Прехапах устни отчаян. Къде можех всички тези отчаяни размишления да ги изиграя като хоро!
— Или пък да можеше, началство, всички тези неща да ми ги разкажеш като приказка. Както правеше Хюсеин ага. Той беше един стар турчин, наш съсед; беше много стар, много беден, нямаше нито жена, нито деца, съвсем сам. Дрехите му бяха протрити, но блестяха от чистота; сам си ги переше, готвеше, миеше пода и привечер идваше в бащината ми къща и сядаше на двора заедно с баба ми и другите старици съседки и плетеше чорапи.
Та този, значи, Хюсеин ага, беше свят човек; веднаж ме сложи на коленете си, постави ръка на главата ми, сякаш ми даваше благословията си.
„Алексис — рече ми той, — ще ти доверя едно нещо; малък си още и няма да го разбереш; ще го разбереш, когато пораснеш. Слушай, чедо мое: господ не могат го побра седемте ката на небето и седемте ката на земята; ала го побира сърцето на човека. И затова внимавай, Алексис, жив да си, внимавай да не нараниш никога сърцето на човека!“
Слушах мълчаливо Зорбас. Да можех и аз да си отварям устата само когато отвлечената идея достигнеше най-високия си връх — когато станеше приказка! Но това само един велик поет може да го постигне или един народ, след дълги векове безмълвен труд.
Зорбас стана.
— Ще отида да видя — каза той — какво прави нашият подпалвач. Да му метна отгоре някоя черга, че ще измръзне. Ще взема и една ножица, ще потрябва.
Засмя се.
— Когато хората станат — каза той — хора като хората, този тук Захариас, дето го гледаше, началство, ще седне до самия Канарис32!
Взе една черга, взе и ножицата и пое покрай брега. Непълната луна се показа; бледа, болнава, печална светлина заля земята.
Останал сам край угасналия огън, претеглях думите на Зорбас — те бяха пълни със смисъл и с топла миризма на земя и с човешка тежест. Думите му се изкачваха дълбоко от недрата на неговото същество и още пазеха в себе си човешката топлина. Моите думи бяха книжни, слизаха от главата, едва поръсени с една капка кръв; и ако имаха някаква стойност, то тази си стойност те дължаха именно на тази капка кръв.
Бях се проснал по корем и ровех топлата пепел, когато неочаквано се появи Зорбас, с провесели ръце, объркан.
— Началство — каза той, — да не се уплашиш…
Скочих прав.
— Калугерът умря.
— Умря ли?
— Намерих го изтегнат върху една скала, осветен от луната, коленичих до него и започнах да му режа брадата и останалия мустак. Режех, режех, не мърдаше; увлякох се, отрязах му и косите до корен; изкарах може би (Половин ока вълна, направих го като яйце. По едно време като ме хвана един смях! „А бре, синьор Захариас — извиках му аз и го побутнах, — събуди се да видиш чудото на Богородицата!“ Но той не се помръдваше. Побутнах го отново — нищо! „Да не би пък да е хвърлил петалата, клетият?“ — рекох си аз. Разгърнах расото му, разкрих гърдите му, сложих ръка на сърцето му. Так? Так? Так? Нищо! Тишина. Машината не работеше вече.
Колкото повече говореше Зорбас, толкова повече му се повишаваше настроението; смъртта го беше за миг пообъркала, но бързо я беше поставил на място.
— Какво да го правим сега, началство? Аз викам да го запалим. Който газ вади, от газ умира — нали така казва Евангелието? И да видиш, расото му е като колосано от лой, сега се е напоило и с газ, ще пламне като Юда на велики четвъртък.
— Прави каквото щеш — казах аз недоволно.
Зорбас потъна в размисъл.
— Беля — каза той най-сетне, — голяма беля… Ако го запаля, расото му ще изгори като борина, но той самият е слаб, клетият, кожа и кости, няма да стане лесно на пепел; няма си, видиш ли, лой горкият, та да поддържа огъня…
Поклати глава.
— Ако съществуваше бог — каза той, — нямаше ли да предвиди всички тези работи, да го направи дебел, с много сланина, та да се отървем? Какво ще кажеш и твоя милост?
— Не ме меси, ти казвам; прави каквото щеш, но по-бързо.
— Най-добре ще бъде от тази работа да излезе някакво чудо. Да повярват и калугерите, че сам господ е станал берберин и го е обръснал, а след това го е убил, задето е напакостил на манастира…
Почеса се отново по главата.
— Ама какво чудо? Какво чудо? Тук те искам, Зорбас!
Нащърбената луна наближаваше вече да залезе; докосваше морския хоризонт, златисточервена, като нажежена мед.
Бях уморен, легнах си. Когато се събудих, на разсъмване, видях, че Зорбас седи до мен и приготвя кафе. Беше много блед; а очите му — подути и зачервени от безсъние. Но дебелите му кози устни се усмихваха лукаво.
— Не съм спал, началство, цяла нощ; имах работа.
— Каква работа, безбожнико?
— Правех чудото.
Засмя се. Постави пръст на устните си.
— Няма да ти кажа! Утре ще бъде откриването на въжената линия; ще дойдат онези шопари да направят водосвет; и тогава вече ще чуеш за новото чудо на Богородицата Отмъстителка, велика е милостта й!
Поднесе кафето.
— Море, мен ме бива за игумен — каза той. — Ако отворех манастир, бас държа, че щях да накарам останалите да спуснат кепенци и щях да им взема клиентелата. Сълзи ли искаш? Една напоена с вода гъба, и всичките ми икони щяха да се разплачат. Гръмотевици ли искаш? Щях да наглася някаква машинка под Светата трапеза, та да реве. Призраци ли искаш? По цяла нощ двама от доверените ми калугери щяха да се разхождат по покрива на манастира с чаршафи. И щях да подготвям всяка година куци, слепи, парализирани на събора на нейна милост — и щяха уж да виждат изведнаж отново светлината и да скачат да играят хоро…
Не се смей, началство! Имах един чичо, който веднъж намери едно старо умиращо муле; бяха го изоставили в една пустош да пукне. И чичо ми го прибра, водеше го всяка сутрин на паша, а вечерта го връщаше в къщи. „Е, барба Хараламби — викаха му селяните, — за какво ти е тази кранта?“ — „Ами че тя си ми е фабрика за фъшкии!“ — отвръщаше чичо ми. А пък на мен манастирът щеше да ми бъде, началство, фабрика за чудеса.
XXV
Навечерието на този първи май не ще забравя през целия си живот. Въжената линия беше готова, стълбовете, стоманеното въже, макарите блестяха на утринното слънце; големи окастрени борове бяха натрупани на върха на планината и работниците горе чакаха да ги закачат на въжето и да ги спуснат към морето.
Голямо гръцко знаме се вееше на горния край на въжената линия, на върха на планината, и още едно — на долния й край, при морето. Пред бараката Зорбас беше изправил една бъчвичка с вино, а един работник въртеше на ръжен тлъсто агне; след водосвета и откриването поканените щяха да пият по чаша вино и да вземат по едно мезенце, да пожелаят добри печалби.
Зорбас беше откачил от бараката и клетката с папагала и я беше поставил внимателно върху един висок камък, близо до първия стълб.
— Сякаш виждам господарката му — измърмори той нежно, извади от джоба си шепа фъстъци и му ги даде.
