Беше облякъл празничните си дрехи: бяла риза, разтворена, сивото сако, зеления панталон и хубавите си обувки с гуми; мустаците му бяха почнали да избеляват и ги беше намазал с някакъв крем.
Той изтича да посрещне като голям благородник други големи благородници, първенците, и захвана да им обяснява какво нещо е въжената линия, какво богатство ще донесе на селото и как Богородицата го била просветлила — велика е милостта й! — да я направи така добре.
— Сериозна работа е това — говореше той, — трябва да намериш точния наклон — цяла наука! По цели месеци си блъсках главата, ала напразно; ами че не му достига ум на човека за големите работи, трябва му и божие просветление. Видя ме тогава Всемилостивата как се измъчвам и ме съжали: „Горкият Зорбас — ще да си е рекла тя, — добър човек е, доброто на селото желае, нека му помогна.“ И, о, чудо!
Зорбас се спря, прекръсти се три пъти.
— О, чудо! Една нощ насън ми се явява една облечена в черно жена — беше света Богородица, велика е милостта й! — и в ръцете си държи една малка, ей такава на, въздушна железничка. „Зорбас — вика ми тя, — нося ти от небесата модела. На, ще държиш този наклон, давам ти благословията си!“ И като каза това, изчезна; а аз скачам от сън, изтичвам до мястото, дето правех пробите — и какво да видя? Връвчицата беше приела сама точния наклон и миришеше на смирна; навярно я беше докоснала ръката на Богородицата!
Кондоманольос тъкмо отваряше уста да попита нещо, когато по каменистата пътека се показаха петима калугери на мулета; пред тях тичаше още един калугер с голям дървен кръст на рамо. Викаше нещо. Какво викаше? Не можехме още да разберем.
Чуха се псалмопения, калугерите размахваха ръце, кръстеха се, от камъните хвърчаха искри.
Петият калугер довтаса, пот се стичаше от него; вдигна високо кръста, завика:
— Християни, чудо! Християни, чудо! Отците, носят Богородицата Всемилостивата… Паднете ничком и й се поклонете!
Селяните се спуснаха развълнувани — първенци и работници, — наобиколиха калугера и се прекръстиха. Аз стоях настрана; Зорбас ми хвърли бърз, сияещ поглед.
— Приближи се и твоя милост, началство — каза ми той, — приближи се да чуеш за чудото на Всемилостивата!
Калугерът, припряно, задъхано, почна да разказва:
— Слушайте, християни! Божие чудо, чудо на чудесата! Слушайте, християни! Дяволът беше обладал душата на прокълнатия Захариас и онази нощ го накарал да залее светия манастир с газ. Но господ ни побутна, събудихме се, видяхме пламъците, скочихме на крак; килията на игумена, прустът, нашите килии горяха. Забихме камбаните, завикахме: „Помогни ни, Богородице наша Отмъстителко!“ и хукнахме със стомни и кофи, и на разсъмване огънят беше угасен, слава на милостта й!
Отидохме в параклиса, сред който стои чудотворната й икона, коленичихме: „Богородице Отмъстителко — извикахме ние, — вдигни копието си и прободи виновника!“ Събрахме се на двора, гледаме, липсва Захариас, Юдата. „Той ни е изгорил, той!“ — извикахме всички и се пръснахме да го намерим. Търсихме го цял ден — нищо; търсихме го цяла нощ — нищо. И тази сутрин, на разсъмване, отидохме отново в параклиса; и какво да видим, братя християни? Божие чудо, чудо на чудесата! Захариас лежеше в нозете на Богородицата, мъртъв; а на копието, дето държи Богородицата, на върха му — една голяма капка кръв.
— Господи помилуй! Господи помилуй! — шепнеха селяните, падаха на колене и току правеха метани.
— И още нещо страшно! — продължи калугерът, като преглътна слюнките си. — Когато се наведохме да вдигнем трижди прокълнатия, останахме всички със зяпнала уста: Богородицата му беше обръснала косата, мустаците, брадата — като на франкски поп!
Извърнах се, като едва сдържах смеха си, и погледнах Зорбас.
— Безбожнико! — казах му тихо.
Но Зорбас гледаше калугера с изблещени очи и безспирно се кръстеше с умиление.
— Велик си, господи! Велик си, господи! И чудни са делата ти! — мърмореше той.
В това време калугерите пристигнаха, слязоха от мулетата, икономът носеше в ръце чудотворната икона, застана с нея върху един камък и всички се спуснаха един през друг да й се поклонят. Зад него дебелият Дометиос държеше дискос и събираше пари, като ръсеше с розова вода твърдите селски чела; трима калугери, застанали около него, поставили косматите си ръце върху корема, пееха, потънали в пот.
— Ще пообиколим из селата в Крит — каза тлъстият Дометиос, — та верующите да се поклонят на иконата и да дадат каквото ги просветли милостта й… Да съберем пари, да възстановим светия манастир…
— Шопарите им недни! — измърмори Зорбас. — Пак ще излязат с кяр!
Приближи се до игумена.
— Игумене свети — каза той, — всичко е готово за водосвета. Нека и милостта й да благослови делото ни!
Слънцето се беше изкачило високо, никакъв ветрец не повяваше, беше станало много горещо. Отците застанаха около първия стълб с гръцкото знаме; избърсаха с широките си ръкави челата, почнаха да пеят благословията за „основа на дом“: „Господи, господи, закрепи тази машина върху здрав камък и ни вятър, ни вода да не могат да й навредят…“, топнаха китката в медното котле и поръсиха стълба, стоманеното въже, макарите, Зорбас и мен, а сетне селяните, работниците и морето.
След това вдигнаха внимателно, сякаш беше болна жена, иконата, поставиха я права на високия камък до папагала и застанаха около нея да гледат откриването на линията. От другата страна на стълба застанаха първенците, а в средата — Зорбас; аз се бях оттеглил настрана, до морето, и чаках.
Изпробването трябваше да се извърши само с три трупи: света Троица! Прибавихме обаче още един бор, в чест на Богородицата Отмъстителка.
Калугери, селяни, работници, всички се прекръстиха.
— В името господне и на света Богородица! — измърмориха те.
С един скок Зорбас се озова до първия стълб, задърпа въжето, смъкна знамето; това беше уговореният знак, който работниците горе на планината чакаха. Всички се оттеглихме и вперихме поглед към върха.
— Во имя отца! — извика игуменът.
Какво стана след това, не може да се опише; катастрофата настъпи мълниеносно, едва успяхме да се спасим. Цялата въжена линия се разтърси; дървото, което работниците бяха закачили на въжето, полетя като някаква демонична стихия надолу, искри хвърчаха, големи трески се отцепваха и летяха във въздуха, и когато след няколко секунди то стигна долу, от него беше останал само един полуизгорял пън.
Зорбас ме погледна като бито куче; калугерите и селяните се оттеглиха още по-надалеч, вързаните наблизо мулета почнаха да ритат. Тлъстият Дометиос се строполи на земята.
— Съжали се над мен, господи! — шепнеше той, изплашен до смърт.
Зорбас вдигна ръка.
— Няма нищо — каза той. — Така става с първото дърво винаги; сега ще се слегне машината, гледайте!
Издигна знамето, даде знак и се оттегли тичешком.
— И сина! — извика отново игуменът и гласът му леко трепереше.
Спуснаха второто дърво; стълбовете се разклатиха, дървото летеше все по-бързо, подскачаше като делфин, връхлиташе върху нас, но не свари — разби се на трески и се разпиля насред път.
— Дявол да го вземе! — измърмори Зорбас, като прехапа мустаците си. — Не съм улучил наклона.
Спусна се като бесен към стълба, свали знамето, даде отново знак; калугерите, застанали зад мулетата, се прекръстиха; първенците чакаха, нащрек, готови да побегнат.
— И светаго духа! — произнесе с пресеклив глас игуменът и повдигна полите на расото си.
Третото дърво беше един грамаден бор; още щом го пуснаха, се разнесе страшен грохот.
— Лягайте долу, нещастници! — извика Зорбас, като побягна.
Калугерите се проснаха по очи, селяните хукнаха да бягат.
Дървото подскочи, стовари се отново върху стоманеното въже, полетяха искри и преди да сварим да видим нещо, то беше прехвърлило и планина, и бряг, и беше паднало, сред облак от пръски и пяна, далеч в морето. Много от стълбовете се бяха наклонили и се тресяха; мулетата скъсаха въжетата си и
