разкапва. Чехлите й, пробити, разкривени, се подаваха изпод кревата и сърцето на човека се свиваше, като ги гледаше; тези чехли го натъжаваха повече от самата им собственица.
Зорбас, седнал до възглавието на болната, гледаше чехлите и не можеше да откъсне очи от тях; стискаше зъби, за да сдържи сълзите си. Влязох вътре, застанах зад него, но той не ме усети.
Нещастната жена се мяташе, за да поеме въздух, задушаваше се. Зорбас грабна от един пирон на стената някаква шапка с изкуствени рози, за да й повее; бързо и несръчно се движеше ръката му, сякаш пред себе си имаше мокри дървени въглища и ги раздухваше, за да се разгорят.
Мадам Ортанс отвори изплашено очи; огледа се наоколо; светът се беше замъглил, не можеше да различи никого; нито дори Зорбас с розовата шапка.
Мрак се стелеше наоколо, сини валма дим се издигаха от земята и се преобразяваха, превръщаха се ту в хилещи се уста, ту в приближаващи се нозе с криви нокти, ту в черни криле.
Впи клетницата нокти в мръсната си възглавница, изцапана от сълзи, лиги и пот, и нададе силен вик:
— Не искам да умра! Не искам!
Но двете селски оплаквачки я бяха вече подушили и бяха довтасали; вмъкнаха се в стаята и се нагласиха на пода, опрели гръб на стената.
Папагалът с кръглите очи видя това, ядоса се, изпъна шия, извика: „Канав…“, ала Зорбас, раздразнен, протегна ръчището си към клетката и папагалът притихна.
И отново се разнесе задавеният, отчаян вик:
— Не искам да умра! Не искам!
Двама голобради, почернели от слънцето младежи надникнаха през вратата, изгледаха внимателно болната, кимнаха си, зарадвани, едни на друг и изчезнаха.
И неочаквано на двора се разнесе изплашено кудкудякане и пърхане на криле, сякаш някой гонеше кокошките, за да ги хване.
Първата оплаквачка, старата Маламатеня, се обърна към другарката си:
— Видя ли ги, стрино Леньо, видя ли ги? Бързат, гладниците им недни, да изколят още отсега кокошките, да ги излапат. Всички хаймани от селото са се насъбрали на двора и всеки миг ще се хвърлят на юруш!
Извърна се към леглото на умиращата.
— Умри, мари, по-скоро — измърмори тя с цялата си душа, — умри, мари, та да сварим и ние да си похапнем!
— Пък да ти кажа правото — рече стрина Леньо, като присви беззъбата си устица, — пък да ти кажа правото, кира Маламатеня, добре правят… Задигай, ако искаш да ядеш, и кради, ако искаш да имаш, ми заръчваше покойната ми майка. Да претупаме и ние на бърза ръка оплакването, та да сварим някое мезе, да задигнем някоя и друга макара, за бог да прости. Деца, кучета, санким, няма, кой тогава ще й изяде кокошките и зайците? Кой ще й изпие виното? Кой ще й наследи макарите, гребените, карамелите? Ех, какво да ти кажа, кира Маламатеня, господ да ми прости, ама ми иде ей тъй да се юрна и каквото докопам!…
— Чакай, мари безбожнице, не бързай! — рече кира Маламатеня и сграбчи другарката си за ръката. — Същото нещо, на, кълна ти се, ми се върти и на мен в главата, ама чакай да издъхне най-напред!
В това време клетата мадам Ортанс опипваше трескаво под възглавницата си, нещо търсеше. Беше измъкнала от сандъка си, още щом беше усетила опасността, едно разпятие от лъскава бяла кост и го беше пъхнала под възглавието си. От години вече го беше забравила сред скъсаните ризи и кадифените дрипи на дъното на сандъка си. Сякаш Христос беше някакво лекарство, което човек взема само когато заболее тежко; докато е жив и здрав и яде, и пие, и люби, не му трябва.
Тя напипа костения Христос и го притисна върху потъналите си в пот провиснали гърди.
— Кристосчето ми… Кристенцето ми… — шепнеше тя сластно и притискаше и целуваше последния си любовник.
Думите й, объркани, наполовина френски, наполовина гръцки, бяха изпълнени с нежност и страст. И папагалът чу това, усети промяната в тона на гласа, спомни си за някогашните бели нощи и скочи зарадван.
— Канаваро! Канаваро! — изкрещя той пресипнало, като петел, който вика слънцето.
Зорбас този път не се помръдна да му запуши устата. Гледаше с дълбока жал как жената плаче и целува разпънатия бог и как някаква неочаквана благост се разлива по изтощеното, изпито лице.
Вратата се отвори, старият Анагностис влезе на пръсти, като държеше шапката си в ръка; приближи се до болната, наведе се, направи няколко метана.
— Прости ми, мадама — каза й той, — прости ми и бог да ти прости и на теб. Ако някога съм изрекъл някоя по-тежка дума, хора сме, прости ми!
Но мадамата лежеше сега спокойна, потънала в неизказано блаженство и не чуваше стария Анагностис. Всичките й грижи бяха изчезнали, самотните старини, немотията, униженията, тъжните вечери, когато седеше на пустия си праг и плетеше памучни селски чорапи като някаква незначителна почтена женица. Тази парижанка, тази лудетина, тази изкусителка, която беше подрусвала на коленете си четирите Велики сили и която бяха поздравявали четирите велики флоти!
Лазурно море, пенливи вълни, железните плуващи крепости танцуват, веят се пъстроцветни знамена. Яребици се пекат и ухаят, и барбуни на скара и пристигат ледените плодове в гравираните кристални съдове, и отхвръква тапата на шампанското чак до тавана на броненосеца.
Бради черни, кестеняви, сиви, светлоруси, четири вида парфюми, одеколон, виолетки, мускус, амбра, вратите на желязната кабина се затварят, спускат се тежките завеси, светват електрическите лампи — мадам Ортанс затваря очи; целият й изпълнен с любов, изпълнен с грижи живот, ах, господи! — трая има- няма един миг…
Тя преминава от колене на колене, прегръща извезани със злато мундири, заравя пръсти в гъсти благоуханни бради… Как се казват, не си спомня нито тя, нито папагалът й; само Канаваро помни, защото беше най-разточителен и защото само неговото име папагалът можеше да произнесе; другите бяха заплетени и мъчни и затова се бяха заличили от паметта.
Въздъхна тежко мадам Ортанс и притисна силно, страстно, разпнатия Христос:
— Канаваро мой… Канаваренцето ми… — мърмореше в бълнуването си тя и го притискаше върху изпотените си спъхнали гърди.
— Започва вече да изфирясва — измърмори стрина Леньо. — Видяла е сигурно ангела си и се е уплашила… Да развържем чемберите и да отидем до нея.
— Мари, не те ли е грях от бога! — рече кира Маламатеня. — Жива ли, мари, ще я оплачем?
— Ее, кира Маламатеня — изписука заглушено стрина Леньо, — не виждаш ли, мари, сандъците и дрехите й, и отпреде в дюкяна стоката, и на двора кокошките и зайците й, та си седнала да ми разправяш да издъхне! Кой превари, той натовари!
И като каза това, тя скочи на крака, а другата я последва ядосана. Развързаха черните си чембери, разплетоха редките си бели коси, вкопчиха се о ръба на леглото. И първа стрина Леньо даде сигнал, като проточи пронизителен, предизвикващ тръпки, писък:
— Иииииий!
Зорбас се спусна, сграбчи двете старици за косите, запрати ги на другия край на стаята:
— Млък, мръсни гарги такива! — извика той. — Жива е, бре, още, да ви вземат дяволите!
— Уу, изкуфял старик! — изръмжа кира Маламатеня, като върза отново чембера си. — Отде, по дяволите, ни се домъкна и този тук, пришелецът!
Многострадалната капитанка, мадам Ортанс, чу пронизителния писък, приятното видение изчезна, потъна флагманският кораб, печеното, шампанското, парфюмираните бради изчезнаха и тя отново падна умираща в това мръсно легло, на края на света. Понечи да се надигне, сякаш искаше да избяга, да се спаси, но пак се повали назад и отново изписка тихо, жално:
— Не искам да умра… Не искам…
Зорбас се наведе над нея, докосна с мазолестото си ръчище горещото й чело, отлепи косите от лицето й, птичите му очи се наляха със сълзи.
— Мълчи, мълчи, душо моя — измърмори той, — аз съм тук, Зорбас, не се бой!
И ето че изведнаж видението отново се върна, като някаква огромна морскосиня пеперуда, и покри пак
