капитан Рувас. — Страх ли го е, бре момчета, някого от вас?
Всички се засмяхме; никой не се и унижи да отговори. Заловихме се за бъклицата.
— За твое здраве, капитане! Лек ти куршум!
Пихме веднаж, пихме дваж, изровихме агнето. Брей, какво беше това нещо, началство! Като си го спомня, още ми текат лигите! Топи се, мозък! Нахвърлихме се всички на него, ама юнашки!
— По-вкусно месо от това не съм ял досега! — каза капитанът. — Бог с нами!
Пи и той, на един дъх, той, дето никога не пиеше.
— Изпейте, момчета, някоя хайдушка! — заповяда той. — Онези отсреща вият като вълци, ние пък ще пеем като хора. Да изкараме „Старият Димос“.
Глътнахме бързо залъците си, дръпнахме му още по една, гръмна песента, екнаха доловете:
Кеф — не ти е за разправяне!
— Бря, дано да е на добро! — каза капитанът. — Какъв е този кеф! Я разгледай, бре Алексис, гърба… Какво казва?
Позачистих с ножчето си гърба на агнето, приближих се към огъня.
— Не виждам гробове, капитане; не виждам смърт. Ще се отървем и този път, изглежда.
— От твоята уста в божите уши — каза най-храбрият от момците, който беше младоженец. — Да сваря да направя един син, пък сетне каквото ще да става!
Зорбас отряза едно голямо парче откъм бъбреците.
— Хубаво беше онова агне — каза той, — ама и това, да е живо и здраво, не пада по-долу!
— Налей, Зорбас, да пием! Напълни догоре чашите и — до дъно!
Чукнахме се, пихме. Чудесно критско вино от Йера-Петра, черно като заешка кръв; пиеш го и ти се струва, че се причестяваш сякаш с кръвта на земята и се разпалваш, жилите ти преливат от сила, а сърцето ти — от доброта; ако си страхливец, ставаш юнак, ако си юнак — хала! Забравяш дребнавите заяждания, разчупваш тесните граници, сливаш се с хората, животните, с бога, ставаш едно цяло с тях.
— Дай да видим сега и ние какво казва гърбът на агнето — рекох аз. — Хайде, почвай гаданията, Зорбас!
Той изсмука хубаво — хубаво гърба, почисти го сетне с ножа, вдигна го към светлината, разгледа го внимателно.
— Всичко е наред — каза той. — Хиляда години ще живеем, началство; желязно сърце…
Наведе се, разгледа отново гърба.
— Път виждам — каза той, — голям път; и на края на пътя една голяма — голяма къща с много врати. Сигурно е някакъв град, началство; може да е обаче и манастирът, на който аз ще бъда портиер и ще върша контрабандата, дето приказвахме.
— Налей да пием, Зорбас, и зарежи гаданията. Аз да ти кажа каква е тази къща с многото врати — това е земята с гробовете; тя е краят на пътя. За твое здраве, безбожнико!
— За твое здраве, началство! Късметът, разправят, бил съвсем сляп; не знае накъде върви, блъска се в минувачите и на когото попадне, го наричат късметлия. По дяволите такъв късмет! Не ни трябва на нас, началство!
— Не ни трябва на нас, Зорбас! Карай!
Пиехме, глождехме агнето, светът ставаше по-лек, морето се смееше, люлееше се земята като палуба на кораб, две чайки крачеха по крайбрежните камъчета и разговаряха като хора.
Станах.
— Хайде, Зорбас! — извиках. — Научи ме да играя хоро!
Скочи Зорбас, лицето му светна.
— Хоро ли, началство? — възкликна той. — Хоро ли? Ела!
— Напред, Зорбас, промени се животът ми, карай!
— Ще те науча най-напред на зейбекското — диво, юнашко. Него играехме ние комитаджиите преди боя.
Събу обувките си, махна и моравите си чорапи, остана по риза; но пак се задушаваше — хвърли и нея.
— Гледай краката ми, началство — изкомандува ми той. — Внимавай!
Протегна крак, докосна съвсем леко земята, протегна другия, преплетоха се диво, радостно стъпките, закънтя земята.
