тенекия в ръка.
— Амин! — измърмори калугерът и се прекръсти.
— Как стана? Кога? Разправи!
— Видях Архангел Михаил, брате Канаваро, получих заповед. Слушай, да видиш: седях в готварницата и чистех зелен фасул; бях съвсем сам, вратата беше затворена, братята бяха на вечерня, навред пълна тишина. Заслушвах се в песента на птичките и ми се струваше, че са ангели. Бях спокоен, приготвил бях всичко, чаках. Бях купил една тенекия газ и я бях скрил в параклиса на гробищата, под Светата Трапеза, та да я благослови Архангел Михаил…
Чистех, значи, вчера привечер зеления фасул, мислех за рая и си казвах: „Христе боже, нека бъда удостоен и аз с царството небесно, пък ако ще вечно да чистя зарзават в готварницата на рая!“ Ей за това си мислех и сълзите ми течаха. По едно време изведнъж чувам над себе си пърхане на криле; разбрах, наведох глава. И тогава чух един глас: „Захариас, вдигни очи, не се бой!“ Ала аз треперех и паднах ничком. „Вдигни очи, Захариас!“ — чу се отново гласът. Вдигнах очи и видях: вратата се беше отворила и на прага й стоеше Архангел Михаил, такъв, какъвто е нарисуван на вратата на олтара, съвсем същия — с черни крила, с червени тузлуци, със златен шлем. Само че не държеше меч, държеше една горяща главня. „Здравей, Захариас!“ — рече ми той. „Аз съм раб божий — отвърнах аз. — Заповядай!“ — „Вземи горящата главня, бог с теб!“ Протегнах ръка, усетих, че дланта ми се опари. Ала архангелът беше изчезнал; видях само през вратата една огнена диря по небето, като при падаща звезда.
Калугерът избърса потта от лицето си; беше станал съвсем блед. Зъбите му тракаха, сякаш имаше силна треска.
— И после? — каза Зорбас. — Смелост, калугере!
— В това време братята излизаха от вечернята и влизаха в трапезарията. Игуменът, като минаваше край мен, ми тури един ритник, сякаш бях куче. Братята се разсмяха, аз — ни гък. Въздухът още миришеше на сяра от преминаването на архангела, но никой не го усети. Седнаха в трапезарията. „Захариас — вика ми домакинът, — няма ли да ядеш ти?“ Аз — ни дума. „Той се наяжда с хляба на ангелите!“ — каза Дометиос педерастът; братята отново се разсмяха. А аз станах, поех към гробищата; проснах се по очи в нозете на архангела и почувствувах, че кракът му ме притисна тежко по врата. Цели часове минаха като един миг; така навярно преминават и часовете, и вековете в рая. В полунощ — навред тишина, калугерите спяха — станах. Прекръстих се, целунах крака на архангела. „Да бъде воля твоя!“ — казах, грабнах тенекията с газ, отворих я, бях натъпкал пазвата си с парцали, излязох навън.
Беше тъмно като в рог. Луната не беше още изгряла, манастирът беше съвсем черен, като ада. Влязох в двора, изкачих се по стълбата, стигнах пред килията на игумена; залях вратата, прозорците, стените с газ, изтичах до килията на Дометиос и започнах оттам да заливам килиите и дългия пруст — както ми беше заръчал ти. След това влязох в черквата, взех една свещ, запалих я от кандилото на Христа и подпалих манастира…
Калугерът млъкна задъхан; очите му се изпълниха с пламъци.
— Слава богу! — изръмжа той, като се прекръсти. — Слава богу! Манастирът изведнаж се обви в пламъци. „В геената огнена!“ — извиках аз силно и си плюх на петите. Тичах, тичах, чувах как камбаните бият, как калугерите викат, а аз все тичах, тичах…
Съмна се. Скрих се в гората. Зъзнех. Изгря слънцето, чувах как калугерите тичаха из гората и ме търсеха; ала господ беше спуснал върху мен мъгла и те не ме виждаха. Към здрач чух отново глас: „Слез долу при морето, бягай!“ — „Архангеле, води ме!“ — извиках аз и поех отново. Не знаех къде отивам, архангелът ме водеше; ту като сияние, ту като черна птица сред дърветата, ту като пътека, която се спускаше надолу. И аз тичах, тичах подир него, с пълно доверие; и ето, велика е милостта му! — намерих те, Канаваро мой, спасих се.
Зорбас не казваше дума; но по цялото му лице се беше разляла една широка, демонична, беззвучна усмивка; ъглите на устните му достигаха чак до косматите му магарешки уши.
Яденето беше вече готово, той го свали от огъня.
— Захариас — каза Зорбас, — какво е това „хлябът на ангелите“?
— Дух — отвърна калугерът и се прекръсти.
— Дух, значи, с други думи — въздух? Не храни това, човече божи, седни да хапнеш хляб и рибена чорба и някоя мръвка, та да дойдеш на себе си; добре поработи, яж!
— Не съм гладен — отвърна калугерът.
— Не е гладен Захариас, ами Йосиф? И Йосиф ли не е гладен?
— Йосиф — каза тихо калугерът, сякаш разкриваше някаква голяма тайна, — Йосиф, прокълнатият, изгоря, слава богу!
— Изгоря! — извика със смях Зорбас. — Как? Кога? Видя ли го?
— Брате Канаваро, изгоря в същия миг, в който запалих свещта от кандилото на Христа. Видях го, с очите си го видях как излезе през устата ми като черна панделка с огнени букви; попадна в пламъка на свещта, сгърчи се като змия и стана на пепел. Олекна ми, слава богу. Струва ми се, че съм влязъл вече в рая.
Стана от мястото си край огъня, където се бе свил.
— Ще отида — каза той — да легна край морето; имам такава заповед.
Пое все покрай брега и се изгуби в нощта.
— На твоята съвест ще ти тежи, Зорбас — казах аз. — Ако го открият калугерите, загубен е.
— Няма да го открият, бъди спокоен, началство; разбирам и аз нещичко от такъв вид контрабанда. Утре рано-рано ще го обръсна, ще му дам да се облече като хората и ще го кача на кораб. Не се тревожи, началство, дребна работа е това… Хубава ли е чорбата? Яж с апетит хляба на хората и не се съкълдисвай.
Нахрани се с охота Зорбас, сръбна си, избърса мустаците си. Имаше сега кеф за разговор.
— Видя ли? — каза той. — Умря дяволът вътре в него. И сега е празен, празен е нещастникът, свърши се! И той стана вече като другите.
Помисли един миг и неочаквано запита:
— Мислиш ли, началство, че този дявол е бил…
— Сигурно — отвърнах аз. — Беше го завладяла мисълта да изгори манастира, изгори го, успокои се. Тази именно мисъл искаше да яде месо, да пие вино, да съзрее, да се превърне в действие. Другият, Захариас, нямаше нужда от месо и вино; той съзряваше чрез постене.
Зорбас прехвърли и така, и иначе това през ума си.
— Аха, струва ми се, че имаш право, началство — каза той. — Изглежда, че и аз имам вътре в себе си пет-шест демона!
— Всички имаме, Зорбас, не се плаши. И колкото повече имаме, толкова по-добре. Стига само всичките да вървят към една и съща цел по различни пътища. Тези думи развълнуваха Зорбас; подпря голямата си глава между коленете и се замисли.
— Каква цел? — запита той най-сетне, като вдигна очи.
— Знам ли и аз, Зорбас? Трудни неща ме питаш, как да ти ги кажа?
— Кажи ги просто, да ги разбера; аз досега оставях демоните си да правят свободно каквото си щат, да вървят по който път им се хареса — и затова едни ме наричат нечестен, други — честен, едни — серсемин, други — премъдър Соломон. А аз съм всичко това и още други работи — руска салата; просвети ме тогава, ако можеш. Каква цел?
— Струва ми се, Зорбас, но може и да греша, че има три вида хора: тези, които си поставят за цел да изживеят, както казват те, живота си: да хапнат, да пийнат, да полюбят, да забогатеят, да се прославят… След това идат тези, чиято цел не е собственият им живот, а животът на всички хора; те съзнават, че всички хора представляват едно цяло и се стремят да просветят, да обичат, да направят колкото се може повече добро на хората. И накрая идат онези, които си поставят за цел да изживеят живота на цялата вселена — всички, хора, животни, растения, звезди, сме едно цяло, едно и също вещество, което води една и съща страшна борба. Каква борба? Да превърне материята в дух.
Зорбас се почеса по главата.
— Дебелоглав съм — каза той, — не схващам лесно. Ех бре, началство, да можеше тези неща, дето ми ги разправяш, да ги изиграеш като хоро, да ти ги разбера!
