божествената неподвижност на символа. Вдовицата беше вече обвита във восък вътре в сърцето ми, не можеше вече да причини паника в мен и да парализира ума ми. Ужасното краткотрайно произшествие се разшири, разпростря се във времето и пространството, отъждестви се с великите изчезнали цивилизации, цивилизациите — със съдбата на земята, земята — със съдбата на вселената — и така, възвръщайки се отново при вдовицата, аз я намерих подчинена вече на великите закони, помирена с убийците си, в тиха божествена неподвижност.
Времето беше приело в съзнанието ми своята истинска същност; вдовицата сякаш беше умряла преди хиляди години, а кноските къдрокоси девойки от егейската цивилизация сякаш бяха умрели тази сутрин.
Потънах в сън, както ще потъна сигурно — по-сигурно нещо от това няма! — и в смъртта, и се плъзнах безшумно в мрака. И не чух нито кога се върна, нито дали въобще се върна Зорбас; на сутринта го намерих горе на планината, викаше и се караше на работниците. Нищо от това, което правеха, не му харесваше; изгони трима работници, които му се опряха, грабна сам брадвата и почна да проправя пътя за стълбовете, който той беше начертал сред камънаците и храсталаците. Изкачи се високо в планината, отиде при работниците, които сечаха боровете, разкрещя се; един от хората се засмя, измърмори нещо, Зорбас се нахвърли върху него.
Вечерта слезе капнал, целият раздран, и седна до мен на брега. С мъка отваряше уста; и когато я отваряше, говореше за стълбове, телени въжета и лигнит, като някакъв алчен предприемач, който бърза да опустоши колкото се може повече този край, да се напечели и да си отиде.
Когато по едно време, в онова състояние на утешение, в което бях изпаднал, се опитах да кажа нещо за вдовицата, Зорбас протегна ръчището си и ми запуши устата.
— Мълчи! — каза той с глух глас.
Затворих уста засрамен. Това ще рече човек, казвах си аз, завиждайки на мъката на Зорбас. Човек с гореща кръв и яки кости, който, когато страда, лее истински едри сълзи, а когато се радва, не пресява радостта си, като я прекарва през гъсти метафизически сита.
Така изтекоха три-четири дни. Зорбас работеше като вол, не ядеше, не пиеше, топеше се. Една вечер му казах, че кира Бубулина е все така на легло, че лекарят не беше дошъл, и че тя бълнува и повтаря името му. Стисна юмрук.
— Добре — рече той.
На другия ден рано-рано отиде в селото и скоро се върна.
— Видя ли я? — запитах го аз. — Как е?
Зорбас свъси вежди.
— Нищо й няма — отвърна той. — Ще умре.
И пое бързо към планината.
Същия ден вечерта, без да хапне нищо, взе тоягата си, излезе навън.
— Къде отиваш, Зорбас? — запитах го аз. — В селото ли?
— Не; ще пообиколя малко и ще се върна.
Тръгна към селото с широки решителни крачки.
Бях изморен, легнах си; започнах отново да прехвърлям през ума си целия свят, изплуваха спомени, съживиха се стари болки, мисълта ми литна и до най-далечните идеи и отново се върна и кацна върху Зорбас.
„Ако се случи да го срещне по пътя Манолакас — помислих си аз, — побеснелият критски мъжага ще се нахвърли върху него и ще го убие.“ Бях научил, че през всичките тези дни се бил заключил в къщата си и ръмжал, срам го било да се покаже в селото и току се заканвал, че ако му падне Зорбас, щял „да го направи на парчета“. А нощес един наш работник го видял да обикаля по късна доба около бараката, въоръжен. „Ако се срещнат тази вечер двамата, ще стане убийство…“
Скочих на крака, облякох се и се отправих бързо към селото. Нощта беше приятна, влажна, миришеше на шибой. Скоро различих в тъмнината Зорбас, който вървеше бавно, сякаш беше изморен. От време на време се спираше, гледаше звездите, ослушваше се; после отново завързваше и чувах как тоягата му потропва по камъните.
Той наближаваше вече градината на вдовицата; въздухът замириса на лимонов цвят и орлови нокти; и изведнъж, изсред портокаловите дървета, се разнесе, като ромон на бистър ручей, песента на славея. Пееше славеят, пееше в мрака, пресичаше се дъхът на човека. И Зорбас внезапно спря, задушаваше се и той от толкова много сладост.
И неочаквано тръстиките на оградата се размърдаха и острите им листа звъннаха като стоманени остриета.
— Е, кумец — прогърмя един груб глас, — е, дъртако, добра среща!
Смръзнах се; познах гласа.
Зорбас пристъпи още една крачка, вдигна тоягата и отново спря. Различавах добре, под звездната светлина, всяко негово движение.
От тръстиките изведнъж изскочи един висок мъжага.
— Кой е? — извика Зорбас, като издаде напред врат.
— Аз бре, Манолакас!
— Върви си по пътя, махай се!
— Защо ме посрами бре, Зорбас?
— Не съм те посрамил аз, Манолакас, върви си, ти казвам. Хала си ти, ала така пожела случаят, сляп е той, не го ли знаеш това?
— Случай-неслучай, сляп-несляп — рече Манолакас и скръцна със зъби, — аз искам да измия от себе си срама; още тази вечер. Имаш ли нож?
— Не — отвърна Зорбас, — само тояга.
— Върви да си вземеш ножа, тук ще те чакам. Върви!
Зорбас не се помръдваше.
— Страх ли те е? — изсъска подигравателно гласът на Манолакас. — Върви, ти казвам!
— За какво ми е бре, Манолакас, нож? — каза Зорбас, който беше почнал да се разгорещява. — За какво ми е, бре? Спомняш ли си, в черквата, ти, мисля, имаше нож, а аз нямах; но ми се струва, че се справих добре.
Манолакас изрева:
— И ми се смееш на туй отгоре, а? Паднал съм ти тази вечер на сгода, нали, защото съм въоръжен, а ти не си, и ми се подиграваш, а? Донеси си, мръсен македонец такъв, ножа, да премерим сили!
— Хвърли ножа си, а пък аз — тоягата, да премерим сили! — извика му в отговор Зорбас с треперещ от гняв глас. — Ела бре, мръсен критянин такъв!
Замахна Зорбас, хвърли тоягата, чух я, че падна сред тръстиките.
— Хвърли ножа! — разнесе се отново гласът на Зорбас.
На пръсти, съвсем тихо, аз се бях приближил; под звездната светлина успях да доловя блясъка на ножа, който полетя и падна също сред тръстиките.
Зорбас си плю в шепите.
— Хайде! — извика той и скочи, готов да връхлети.
Но преди двамата мъжаги да сварят да се счепкат, аз се втурнах помежду им.
— Чакайте! — извиках. — Ела тук, Манолакас! Ела и ти, Зорбас! Не ви ли е срам!
Двамата противници се приближиха с бавни крачки, хванах дясната ръка на всекиго.
— Подайте си ръка! Смели юнаци сте и двамата, помирете се!
— Той ме посрами… — каза Манолакас, като се помъчи да издърпа ръката си.
— Не можеш да бъдеш посрамен лесно ти, капитан Манолакас! — казах аз. — Цяло село познава храбростта ти; не гледай какво стана онзи ден в църквата; лош час беше тогава, станалото — станало, край! И освен това, не забравяй, че Зорбас е чужденец тук, македонец, и ще бъде голям срам за нас критяните да вдигнем ръка на един другоземец, дошъл в нашия край… Ела, подай ръка, това ще рече юнак, и ела да отидем в бараката да пием по едно вино, да изпечем един аршин суджук за мезе — та да закрепим, капитан Манолакас, помиряването!
Прихванах Манолакас през кръста, дръпнах го малко настрани:
— Стар човек е той — пошепнах му аз на ухото, — не ти приляга на теб, коскоджамити мъжага, да се
