— Не отговаряш? — произнесе Зорбас с тревога.
Опитах се да дам на другаря си да разбере какво е свещеният Ужас.
— Ние сме съвсем мънички червейчета, Зорбас — отвърнах аз, — върху едно листенце на гигантско дърво. Това листенце е нашата Земя; другите листа са звездите, които виждаш как се движат в нощта. Пълзим по листенцето си и го опипваме с трепет; подушваме го — мирише на хубаво или смърди; вкусваме го — яде се; удряме го — кънти и вика като живо същество.
Някои хора, най-безстрашните, стигат до края на листенцето; надвесваме се през ръба, разтворили очи, наострили уши, надолу над хаоса. Настръхваме. Предугаждаме страшната бездна под нас, чуваме изрядко отдалече шумоленето на другите листа на гигантското дърво, чувствуваме как сокът се изкачва от корените на дървото и издува сърцето ни. И така надвесени над пастта, усещаме с цялото си тяло и цялата си душа как ни завладява ужас. От този миг започва…
Спрях се. Исках да кажа: „От този миг започва Поезията“, но Зорбас нямаше да ме разбере и млъкнах.
— Какво започва? — запита той с трепет. — Защо спря?
— … започва голямата опасност, Зорбас — казах аз. — На едни им се завива свят и захващат да бълнуват, други ги обзема страх и се мъчат да намерят някакъв отговор, който да укрепи сърцето им, и казват: „Бог“; трети гледат от края на листенцето бездната, спокойно, смело, и казват: „Харесва ми.“
Зорбас мисли дълго време; мъчеше се да разбере.
— Аз — каза най-сетне той — гледам всеки миг смъртта; гледам я и не ме е страх; обаче никога, никога не казвам: „Харесва ми.“ Не, никак не ми харесва! Нали съм свободен? Не се подписвам под това!
Замълча, но след малко отново извика:
— Не, няма да протегна аз сам врата си към Смъртта, като агне, и да й кажа: „Заколи ме, аго, та да отида в рая!“
Мълчах; Зорбас се извърна, изгледа ме ядосан.
— Не съм ли свободен? — извика той отново.
Да казваш „Да“ на необходимостта, да превръщаш неизбежното в своя свободна воля — този е може би единственият път за човека към избавлението. Знаех това и затова мълчах.
Зорбас видя, че нямах вече какво да му кажа, вдигна клетката полека, за да не се събуди папагалът, постави я до главата си и се изтегна.
— Лека нощ, началство — каза той, — стига.
Горещ южняк духаше отдалеч, откъм Африка, и караше зеленчуците и плодовете и гърдите на Крит да зреят. Чувствувах как облъхва челото ми, устните и шията ми, и пращеше и растеше, като някакъв плод, мозъкът ми.
Не можах да заспя, не исках. Не мислех за нищо; чувствувах само в тази топла нощ, че нещо вътре в мен, някой вътре в мен, съзряваше. Виждах, изживявах ясно това изумително зрелище — как се променях. Онова, което става винаги в най-тъмните подземия на нашата душа, ставаше сега явно, открито, пред мен. Седях, притиснал крака към гърдите си, край брега на морето и наблюдавах чудото.
Звездите избледняха, небето просветля и върху светлината се очертаха, изписани с тънко перо, планините, дърветата, чайките. Разсъмваше се.
Изминаха доста дни; житата бяха узрели, свеждаха отрупана с плод глава; по маслиновите дървета щурците стържеха въздуха, блестящи насекоми бръмчаха сред жарката светлина. Морето димеше.
Зорбас, мълчалив, поемаше още от зори към планината, привършваше вече монтирането на въжената линия, забити бяха стълбовете, опънато — въжето, окачени — макарите. Той се връщаше по тъмно от работа, капнал; наклаждаше огън, сготвяше, нахранвахме се, избягвахме да събуждаме големите демони вътре в нас — любовта, смъртта, ужаса. Не отваряхме разговор нито за вдовицата, нито за мадам Ортанс, нито за бога. Мълчахме и двамата и гледахме в далечината морето.
Една сутрин станах, измих се; сякаш стана и се изми сам светът и заблестя като съвсем нов; поех по пътя за селото; вляво от мен, морето, синьо като индиго, спеше; вдясно, изправени като войска със златни копия — жита; отминах смокинята на Господарската щерка, отрупана със зелени листа и мънички смокини, закрачих бързо, без да се извърна, край градината на вдовицата, влязох в селото. Осиротяла, пуста беше вече малката странноприемница; вратите и прозорците липсваха, кучета влизаха и излизаха от двора, стаичките бяха празни и разнебитени. В стаята на мъртвата нямаше вече нито легло, нито сандък, нито стол; всичко беше разграбено и само в един ъгъл беше останал един скъсан, разкривен пантоф с червен пискюл. Предан, той все още пазеше формата на крака на господарката си; този жалък пантоф, по- състрадателен от душите на хората, не беше още забравил любимия си, многострадален крак.
Забавих се доста, а в това време Зорбас беше вече запалил огън и се канеше да готви; още щом вдигна глава и ме погледна, разбра откъде идвах; смръщи вежди. След толкова дни тази вечер той отново отключи сърцето си; заговори.
— Всяка мъка, началство — каза той, сякаш искаше да се оправдае, — разбива сърцето ми на две; но то, изпосеченото, бързо зараства и раната не личи; покрит съм със зараснали рани; затова издържам.
— Много бързо, Зорбас, забрави горката Бубулина — казах аз и гласът ми, без да ща, прозвуча рязко.
Зорбас се засегна, повиши тон.
— Нов път — извика той, — нови планове, престанах да си спомням за това, което е станало вчера, престанах да се питам какво ще стане утре; сега какво става, ей в този миг, това ме интересува. Казвам си: „Какво правиш сега, Зорбас!“ „Спя.“ „Е, поспи си тогава добре!“ „Какво правиш сега, Зорбас?“ „Работя.“ „Е, поработи си тогава добре!“ „Какво правиш сега, Зорбас?“ „Прегръщам една жена.“ „Е, прегръщай я тогава добре, Зорбас, забрави всичко, нищо друго не съществува на света, само тя и ти, карай!“
И след малко продължи:
— През живота й, на Бубулина, дето казваш, никой Канаваро не й е дал толкова радост, колкото аз, дето ме гледаш, аз дрипльото, старият Зорбас. Защо, ще речеш? Защото канаваровците я целували и в същия този миг, когато я целували, мислели за флотата си, и за Крит, и за царя си, и за нашивките си, и за жените си, а пък аз забравях всичко, всичко, и тя, мръсницата, го разбираше — и запомни това, премъдрий, за жената по-голяма радост от тази няма! Истинската жена, да го знаеш, повече се радва заради радостта, която дава, отколкото заради радостта, която получава от мъжа.
Наведе се, сложи още дърва в огнището и след малко отново заговори:
— В други ден ще бъде тържественото откриване на въжената линия. Не ходя вече по земята, въздушен съм, чувствувам върху раменете си макарите!
— Помниш ли, Зорбас, каква примамка ми подхвърли в онова кафене в Пирея, за да се хвана на въдицата ти? Че си можел уж да сготвяш такива чорби, че майката да яде и на детето си дори да не дава — и се случи пък да обичам тъкмо това ядене най-много. Как разбра това?
Замълча; наостри слух.
— Знам ли и аз, началство? Ей тъй ми дойде. Като те гледах как седиш в един ъгъл на кафенето, съвсем кротко, сдържан, и зъзнеш наведен над някаква книжка със златна подвързия — не знам, казах си, че сигурно обичаш чорби. Ей тъй ми дойде, ти казвам, върви го разбери.
Замълча; наостри слух.
— Мълчи — рече той, — някой иде!
Чуха се бързи стъпки и тежко, задъхано дишане на тичащ човек; и изведнаж, сред отблясъците на пламъците, пред нас изскочи един калугер с раздрано расо, гологлав, с опърлена брада, с половин мустак. Миришеше на газ.
— Я, добре дошъл, отче Захариас! — извика Зорбас. — Я, добре дошъл, отче Йосиф! Защо си в този хал?
Калугерът се тръшна на земята, до огъня; челюстите му тракаха.
Зорбас се наведе, намигна му.
— Да — отвърна калугерът.
Зорбас подскочи зарадван.
— Да си жив, калугере! Сега вече ще отидеш в рая, няма да се отървеш; и ще носиш и една газена
