— Болен е; от деня, в който ти се разболя, и той легна болен; държи снимката ти, гледа я и въздиша.
— Говори… говори… — прошепна горката сирена и затвори очи, щастлива.
— И сега ме изпрати да те попитам дали имаш нужда от нещо… Щял да дойде, казва, и той тази вечер, па макар и по корем да се влачи… Не можел, казва, да понася вече, не можел да понася раздялата с теб…
— Говори… говори… говори…
— Получил, казва, телеграма от Атина; булчинската рокля е готова, венците, обувките, бонбоните са натоварени на кораба, пристигат… И големите бели свещи с розовите панделки…
— Говори… говори… говори…
Но изглежда, че се унесе в сън, дишането й се промени, почна да бълнува. Стаята миришеше на одеколон, амоняк и пот; а през отвореното прозорче навлизаше острата миризма от курешките и зайците на двора.
Станах, тръгнах да си вървя; на портата срещнах Мимитос. Днес носеше ботуши и нови сини бухлати гащи; над ухото си беше затъкнал стръкче босилек.
— Мимитос — казах му аз, — тичай в Кало Хорио да доведеш лекаря.
Мимитос беше вече събул ботушите си, за да не ги ожули по пътя, и ги стискаше под мишница.
— Намери лекаря и му кажи много здраве от мен — да яхне кобилата си и да дойде веднага. Мадамата, речи му, е тежко болна, настинала е, настинала е, горката. Това му кажи; тичай!
— Тръгвам веднага!
Той си плю на ръцете, плесна ги радостно, но не се помръдна. Гледаше ме засмян.
— Върви, ти казвам!
Но той не тръгваше; намигна ми и се усмихна хитро.
— Началство — рече той, — занесох ти в къщи едно шише с портокалова вода… подарък.
Помълча малко, очаквайки да го попитам кой ми го праща, но аз мълчах.
— Ами няма ли да попиташ кой ти го праща, началство? — каза той, като се закиска. — За да си слагаш, казва, на косите, та да миришат на хубаво!
— Върви бързо! Мълчи!
Засмя се, плю си отново на ръцете.
— Хоп! Хоп! — извика той. — Христос воскресе!
И изчезна.
XXII
Великденското хоро под тополите беше в разгара си. Водеше го един мургав як момък на около двайсет години, с невидели още бръснач, покрити с гъст мъх бузи; през разтворената му риза гърдите му се тъмнееха, плътно обрасли с къдрави косми; беше отметнал назад глава, краката му биеха земята като криле, от време на време хвърляше поглед към някоя девойка и бялото на очите му диво проблясваше сред мургавината на лицето му.
Зарадвах се и се изплаших. Завръщах се от мадам Ортанс; бях повикал една жена да се грижи за нея и сега отивах спокойно да погледам как критяните играят хоро; приближих се до барба Анагностис, седнах до него на каменната пейка.
— Кой е този момък, дето води хорото? — казах му аз на ухото.
Барба Анагностис се засмя.
— Като архангел е проклетникът, като онзи, дето взема душите — отвърна с възхищение той. — Ами че това е Сифакас овчарят. През цялата година пасе стадата из планината и само на Великден слиза да види хора и да поиграе хоро.
Старецът въздъхна.
— Ех, бре, да имах младостта му! — измърмори той. — Да имах младостта му, на, кълна ти се, Цариград щях да превзема!
Момъкът тръсна глава, нададе вик, блеещ, нечовешки, като разпален коч.
— Давай, Фануриос! — извика той. — Давай, та да пукне Смъртта!
Смъртта умираше всеки миг, раждаше се наново всеки миг, като живота. От хиляди години младите момци и младите девойки танцуват под новоразлистени дървета — тополи, борове, дъбове, платани и стройни палми — и ще танцуват още хиляди години с изгарящи от желание лица. Лицата потъват долу в земята, сменяват се всеки двайсет години, идват други. Но веществото, Той, ще си остава винаги все същият, влюбен, двайсетгодишен, и ще танцува, безсмъртен.
Вдигна момъкът ръка да засуче мустак, но нямаше още мустаци.
— Давай! — извика той. — Давай бре, Фануриос, че ще пукна!
Размаха ръка свирачът, звънна лирата, разлютиха се звънчетата и момъкът рипна, удари три пъти краката си във въздуха, цял бой високо, и грабна с върховете на ботушите си бялата кърпа от главата на съседа си, Манолакас полския.
— Ашколсун бре, Сифакас! — разнесоха се викове, а момите потръпнаха и сведоха надолу очи.
Но момъкът, мълчалив, без да гледа никого, див и строг, опрял сега присвитата си лява ръка върху тънкия си железен кръст, играеше, забил яростен и скромен поглед в земята.
Изведнъж хорото спря. Старият клисар Андрульос се появи отнякъде, вдигна ръце.
— Вдовицата! Вдовицата! Вдовицата! — изкрещя той, изплезил език.
Манолакас полският скочи прав, прекъсна хорото. От площада се виждаше, долу, църквата, окичена все още с миртови и лаврови клонки; играчите спряха разгорещени, старците се надигнаха от пейките; Фануриос постави легнала лирата върху коленете си, измъкна априлската роза над ухото си и я помириса.
— Къде бре, Андрульос? — извикаха разпалени всички. — Къде?
— В църквата; на, ей — сега влезе, прокълнатата от бога, носеше цял наръч лимонови цветчета.
— Дръжте я, момчета! — извика полският и се втурна пръв.
Тъкмо в този миг на прага на църквата се появи вдовицата; носеше черен чембер и се кръстеше.
— Мръсница! Пачавра! Убийца! — разнесоха се викове на площада. — Има и лице да се покаже на туй отгоре! Дръжте я, бре, тя посрами селото ни!
Едни хукнаха заедно с полския надолу към църквата, други, отвисоко, я замерваха с камъни. Един камък я удари в рамото. Вдовицата нададе вик, закри лицето си с ръце, спусна се да бяга, приведена. Ала момците бяха вече стигнали пред портата на църквата и Манолакас бе измъкнал ножа.
Вдовицата отстъпи назад, като пищеше, сви се на две и се затича, залитайки, да се вмъкне в църквата. Но там на прага беше застанал, мълчалив, старият Маврандонис, с разперени ръце, опрени на рамката на вратата.
Вдовицата отскочи вляво, спусна се и обгърна големия кипарис сред двора. Един камък изсвистя във въздуха, улучи я в главата, падна черният чембер, разпиляха се по раменете косите й.
— За бога! За бога! — стенеше тя и се притискаше о кипариса.
Наредени една до друга горе на площада, момите хапеха белите си забрадки; стариците, провесили се през оградите, пищяха:
— Убийте я, бре, убийте я!
Двама момци се нахвърлиха върху нея, сграбчиха я, раздра се черната й блуза, блесна, бяла като мрамор, гърдата й. Кръвта се стичаше сега, отгоре от главата и, по челото, по бузите, по шията.
— За бога! За бога! — стенеше все тъй вдовицата.
Кръвта, която течеше, блесналата гръд възбудиха до крайност момците; измъкнаха от поясите си ножовете.
— Чакайте! — извика Манолакас. — Моя е! Старият Маврандонис, все още прав на прага на църквата, вдигна ръка; всички спряха.
— Манолакас — произнесе той с тежък глас, кръвта на братовчед ти вика. Дай й покой!
Скочих от оградата, на която се бях покатерил, спуснах се към църквата, но се препънах о един камък и се проснах на земята. Тъкмо в този момент край мен минаваше Сифакас — наведе се, сграбчи ме за врата,
