И изведнаж една сянка падна върху ми; разбрах кой беше. И прозвуча гласът, изпълнен с укор:
— Спиш ли?
А аз отговорих също така с укор:
— Забави се; от месеци не съм чувал гласа ти… Къде ходиш?
— Аз съм винаги при теб, но ти ме забравяш. Нямам всякога сили да викам и ти искаш да ме изоставиш. Хубава е луната, хубави са отрупаните със сняг дървета, хубав е животът в горния свят, ала не ме забравяй и мен.
— Никога не те забравям, знаеш това. В първите дни заминах за чужбина, бродех из диви планини, изтощавах тялото си, не мигвах по цели нощи и плачех за теб. Съчиних и поеми, за да не се задуша от мъка; но поемите бяха жалки и не облекчиха никак мъката ми, та да си отдъхна. Едната от тях почва така:
А в друга една, също незавършена поема, ти виках:
Той се усмихна горчиво; надвеси лицето си над мен, потръпнах от ужас, когато видях бледнината му.
Гледа ме дълго време, мълчаливо, с празните си очни кухини; в тях нямаше вече очи; само две малки бучки пръст.
— Какво мислиш? — прошепнах. — Защо не говориш?
И отново прозвуча, като дълбока, далечна въздишка, гласът му:
— Ах, какво остана от една душа, за която светът беше малък! Няколко стиха от един друг, разпилени и уродливи, нито дори едно цяло четиристишие! Бродя горе по земята, спохождам любимите си същества, но сърцето им е затворено. Откъде да вляза? Как да се съживя? Като куче обикалям около заключената къща на господаря… Ах, ако можех да живея свободен, без да се залавям, като давещ се, за топлите ви, живи тела!
Сълзи бликнаха из очните му кухини, пръстта в тях се превърна в кал.
Но след малко гласът му укрепна.
— Най-голямата радост, която си ми доставил — каза той, — беше веднаж на именния ми ден, в Цюрих, помниш ли? Ти говори за мен. Помниш ли? Имаше и една друга душа с нас…
— Спомням си — отвърнах, — това беше тази, която наричахме нашата Дама…
Замълчахме. Колко века изтекоха оттогава! На празничната трапеза, докато навън валеше сняг и ние седяхме в топлата стая, три обичащи се същества, аз бях възхвалил приятеля си.
— Какво мислиш, учителю мой? — попита сянката със съвсем лека ирония.
— Много неща, всичко…
— А аз за последните ти думи; вдигна чаша и каза: „Мадам, когато Ставридакис е бил бебе, старият му дядо го слагал на едното си коляно, а на другото опирал критската си лира и свирел юнашки песни; да пием тази вечер за негово здраве: нека съдбата нареди тъй, че на коленете на бога да седи вечно!“ Господ много скоро се вслуша в молбата ти, учителю мой!
— Няма значение — казах аз, — любовта побеждава смъртта.
Той се усмихна горчиво, но не продума нищо; чувствувах как тялото му се разтапя, как опипва в тъмнината, как се превръща в ридание, въздишка и присмех…
Дни наред вкусът на смъртта се запази на устните ми; сърцето ми изпита облекчение. Смъртта навлезе в живота ми с познато, любимо лице, като приятел, дошъл да ни вземе и който седи в ъгъла и чака, докато привършим работата си, и не бърза. Духът ми се успокои, когато почувствува така близък смисъла на смъртта.
Смъртта се разлива понякога в живота ни като миризма, която замайва; особено когато си се уединил и има луна, и цари дълбока тишина, и тялото ти е току-що окъпано и леко и не се противи много на душата, и спиш. Тогава, за миг, общата стена между живота и смъртта става прозрачна и виждаш какво става отвъд, под земята.
В един такъв неосезаем миг, тук в уединението ми, Зорбас се появи в съня ми. Не си спомням никак какъв беше, какво каза, защо дойде; когато се събудих, сърцето ми биеше до пръсване; и изведнъж, без да знам защо, очите ми се наляха със сълзи.
И тогава ме завладя неудържимо желание — не желание, а нужда — да възстановя живота, който изживяхме ние двамата на онзи критски бряг, да принудя паметта си да си спомни, да събера всички пръснати разговори, викове, жестове, смеховете, плачовете, хората на Зорбас — и да ги спася.
Толкова неудържимо и внезапно беше това ми желание, че се уплаших да не би то да е знак, че някъде по света, през тези дни, Зорбас издъхва; защото почувствувах душата си толкова свързана с неговата, че смятах за невъзможно някоя от двете да умре, без другата да се разтърси и да извика от болка.
Поколебах се за миг дали да събера всички следи от Зорбас в паметта си и да ги изложа с думи. Обхвана ме някакъв детински страх; казвах си: „Ако сторя това, ще рече, че Зорбас наистина се намира в опасност; нека се противопоставя на ръката, която тласка моята ръка.“
Съпротивлявах се два дни, три дни, седмица.
Залових се с други писания, предприемах екскурзии, четях; с подобни хитрости се мъчех да измамя невидимото присъствие. Но мислите ми изцяло бяха съсредоточени, неспокойни, тежки, върху Зорбас.
Един ден седях на терасата на къщата си в Егина, край морето; беше по обяд, слънцето жареше, и аз гледах насреща голите прелестни склонове на Саламин. И изведнъж, без да съм и помислял преди за това, взех хартия, проснах се върху нажежените плочи на терасата и почнах да пиша този синаксар на Зорбас.
Пишех бързо, развълнувано, възкресявах нетърпеливо миналото, мъчех се да си припомня и да спася целия Зорбас. Сякаш върху мен щеше да падне цялата отговорност, ако той изчезнеше, и затова работех ден и нощ, за да закрепя изцяло образа му, образа на „Стареца“ ми.
Работех като магьосниците на дивите племена в Африка, които рисуват по пещерите Праотеца, когото са видели насън, и се мъчат да го нарисуват колкото е възможно по-вярно, за да може душата му да познае тялото си и да се върне отново в него.
За няколко седмици синаксарът беше завършен.
В деня, в който го завърших, отново седях, привечер, на терасата и гледах морето; поставил бях ръкописа на коленете си, готов. Каква беше тази радост, какво беше това облекчение, които изпитвах — сякаш някаква тежест се беше смъкнала от мен; бях като жена, която току-що е родила и държи новороденото в прегръдките си.
И тогава — слънцето вече залязваше — на терасата се качи Сула, едно момиченце, което ми носеше писмата от града; закръглено, босо, цялото само живот. Остави ми едно писмо и си отиде тичешком. Разбрах. Така поне ми се стори — че разбрах; защото, когато го отворих и прочетох, не скочих и не извиках, не се изненадах. Бях сигурен. Знаех, че именно в този миг, когато ще държа на коленете си завършения ръкопис и ще гледам залязващото слънце, щях да получа това писмо.
Спокойно, без да се разплача, аз го прочетох; беше от някакво село близо до Скопие, написано на развален немски език. Превеждам го изцяло:
„Аз съм учител в селото и ви пиша, за да ви съобщя скръбната вест, че Алексис Зорбас, който имаше тук мина за магнезит, почина миналата неделя в шест часа следобед. Преди да издъхне, той ме повика.
