залавяш с него!
Манолакас омекна.
— Тъй да бъде! — рече той. — За твой хатър!
Пристъпи една крачка към Зорбас, протегна тежкото си ръчище.
— Ела, куме Зорбас! — каза той. — Минало — заминало… Дай си ръката!
— Изяде ми ухото — каза Зорбас. — Халал да ти е! Ето ти ръката ми!
Стиснаха си ръцете, продължително, силно; стискаха си ръцете, все по-силно, гледаха се един друг и се настървяваха. Уплаших се, че пак ще се счепкат.
— Здраво стискаш — каза Зорбас. — Юнак си ти, Манолакас!
— И твоя милост здраво стискаш… Я стисни още, ако можеш!
— Стига вече! — извиках аз. — Да отидем да полеем приятелството си!
Застанах по средата — от дясната ми страна — Зорбас, от лявата — Манолакас; поехме обратно към нашия бряг.
— Добър ще бъде тази година берекетът… — казах аз, за да променя разговора. — Имахме обилни дъждове.
Но никой от двамата не поде думата ми; гърдите им бяха все още издути. Цялата ми надежда беше сега вече във виното; стигнахме бараката.
— Добре дошъл, капитан Манолакас, в бедния ни дом! — казах аз. — Зорбас, изпечи ни суджука и дай да се почерпим.
Манолакас седна пред бараката, на един камък. Зорбас запали купчинка съчки, изпече мезето, напълни догоре три чаши.
— За ваше здраве! — казах аз, като вдигнах пълната чаша. — За твое здраве, капитан Манолакас! За твое здраве, Зорбас! Чукнете се!
Чукнаха се, Манолакас изля няколко капки вино на земята.
— Така да ми изтече кръвта — произнесе той с тържествен тон, — така да ми изтече кръвта, ако вдигна още веднаж ръка на теб, Зорбас!
— Така да ми изтече и на мен кръвта — произнесе и Зорбас, като изля и той няколко капки на земята, — ако не съм и забравил вече ухото, което ти ми изяде, Манолакас!
XXIII
На разсъмване Зорбас седна на леглото си и ме събуди.
— Спиш ли, началство?
— Какво има, Зорбас?
— Сънувах сън. Странен сън; чака ни, струва ми се, път в скоро време. Слушай, та да се посмееш. Уж тук в залива стои някакъв голям параход, същински град. И свири за тръгване. А аз тичам уж от селото да сваря да го хвана; и нося и един папагал в ръка. Стигам, покатервам се на парахода, идва капитанът. „Билет!“ — вика ми той. „Колко струва?“ — питам аз и измъквам цял куп банкноти от джоба си. „Хиляда драхми!“ — „Бре, аман! Не може ли осемстотин?“ — му викам. „Не, хиляда!“ — „Имам само осемстотин, вземи ги!“ — „Хиляда! Нито стотинка по-долу! Иначе, хайде вън, бързо!“ Ядосах се тогава и аз: „Слушай, капитане — му викам, — за твое добро ти го казвам, вземи осемстотинте, които ти давам, иначе ще се събудя, серсемино, и ще загубиш и тях!“
Зорбас прихна да се смее:
— Брей, каква машина е човекът! Туряш й хляб, вино, риба, репички, и излизат въздишки, смях и сънища. Фабрика! Вътре в главата ни има, струва ми се, цял кинематограф, от ония, дето говорят.
Изведнъж Зорбас скочи от постелята си.
— Ама защо папагалът? — каза той разтревожен. — Какво означава това, че папагалът идва с мен? Ах! Май че…
Но не свари да довърши думата си — един вестоносец, нисък, червенокос, същински дявол, влезе запъхтян:
— За бога, вика горката мадама, да съобщим, каза, на лекаря да дойде, защото умирала, казва, умирала, горката, и върху вас щял да падне грехът за това.
Засрамих се; в объркването, което беше предизвикала в нас вдовицата, бяхме съвсем забравили нашата стара приятелка.
— Боли я, сиромашката — продължи в настроение червенокосият, — кашля, целият хан се тресе. Ех, бре, каква магарешка кашлица само! Бух! Бух! Селото се тресе!
— Не се смей! — извиках му аз. — Мълчи!
Грабнах лист хартия, написах няколко реда.
— Тичай, занеси това писъмце на доктора; няма да се върнеш тук, докато не го видиш, че яхва кобилата си, чу ли? Бягай!
Грабна писъмцето, напъха го в пояса си и пое по нагорнището.
Зорбас беше вече скочил на крака; облече се бързо, мълчаливо.
— Чакай, ще дойда с теб — казах му аз.
— Бързам, бързам… — отвърна той и пое към селото.
Скоро след това и аз се отправих нататък. Пуста беше градината на вдовицата; Мимитос седеше отпред, свит, плах, като бито куче. Беше отслабнал, очите му бяха хлътнали, горяха. Извърна се, забеляза ме, грабна един камък.
— Какво правиш тук, Мимитос? — запитах го аз и хвърлих трепетен поглед към градината.
Почувствувах около врата си две топли всемогъщи ръце… Ухание на лимонови цветчета и лаврово масло. Не говорехме нищо; виждах в здрача очите й, пламенни, изпълнени с трепет, съвсем черни; а зъбите й, изтъркани с орехов лист, блестяха, остри и снежнобели.
— Какво ме питаш? — изръмжа Мимитос. — Ай, върви си по работата!
— Искаш ли една цигара?
— Зарязах тютюна. Всички сте мръсници! Всички! Всички! Всички!
Той млъкна задъхан, сякаш търсеше думите си и не можеше да ги намери.
— Мръсници… подлеци… лъжци… Убийци!
И намерил сякаш думата, която търсеше, скочи на крака и запляска с ръце:
— Убийци! Убийци! Убийци! — викаше пронизително той и изведнъж почна да се смее.
Сърцето ми се сви.
— Прав си, Мимитос, прав си! — измърморих аз и се отдалечих с бързи крачки.
На влизане в селото видях стария Анагностис — наведен над тоягата си, гледаше внимателно две жълти пеперуди, които се гонеха над пролетната морава. Сега, когато беше остарял и не го измъчваха вече грижите за нивята, за жената, за децата, имаше време и наблюдаваше света. Видя сянката ми по земята, вдигна глава.
— Накъде рано-рано по живо, по здраво? — рече ми той.
Но като видя разтревоженото ми лице, без да дочака отговор, добави:
— Върви бързо, чедо; я я завариш, я не — жива… Ех, клетата!
Широкото многоотрудено легло, най-преданият й другар, беше преместено сред малката стаичка и я изпълваше цялата. Над нея стоеше надвесен довереният й таен съветник, със зеления си фрак, с жълтото си кепе, с кръглите си зли очи, умислен и разтревожен — папагалът. Гледаше как там долу господарката му лежеше и стенеше; и навеждаше рязко, извърната малко встрани, човекоподобната си глава, за да се ослуша…
Не, не, това не бяха толкова добре познатите му пламенни любовни степания, нежното гугукане на гълъбицата, гъделичкането, кикотенето… И тази пот, която се стичаше на ледени капки по лицето на господарката му, и, лененорусите, мръсни, несресани коси, полепнали по слепите й очи, и това тежко мятане ту насам, ту натам в леглото — за първи път виждаше всички тези неща папагалът и се тревожеше… Опита се да извика: „Канаваро! Канаваро!“, но свитото му гърло не издаде никакъв звук.
А нещастната му господарка стенеше, повехналите й пълни ръце ту повдигаха, ту отпускаха завивките, задушаваше се. Беше без мазила, подпухнала, миришеше на вкисната пот и на плът, която почва да се
