Хвана ме за рамото:
— Ела, юначето ми, двамата заедно!
Ударихме го на игра; Зорбас ме поправяше, сериозен, с търпение, с нежност; придобивах смелост, чувствувах как израстват криле на тромавите ми крака.
— Браво, юначина! — извика Зорбас, като пляскаше с ръце, за да отмерва такта. — Браво, юначето ми! По дяволите хартиите и мастилниците! По дяволите благата и изгодите! Ех море, сега като почваш да играеш хоро и твоя милост и научаваш езика ми, какво още имаме да си кажем!
Разчисти с босите си ходила камъчетата, плесна с ръце.
— Началство — извика той, — имам много неща да ти казвам, не съм обичал друг човек както теб, имам много неща да ти казвам, но езикът ми не може да ги изрече… Ще ги изиграя на хоро тогава! Дръпни се настрана, да не те настъпя! Хайде! Хоп! Хоп!
Подскочи високо, краката и ръцете му се превърнаха на криле. Така както го гледах да полита изправен нагоре, над земята, на фона на небето и морето, той ми изглеждаше като някакъв стар архангел — бунтовник. Защото танцът на Зорбас беше изпълнен с предизвикателство, упорство и бунт. Сякаш викаше: „Какво можеш да ми направиш, Всемогъщий? Нищо не можеш да ми направиш; само да ме убиеш. Убий ме, пет пари не давам; изкарах си яда, казах, каквото исках да кажа; сварих и да поиграя хоро и вече не ми трябваш!“
Гледах Зорбас как танцува и за първи път почувствувах демоничния бунт на човека да победи тежестта и материята, праотцовското проклятие. Възхищавах се на издръжливостта му, на пъргавината му, на гордостта му: долу върху пясъка буйните и същевременно изкусни стъпки на Зорбас издълбаваха луциферовската история на човека.
Той спря. Погледна купищата развалини от сгромолясалата се въжена линия; слънцето клонеше към залез, сенките се удължиха. Изблещи очи, сякаш внезапно си беше спомнил нещо. Извърна се, погледна ме; постави, както имаше обичай, ръка върху устата си.
— Брей, брей, началство! — възкликна той. — Видя ли какви искри хвърляше, проклетникът!
Избухнахме и двамата в смях. Зорбас се нахвърли върху мен, сграбчи ме в прегръдките си и почна да ме целува.
— Смееш се и твоя милост, а? — извика ми той с нежност. — Смееш се и твоя милост, а, началство? Браво, юнако мой!
Превивахме се от смях и двамата и се боричкахме върху крайбрежните камъчета; и изведнаж тръшнахме се и двамата долу, изтегнахме се върху чакъла и заспахме прегърнати.
На разсъмване станах и поех бързо край брега към селото, а сърцето ми подскачаше. Рядко съм изпитвал такава радост през живота си. Това не беше радост, това беше някакво възвишено, абсурдно, неоправдано настроение. Не само неоправдано, но и в разрез с всяко основание — бях загубил всичките си пари: работници, въжена линия, вагонетки, бяхме построили и едно малко пристаните за товаренето на въглищата; а сега нямахме вече какво да натоварим, всичко беше загубено.
И тъкмо сега изпитвах едно неочаквано чувство на избавление. Сякаш бях открил в суровия, мрачен череп на Нуждата свободата, която си играеше в едно малко ъгълче; и почнах да играя и аз с нея.
Когато всичко ни тръгне наопаки, каква радост е само да поставим душата си на изпитание, за да проверим дали притежава издръжливост и стойност! Като че ли някакъв враг, невидим, всемогъщ — едни го наричат бог, а други дявол, — връхлита връз нас, за да ни повали, но ние стоим прави. И така всеки път, когато вътрешно сме победители, макар и външно да сме напълно сразени, истинският мъж изпитва неизразима гордост и радост; външната беда се превръща в най-висше, най-сурово щастие.
Една вечер Зорбас ми беше казал:
— В една покрита със сняг планина в Македония една нощ се вдигна страшен вятър; той разтърсваше малката колибка, в която се бях сврял, и се мъчеше да я събори. Ала аз я бях закрепил здраво, седях съвсем сам пред запаленото огнище, смеех се и предизвиквах вятъра и му виках: „Няма да влезеш в колибата ми, няма да ти отворя вратата, няма да угасиш огнището ми, няма да ме събориш!“
Тези думи на Зорбас бяха вдъхнали смелост на душата ми; разбрах как трябва да се държи един човек и как да говори на Нуждата.
Крачех бързо по брега, говорех и аз с невидимия враг, виках: „Няма да влезеш в душата ми, няма да ти отворя вратата, няма да угасиш огнището ми, няма да ме събориш!“
Слънцето не се беше още подало иззад планината, цветовете играеха по морето и небето, сини, зелени, розови и седефени, а отвъд, сред маслиновите дървета, се пробуждаха и цвъркаха малките пойни птички.
Вървях край морето, за да се сбогувам с този пуст бряг, да го запечатам в паметта си и да го отнеса със себе си.
Бях изживял много радости на този бряг, животът със Зорбас беше направил по-широко сърцето ми, а някои негови думи бяха успокоили духа ми, намирайки най-просто разрешение на сложни вътрешни мои терзания. Този човек, със своя безпогрешен инстинкт, с орловия си първичен поглед, караше напреко, по сигурни и къси пътища, и стигаше просто, без мъка, на върха на усилието — при безусилието.
Мина една компания, мъже, жени, с пълни кошници, мезета и шишета, отиваха в градините в околността да погуляят по случай първи май; един момински глас се извиси като водоскок, запя. Една малка девойка, с издути гърди, премина тичешком пред мен, запъхтяна, и се изкачи върху един висок камък, за да се спаси; един чернобрад мъж я гонеше, блед и сърдит.
— Слез… Слез… — викаше й той с дрезгав глас.
Ала девойката, с пламнали бузи, вдигна ръце, сплете пръсти зад главата си, и като полюляваше бавно запотеното си тяло, запя:
— Слез… Слез… — викаше й чернобрадият и дрезгавият му глас умоляваше и заплашваше.
И изведнаж с един скок той я сграбчи за крака и го стисна, а девойката, сякаш това и чакаше, за да се облекчи, избухна в плач.
Отминах бързо, всички тези радости изпълваха с горчилка сърцето ми; спомних си за пълната, напарфюмирана стара сирена, преситена от любов, която се простуди една вечер и земята се разтвори и я погълна.
Разтърсих глава от ужас. Понякога земята става прозрачна и виждаме великия промишленик, Червея, как работи денонощно долу в пръстените си фабрики; но бързо извръщаше лице настрана, защото всичко може да понесе да види човек, освен мъничкото бяло червейче.
Ускорих крачките; бях щастлив! Вървях, вървях, поех по стръмна планинска пътека, стривах между пръстите си един бодлив стрък от цъфнала мащерка, наближаваше пладне. Съвсем черна, сянката ми се свиваше в краката ми, един сокол се зарея във висинето, и крилете му трептяха толкова бързо, че изглеждаше неподвижен; една яребица чу стъпките ми, подхвръкна от храсталаците и металическият плясък на крилете й прогърмя във въздуха.
Бях щастлив; ако можех, щях да запея, за да ми олекне; надавах само несвързани викове. „Какво ти става? — казвах си аз, като сам се присмивах на себе си. — Нима си бил такъв, а аз да не знам тава? Толкова много ли обичаш живота? Стой мирно! Не те ли е срам?“ Но никой не отвръщаше; и продължавах да се изкачвам по нагорнището, като крещях. Разнесе се звън на хлопки, кози, черни, кафяви, сиви, се показваха по скалите; най-отпред, тежко, с изпънат врат, вървеше пръчът, въздухът се изпълни с пърчотина.
— Ей, куме! Накъде си поел? Кого гониш?
Козарят беше изскочил върху една скала, свиреше, пъхнал пръсти в устата си, и ми викаше.
— Имам работа! — отвърнах аз и продължих да се катеря.
— Чакай да пиеш малко мляко, да се поразхладиш! — извика отново той, като скачаше от скала на скала
