блъскаха се и се разбиваха на парчета филджани. А от кухнята се носеше оглушително дрънкане на тенджери, чинии, вилици.
Спусна се старият Кондоманольос, като размахваше тоягата си. Но къде по-напред да свари! Старици, мъже, деца, излизаха тичешком през вратите, прескачаха през прозорците и оградите, тупваха от терасата и мъкнеха каквото им беше попаднало: тигани, тенджери, дюшеци, зайци… Някои пък бяха извадили от пантите им прозорците и вратите и ги носеха на гръб. Мимитос беше задигнал и той чехлите на покойницата, вързал ги беше с една връв и ги беше провесил на шията си — сякаш мадам Ортанс го беше яхнала през раменете и си отиваше и само чехлите й се виждаха…
Учителят свъси вежди, затъкна отново мастилницата в пояса си, сви неизписания лист хартия и без да каже дума, с голямо наскърбено достойнство, прекрачи прага и си отиде.
А горкият барба Анагностис викаше, умоляваше, размахваше тоягата си:
— Засрамете се, бре момчета, засрамете се, ами че мъртвецът слуша!
— Да отида ли да повикам попа? — рече Мимитос.
— Кой поп бре, серсемино? — извика Кондоманольос разярено. — Ами че тя, бре, беше от франгите, не си ли виждал как се кръстеше? С четири пръста, нечестивата! Хайде да я закопаем в земята, че да не засмърди и омърси селото!
— Започва вече да червясва, на, честен кръст! — каза Мимитос и се прекръсти.
Барба Анагностис поклати тясната си благородническа глава:
— Чудно ли ти се вижда бре, перко? Ами че човекът е пълен с червеи още от часа на раждането си, ала не ги виждаме; а те, щом видят, че почваме да смърдим, излизат от дупките си — бели, бели, като ония в сиренето!
Първите звезди се появиха и увиснаха високо във въздуха, трептящи като сребърни звънчета; цялата нощ звънна.
Зорбас откачи клетката с папагала над леглото на умрялата. Осиротялата птица беше притихнала изплашена в един ъгъл; гледаше, гледаше, не можеше да разбере; скри глава под крилото си и се сви.
Когато Зорбас откачи клетката му, папагалът скочи; понечи да заговори, но Зорбас протегна ръка:
— Мълчи — каза му той ласкаво, — мълчи… Ела с мен.
Наведе се Зорбас, загледа се в умрялата; гледа я дълго време, гърлото му се сви; понечи да се наведе да я целуне, но се въздържа:
— Хайде на добър час — прошепна той.
Взе клетката и излезе на двора. Забеляза ме, приближи се.
— Хайде да си вървим… — каза ми той тихо и ме хвана под ръка.
Изглеждаше спокоен, но устните му трепереха.
— Всички ще поемем по този път… — казах аз, за да го утеша.
— Хубаво утешение! — изсъска той саркастично. — Да си вървим!
— Чакай, Зорбас, сега ще я вдигнат; чакай да видим… Не може ли да издържиш?
— Ще издържа… — отвърна той задавено.
Постави клетката на земята и скръсти ръце.
От стаята на мъртвата излязоха гологлави барба Анагностис и Кондоманольос и се прекръстиха, зад тях четирима от хоро играчите, все още с априлските рози над ухото, кефлии, полупияни, носеха за четирите й ъгли външната порта, върху която беше просната мъртвата. Зад тях следваха свирачът на лира с лирата си, десетина направили главата мъже, които още дъвчеха, и пет-шест жени с по някоя тенджера или стол в ръце. Мимитос вървеше последен, с пробитите чехли, преметнати през врата му.
— Убийци! Убийци! Убийци! — викаше той и се смееше.
Топъл, влажен вятър духаше и морето се разлюти; вдигна свирачът лъка си — радостен, като ромон бликна в топлата нощ гласът му:
— Да вървим! — каза Зорбас. — Всичко свърши…
XXIV
Вървяхме мълчаливо по тесните селски улички. Къщите се чернееха, потънали в мрак, някъде куче излайваше, вол изпухтяваше. Понякога до нас достигаха с повеите на вятъра, весели, шумливи, като игрив ручей, звуците на звънчетата на лирата.
Излязохме от селото, поехме към нашия бряг.
— Зорбас — казах, за да наруша тежкото мълчание, — какъв е този вятър? Южняк ли?
Но Зорбас вървеше напред, понесъл като фенер клетката с папагала, и не отвърна.
Когато стигнахме на нашия бряг, той се обърна:
— Гладен ли си, началство?
— Не, не съм гладен, Зорбас.
— Спи ли ти се?
— Не.
— И на мен не ми се спи. Да поседнем на камъчетата край брега; искам да те попитам нещо.
И двамата бяхме уморени, но не искахме да легнем да спим. Не искахме да изтървем горчилото на този ден; сънят ни се струваше като бягство в миг на опасност и ни беше срам да спим.
Седнахме досам морето; Зорбас постави клетката между коленете си и дълго време стоя така мълчалив. Едно страшно съзвездие изскочи иззад планината, многооко чудовище с извита опашка; от време на време някоя звезда се откъсваше и падаше.
Зорбас гледаше звездите със зяпнала уста, сякаш ги виждаше за първи път.
— Какво ли става там горе! — прошепна той. И най-сетне, след малко, се реши, заговори:
— Можеш ли да ми кажеш, началство — каза той и гласът му прозвуча тържествен, развълнуван, сред топлата нощ, — можеш ли да ми кажеш какво означават всички тези неща? Кой ги е направил? Защо ги е направил? И от всичко най-много това (гласът на Зорбас беше изпълнен с гняв и ужас): защо да умираме?
— Не знам, Зорбас! — отвърнах аз и се засрамих, сякаш ме питаха за най-простото нещо, за най- необходимото, и не можех да го обясня.
— Не знаеш! — възкликна той и изблещи очи.
По същия начин изблещи очи и една друга нощ, когато ме попита дали знам да играя хоро и аз му отговорих, че не знам.
Помълча малко и изведнаж избухна:
— Тогава какви са тия загубени книги, дето четеш? Защо ги четеш? Щом не казват нищо за това, какво казват?
— Казват за тревогата на човека, задето не може да отговори на това, което ти питаш, Зорбас — отвърнах.
— По дяволите тревогата им! — извика Зорбас, като тупна възмутено с крак по камъните.
Папагалът се стресна от неочакваните викове:
— Канаваро! Канаваро! — закрещя той, сякаш викаше за помощ.
— Пукни и ти! — сопна му се Зорбас и удари с юмрук по клетката.
Обърна се отново към мен:
— Аз искам да ми кажеш отде идем и къде отиваме. Твоя милост толкова години си се блъскал над мъдростите; изстискал си навярно две-три хиляди оки хартия; какъв сок изцеди?
Такава мъка звучеше в гласа на Зорбас, че дъхът ми се пресече; ех, да можех да му дам отговор!
Осъзнах дълбоко, че най-висшето нещо, което би могъл да достигне човекът, не е Познанието, нито Добродетелта, нито Добротата, нито Победата, а нещо друго, по-високо, по-героично и отчаяно: Страхът, свещеният Ужас. Какво има отвъд свещения Ужас? Умът на човека не може да отиде по-нататък.
