отново да побягна.
Но се удържах; засрамих се от Зорбас.
— Кой си ти?
Пристъпи една крачка, полека, внимателно, безшумно; протегна шия, присви очи, за да види по-добре; пристъпи още една крачка, приведена, нащрек.
Изведнаж лицето й просветна; облиза устни с върха на езика си.
— Началството ли? — каза тя с по-мек глас. Пристъпи още една крачка, мълчалива, напрегната, готова да се нахвърли.
— Началството ли? — попита тя отново със задавен глас.
— Да.
— Ела!
Съмна се, изгря слънцето. Зорбас се беше върнал и седеше пред бараката. Пушеше и гледаше морето; чакаше ме.
Щом се появих, вдигна глава, изгледа ме. Ноздрите му потрепнаха като на хрътка; протегна врат, пое дълбоко дъх, душейки. И изведнаж лицето му светна — беше усетил върху мен миризмата на вдовицата.
Изправи се бавно, усмихна се целият, протегна ръце.
— Имаш благословията ми! — рече той.
Изтегнах се, затворих очи, слушах как морето диша спокойно, как приспивно се люлее, и аз се издигах и спусках върху него като чайка. И така, нежно полюшван, потънах в сън и засънувах; една гигантска негърка седеше с присвити крака на земята и ми се стори, че това е някакъв циклопски древен храм от черен гранит. И уж обикалях с тревога около нея, за да открия входа; едва стигах до малкия пръст на крака й; и неочаквано, щом свърнах зад петата и, зърнах една черна врата като пещера; и тогава се разнесе един тежък глас:
— Влез!
И аз влязох.
Събудих се към обяд; слънцето се промушваше през прозорчето, разливаше се върху завивките, падаше върху едно окачено на стената огледалце с такава сила, че го разбиваше сякаш на хиляди късове.
Сънят за гигантската негърка изплува в съзнанието ми, морето шепнеше изкусително, затворих отново очи и ми се стори, че съм щастлив. Олекнало му беше на тялото, доволно беше, като някакво животно, излязло на лов — уловило бе плячката си, наяло се бе и сега, изтегнато на слънце, се облизваше. Умът, тяло и той, си отдъхваше сит; сякаш мъчителните проблеми, които го терзаеха, бяха намерили своето най- просто разрешение.
Цялата радост от изминалата нощ бликаше от дълбините на моето същество, разклоняваше се и напояваше и утоляваше жаждата на пръстта, от която бях направен. И така както лежах, със затворени очи, струваше ми се, че чувам как пращят и се разширяват вътрешностите ми. За първи път снощи се уверих така осезаемо, че и душата е също плът, по-бързоподвижна може би, по-прозрачна, по-свободна — но плът. А и самата плът е също душа, малко сънлива, капнала от големи походи, претоварени от тежки наследства; но при великите мигове събужда се и тя, става смела, и размахва петте си пипалца, като криле.
Някаква сянка падна върху мен; отворих очи — Зорбас стоеше на вратата и ме гледаше доволен.
— Не се разсънвай, началство! Не се разсънвай… — каза ми той тихо с майчинска нежност. — Празник е и днеска, спи!
— Наспах се — отвърнах аз и скочих на крака.
— Ще ти разбия едно яйце — рече Зорбас, усмихвайки се. — То възвръща силите.
Не отговорих; изтичах на брега, потопих се в морето, изсуших се на слънце. Но все още чувствувах едно нежно, упорито ухание по ноздрите си, по устните си, по върха на пръстите си. Като от портокалова вода. Като от лаврово масло, с което мажат косите си критските жени.
Тя беше накършила вчера цял наръч лимонови цветчета, за да ги занесе тази вечер в църквата, на Христос; по това време селяните щяха да играят хоро под тополите на селския площад и църквата щеше да бъде пуста. Иконостасът над леглото й беше отрупан с лимонови цветчета и сред цветята се виждаше едрооката Богородица, благодушна и печална.
Зорбас се наведе и постави до мен чашата с разбитото яйце, два големи портокала и едно великденско козуначе. Прислужваше ми безшумно, щастлив, като майка на сина си, завърнал се току-що от война. Погледна ме ласкаво и си тръгна.
— Отивам да забия няколко стълба — каза той.
Дъвчех спокойно на слънце, изпълнен с дълбока физическа наслада, сякаш плувах по прохладно зелено море. Не позволявах на ума си да събере от цялото ми тяло тази плътска радост, да я натъпче в калъпите си и да я превърне в мисъл. Оставях тялото си да тръпне от радост, от главата до петите, като животно. От време на време само поглеждах в екстаз чудото на света около мен и чудото в мен. „Какво е това? — казвах си аз. — Как тъй е станало, че светът така добре си приляга с краката ни, с ръцете ни, с корема ни?“ И сетне отново затварях очи и замълчавах.
Скочих изведнаж прав; влязох в бараката, взех ръкописа на „Буда“, разтворих го. Намирах се вече на края; Буда, легнал под едно цъфнало дърво, беше вдигнал ръка и беше заповядал на петте елемента, от които беше съставен — пръст, вода, огън, въздух, дух, — да се разпаднат.
Нямах вече нужда от това лице на моето терзание, аз го бях надминал, бях завършил службата си при Буда — вдигнах и аз ръка и заповядах на Буда вътре в мен да се разпадне.
Бързо, използувайки всемогъщите заклинания, словата, унищожавах тялото му, след това душата му, сетне ума му. Без никаква милост; бързах.
Надрасках последните думи, нададох последния вик, написах с дебел червен молив името си; свърших.
Взех една дебела връв, вързах здраво ръкописа; изпитвах странна радост, сякаш връзвах ръцете и краката на някакъв голям враг; или както диваците връзват скъпите си покойници, за да не могат да излязат от гроба си и да вампирясат.
Едно босоного момиченце дотича задъхано; то носеше жълта рокличка и стискаше здраво в ръка едно червено яйце. Спря се и ме погледна уплашено.
— Какво има? — запитах го аз и му се усмихнах, за да го поокуража. — Искаш ли нещо?
То подсмръкна и тънкото му гласче задъхано произнесе:
— Мадамата ме изпрати, каза да дойдеш; на легло е, горката. Твоя милост ли си тоя, дето го викат Зорбас?
— Добре — рекох, — идвам веднага.
Пъхнах и в другата му ръка едно червено яйце; то го сграбчи и си отиде.
Станах, поех по пътя; шумът на селото се приближаваше все повече, нежните звуци на лирата, празнични викове, гърмежи, песни; а когато стигнах на площада, момците и момите се бяха събрали под новоразлистените тополи и се готвеха да подхванат хоро. Наоколо, по каменните пейки, седяха един до друг старците, опрели брада на тоягата си, и гледаха; малко по-назад, стариците — прави. По средата се беше нагласил прочутият свирач на лира Фануриос, затъкнал една априлска роза над ухото си; с лявата ръка държеше лирата изправена върху коляното си; с дясната чевръсто опитваше лъка с гръмливите звънчета.
— Христос воскресе! — извиках аз, минавайки.
— Воистина воскресе! — разнесе се радостен ропот от мъжки и женски гласове.
Хвърлих бърз поглед; набити, стройни момци с бухлати гащи, с тънък кръст, ресните на чембера им висяха над челото и слепоочията им като къдрици; а момите, с наниза жълтици на шията, с белите везани кърпи на глава, свели очи, ги поглеждаха скришом и тръпнеха.
— Няма ли да приемеш да дойдеш при нас, началство? — чуха се няколко гласа. Но аз бях вече отминал.
Мадам Ортанс лежеше в широкото си легло, единственият мебел, който й беше останал верен; страните й горяха от треска, кашляше.
Щом ме видя, тя въздъхна жално:
— Ами Зорбас, куме, ами Зорбас?…
