цялото легло. Сграбчи умиращата ръчището на Зорбас, протегна бавно ръка и обгърна наведения му врат; устните и помръднаха:
— Канаваро мой… Канаваренцето ми…
Костеният Христос се отърколи от възглавницата, падна на пода и се отлепи; някакъв мъжки глас се разнесе на двора:
— Абре, тури кокошката, ти казвам, водата завря.
Зорбас смъкна полека ръката на мадам Ортанс от врата си. Изправи се; беше бял като платно. Избърса с опакото на ръката очите си, от които течаха сълзи. Погледна болната, но не различи нищо; не виждаше. Избърса отново очите си и тогава видя, че повехналите й подути крака потреперват и устата й се сгърчиха. Тя потрепери един-два пъти, завивките се смъкнаха на пода и я разкриха — полугола, плувнала в пот, подпухнала, жълто-зелена. Нададе тънък, пронизителен писък, като кокошка, която колят; и сетне застина неподвижна, с широко отворени, ужасени, стъклени очи.
Папагалът скочи на долния етаж на клетката си, вкопчи се в решетката, погледна и видя как Зорбас протегна ръчището си над господарката му и полека, с безкрайна нежност, й затвори очите…
— Бързо, запретнете се, мари момичета, гибердяса вече! — изкрещяха оплаквачките и се спуснаха към леглото.
Нададоха проточен, остър писък, заклатиха горната част на тялото си напред-назад, свиха юмруци и захванаха да се бият по гърдите; и така, полека-лека, това печално монотонно люлеене ги замайваше слабо, просмукваха се от отровата на прастари болки, разчупваше се кората на сърцето, подемаше се, възлизаше оплакването:
„Не ти приляга, не ти прилича в земята таз постеля…“
Зорбас излезе на двора; едва сдържаше плача си, а се срамуваше да плаче пред жените. Помня, веднаж ми беше казал: „Не ме е срам да плача, не; ала пред мъже. Мъже сме, един еснаф, не е срамота; но пред жените трябва да се показваме винаги смели; защото, ако и ние надуем гайдите, какво ще стане с тях горките? Светът ще пропадне!“
Измиха я с вино, отвори старата оплаквачка сандъка, извади чисти дрехи, преоблече я, изля отгоре й и едно шишенце одеколон, което намери вътре; довтасаха от близките градини зелените мухи и снесоха яйцата си в ноздрите, в ъгълчетата на очите и по краищата на устните й.
Беше почнало вече да се смрачава. Небето на запад беше потънало в някаква неизразима мекота, тъмно теменужено, а високо горе червени пухкави облачета с позлатени краища плуваха бавно във вечерната светлина и непрекъснато се преобразяваха — ту в кораби, ту в лебеди, ту във фантастични чудовища от разнищен памук и коприна. А през тръстиките на двора блещукаше в далечината развълнуваното море.
Две охранени гарги хвръкнаха от една смокиня и дойдоха, та кацнаха на двора и замаршируваха по плочите; Зорбас се ядоса, грабна един камък и ги прогони.
На другия край на двора селските хайти си бяха устроили богат гуляй. Изнесоха навън голямата кухненска маса, разтарашуваха се, намериха хляб, чинии, вилици, ножове, домъкнаха от килера една дамаджана с вино, свариха три кокошки, и сега, весели, изгладнели, ядяха и пиеха и чукаха чашите си.
— Бог да я прости! А на всичко, което е сторила — тури му пепел!
— И дано всичките й любовници, бре момчета, станат ангели и да понесат душата й.
— Я бре, погледнете стария Зорбас — каза Манолакас, — гони гарги! Овдовя горкият, я да го повикаме да пие една за бог да прости! Ей, капитан Зорбас, ей, земляк!
Зорбас се извърна. Застлана трапеза, кокошките димяха, виното искреше в чашите, яки, изпечени от слънцето момци, с усукани чембери на главата, само безгрижие и младост.
— Зорбас, Зорбас — прошепна той, — дръж се! Тук те искам!
Приближи се, пи една чаша вино, пи втора, трета, на един дъх; изяде една кокоша кълка, говореха му, не отговаряше, ядеше и пиеше бързо, лакомо, на големи залъци, на големи глътки, мълчалив. Беше извърнал лице към стаята, където лежеше, неподвижна, старата му приятелка, и слушаше оплакването, което долиташе през отвореното прозорче. От време на време печалният напев секваше и се разнасяха викове, като кавга, шум от отваряне и затваряне на долапи и бързи тежки стъпки, сякаш някои се бореха; и сетне отново се подемаше оплакването, монотонно, отчаяно, нежно, като жужене на пчели.
Оплаквачките сновяха припряно насам-натам из стаята, където лежеше мъртвата, нареждаха и тарашуваха като бесни. Отвориха един долап, намериха пет-шест лъжички, малко захар, една тенекиена кутийка с кафе, една кутия локум. Стрина Леньо се спусна, грабна кафето и локума, старата Маламатеня — захарта и лъжичките; посегна бързо, грабна и два локума, натъпка ги в устата си и оплакването заизскача сега задавено, заглушено, през локумите:
„Цветя да се сипят върху теб и ябълки в престилката ти…“
Две старици се вмъкнаха в стаята, нахвърлиха се на сандъка; заровиха с ръце, задигнаха няколко кърпички, две-три кърпи за ядене, три чорапа, един жартиер; пъхнаха ги в пазвата си, обърнаха се към мъртвата и се прекръстиха.
Кира Маламатеня видя стариците, които разграбваха сандъка, побесня:
— Ти карай, мари, оплакването, карай, аз сега ще дойда! — извика тя на стрина Леньо и се завря и и тя с главата надолу в сандъка.
Парцали от раздран атлаз, една избеляла лилава рокля, прастари червени пантофки, едно счупено ветрило, едно ново червено чадърче, и на дъното — една извехтяла тривърха адмиралска шапка, бяха й я подарили някога. Когато оставаше сама, поставяше я на главата си пред огледалото, сериозна, меланхолична, и козируваше.
Някой се приближи до вратата; стариците се отдръпнаха, стрина Леньо се вкопчи отново за леглото на мъртвата и започна да се бие по гърдите и да пищи:
„Тъмночервените карамфили около шията ти…“
Зорбас влезе; погледна мъртвата жена, притихнала, спокойна, жълта като восък, покрита с мухи; тя лежеше със събрани ръце и все още с кадифената панделка около шията си.
„Едно парче земя — помисли той, — едно парче земя, което изпитваше глад, смееше се, любеше. Една буца кал, която плачеше. А сега? Кой дявол ни докарва на този свят и кой дявол ни взема?“
Плю, седна; нали беше ял и пил, набрал беше сили.
Навън, на двора, момците бяха вече извили хоро; дойде и изкусният свирач на лира Фануриос, преместиха настрана масата, газените тенекии, коритото, панера за прането, направиха място и почнаха да играят хоро.
Довтасаха и първенците, барба Анагностис с дългата си, извита като кука на края тояга и широката си бяла риза; Кондоманольос, трътлест и омазнен; учителят, с една дебела бакърена мастилница на пояса и зелена перодръжка, затъкната над ухото. Стария Маврандонис го нямаше; беше хванал балкана, бягаше от съд.
— Добре сме ви заварили, бре момчета! — рече барба Анагностис, като вдигна ръка. — Приятна веселба! Яжте и пийте, с божията благословия, ала не викайте; срамота е. Мъртвецът слуша; слуша бре, момчета!
Кондоманольос обясни:
— Дойдохме да опишем, санким, имота на покойната, да го раздадем на бедните в селото. Изядохте каквото изядохте, изпихте каквото изпихте, стига! Да не сте посмели да се юрнете и да го ударите на грабеж, нещастници, че видите ли? — каза той и размаха заканително тоягата си.
Зад тримата първенци се показаха десетина жени, рошави, боси, дрипави. Всяка от тях носеше или празен чувал под мишницата, или някой кош на гръб. Приближаваха се крадешком, стъпка по стъпка, мълчаливо.
Барба Анагностис се извърна, видя ги, кипна:
— Ей, циганки такива! — извика им той. — Назад! Какво? Юруш ли дойдохте да правите? Първо ще опишем всичко едно по едно на книга, а сетне ще ги раздадем както си му е редно, по право, на бедните. Назад, ви казвам, да не вдигна тоягата!
Учителят измъкна от пояса си продълговатата бакърена мастилница, разгъна един дебел лист хартия и се отправи към дюкянчето, за да почне оттам описа.
Но тъкмо в този миг се разнесе някакъв страшен шум — гърмяха газени тенекии, търкаляха се макари,
