както хващаме котките, и ме изправи на крака.
— Какво дириш твоя милост туканка, а, конте, такова? — рече ми той. — Бягай!
— Не ти ли е жал за нея бре, Сифакас, съжали я!
Планинецът се засмя:
— Да не съм нещо жена — рече той, — та да ми е жал? Мъж съм!
И с един скок се озова и той в двора на църквата.
Пристигнах и аз след него, тичешком. Всички сега бяха обградили вдовицата; цареше тежко мълчание; чуваше се само задавеното й, задъхано дишане.
Манолакас се прекръсти, пристъпи една крачка, вдигна ножа, стариците горе на оградата изпищяха радостно, момите спуснаха забрадките си над очите.
Вдовицата отмаля, видя ножа над главата си, измуча като юница. Строполи се до дънера на кипариса и свря глава между раменете си. Косите й покриха земята, блесна снежнобелият врат.
— В името божие! — извика старият Маврандонис и също се прекръсти.
И тъкмо в този миг един див глас се разнесе зад нас:
— Долу ножа, убиецо!
Всички се извърнаха изненадани; Манолакас вдигна глава; Зорбас стоеше пред него, размахваше като бесен ръце и крещеше.
— Абре не ви ли е срам? Какви такива юнаци сте вие? Цяло село да убие една жена! Ще посрамите, бре, цял Крит!
— Върви си по работата, Зорбас! Не се бъркай! — изръмжа Маврандонис.
Обърна се към племенника си.
— Манолакас — рече той, — в името на Христа и на Богородицата, удряй!
С един скок сграбчи Манолакас вдовицата, повали я на земята, притисна с коляното си корема й и вдигна ножа.
Но не свари; Зорбас беше сграбчил ръката на Манолакас, обвил беше около юмрука си голямата си кърпа и се мъчеше да му изтръгне ножа.
Вдовицата се изправи рязко на колене, озърна се бързо, за да избяга; но селяните бяха препречили вратата, стояха в кръг около двора и по пейките, и щом я видяха, че се готви да се изплъзне, с един скок стесниха кръга.
В това време Зорбас се бореше без викове, гъвкав, пъргав, мълчалив; застанал на вратата, аз следях с тревога борбата. Мутрата на Манолакас беше посиняла от ярост; Сифакас и един друг мъжага се приближиха да му помогнат, но Манолакас завъртя свирепо очи.
— Назад! Назад! — извика той. — Никой да не се меси!
И отново налетя бясно на Зорбас и го заблъска с глава като бик.
Зорбас хапеше устни, мълчеше; стискаше като в клещи дясната ръка на полския и се извиваше ту надясно, ту наляво, за да избегне ударите с глава. Побеснелият Манолакас връхлетя, захапа ухото на Зорбас и го задърпа със зъби да го откъсне. Потече кръв.
— Зорбас! — извиках аз уплашено и се спуснах да го спася.
— Бягай, началство! — извика ми той. — Не се меси! Стисна юмрук и нанесе силен удар на Манолакас, под корема в слабините. И дивият звяр изведнаж отмаля, разхлабиха се стиснатите зъби и пуснаха полуоткъснатото ухо, а посинялото лице пребледня. Зорбас го блъсна, повали го долу, изтръгна от ръката му ножа и го трясна на плочите, направи го на парчета.
Избърса с кърпата кръвта, която течеше от ухото му, а след това изтри потъналото си в пот лице; цялото му лице се изцапа с кръв. Изправи се, плъзна поглед наоколо, очите му бяха подути и кръвясали.
— Стани, ела с мен! — извика той на вдовицата.
И се отправи към дворната врата.
Вдовицата се надигна с див порив, сбра всичките си сили, понечи да хукне, но не свари. Старият Маврондонис като светкавица се нахвърли върху нея, повали я, омота три пъти около ръката си косите й и с един замах й отсече главата.
— Вземам греха върху себе си! — извика той и хвърли главата на вдовицата на прага на църквата.
И се прекръсти.
Зорбас се извърна, видя станалото. Изтръгна цял сноп косми от мустаците си, изстена. Приближих се, сграбчих го за ръката; той се извърна, погледна ме; две едри сълзи трептяха на клепките му.
— Да вървим, началство! — каза той със задавен глас.
Вечерта Зорбас не пожела да сложи залък в устата си. „Гърлото ми е свито — казваше той, — не мога да преглътна.“ Проми си ухото със студена вода, напои парче памук с ракия, направи си превръзка.
Седеше на леглото, хванал главата си с ръце, и мълчеше замислен.
Изтегнат на пода, бях се облегнал и аз на стената и чувствувах как по бузите ми бавно се стичат горещи сълзи. Мозъкът ми не работеше, не можех да мисля за нищо, сякаш бях обзет от дълбока, детска скръб, и плачех.
Изведнаж Зорбас вдигна глава избухна; почна да вика, продължавайки на висок глас жестокия си вътрешен монолог:
— Казвам ти, началство, всичко, каквото става на този свят, е несправедливо, несправедливо, несправедливо! Не се подписвам аз под това аз, червейчето, аз плужекът, Зорбас! Защо да умират момците и девойките, а да остават развалините? Защо да умират малките деца? Аз имах някога едно малко момче, Димитракис, умря ми на три години и никога, никога, чуваш ли, никога няма да му го простя това на господа! И някой ден, ако има мутра да ми се яви пред очите, да го знаеш, ако е истински господ, ще се засрами! Да, да, ще се засрами от мен плужека, Зорбас!
Лицето му изведнъж се разкриви от болка; кръв потече отново от раната му; той прехапа устни, за да не извика.
— Чакай да ти сменя превръзката, Зорбас — казах.
Промих отново с ракия раната му, взех портокаловата вода, която вдовицата ми беше изпратила — намерих шишето на леглото си — и напоих памука.
— Портокалова вода? — каза Зорбас, вдишвайки жадно уханието. — Портокалова вода? Поръси ме и по косата, а така, да си жив! И по ръцете, излей я всичката, карай!
Беше се оживил; погледнах го изненадан.
— Струва ми се, че влизам в градината на вдовицата — рече той.
И отново почна да нарежда.
— Колко години са били потребни — измърмори той, — колко години само, за да успее пръстта да направи едно такова тяло! Гледаше я човек и си казваше: „Ех, да бях на двайсет години, па да се затрие целият човешки род от земята и да се спаси само ей — тази тук, па да направим заедно с нея деца, море, не деца, а същински богове, и да населим отново света!“ А сега…
Скочи прав, очите му се наляха със сълзи.
— Не мога, началство! — каза той. — Трябва да походя, да изкача два-три пъти тази вечер планината, да се уморя, да се успокои главата ми… Ех, мари вдовицо, иде ми да почна да нареждам на висок глас, ще се пръсна!
Изскочи навън, пое към планината, изгуби се в тъмнината.
Изтегнах се на леглото, угасих лампата и почнах, според малкия си нечовешки навик, да отмествам действителността, да й отнемам кръвта, плътта, костите, да я превръщам в отвлечена идея и да я свързвам с всеобщи закони, докато извлека ужасното заключение, че каквото е станало, е трябвало да стане. Каквото е станало, станало е, защото е част от световния ритъм и допринася за хармонията. И да стигна накрая до отвратителното утешение: каквото е станало не само че е трябвало да стане, но е било и е справедливо да стане.
Убийството на вдовицата падна като жестока и ужасна вест в мозъка ми, където всички неща, вече от няколко години насам, се бяха усмирили и подчинили на дисциплина. Тази вест разбуни сърцето ми, но изведнаж върху нея се нахвърлиха всичките ми теории, за да я омотаят с картинки и хитрини и да я направят безопасна — също както пчелите обвиват с восък дивия стършел, проникнал в кошера, за да им ограби меда.
И така, след няколко часа, вдовицата почиваше в паметта ми спокойна, почти усмихната, в
