мястото и обстоятелствата около раждането му.
— Не им казвай нищо повече — на висок глас рече Майлоу и се примъкна до леглото на жената. — Казах ти, Миранда. Нищо не им казвай, иначе ще бъдем наказани. Тя ще ни накаже.
— Мина много време — каза Миранда, като направи опит да се изправи. — И е време да се поправи стореното точно както винаги съм си знаела.
— Тя искаше да си мълчиш — настояваше Майлоу, докато кършеше кокалестите си ръце.
— Мълчи — нареди му Миранда, но се усмихна нежно. — Никой не я е виждал, откак… Не и откак замина.
— Но са виждали Гуидо и той твърди, че още била жива и само искала да забрави.
— Значи е трябвало добре да помисли, преди да извърши такова престъпление — рече Миранда. — Има злини, за които нямам власт да помогна. Но е време да поправим този грях. Чувствам го. Почувствах го още когато детето ни откри.
— Детето? — повтори Струан, очевидно озадачен.
— Детето, което бе донесено в лагера под хълма, на който се намира замъкът Франчът — рече Миранда.
— Язви — внезапно рече Майлоу, а гласът му се извиси до стенание. — Гнойни рани и циреи. Костите ни ще се трошат само като ги докоснеш. Ноктите на ръцете и краката ни ще изпадат при първия полъх на вятъра. Очите ни ще ослепеят. Така ни прокле тя, ако някога нарушим мълчанието.
— Рейчъл вече я няма! — остро рече Миранда. — Не са я виждали от много години, още откак момчето се разболя и тя го занесе някъде да търси помощ.
Рейчъл. Кейлъм чу името и го запечата в съзнанието си.
— Казвам ти, че не е мъртва — заяви Майлоу с отчаяние. — Казвам ти, че ако нарушиш мълчанието, тя ще ни открие и ще ни измъчва. А има и други, пред които дори и Рейчъл отговаря, и те ще довършат започнатото от нея.
— Гуидо ли го казва? — попита Миранда.
— Да — заяви Майлоу с някаква окончателност в гласа. — Сред актьорите вече се говори, че момчето, което било оставено в Шотландия, не е умряло и… — Той притисна ръка към устата си, а по пергаментовата кожа на слепоочията му изпъкнаха сини вени.
— Момчето, което било оставено в Шотландия — повтори Кейлъм, поемайки с мъка въздух в болящите го дробове. — Какво за това момче? Миранда ми каза за едно бебе, което са донесли в лагера ви близо до замъка Франчът в Корнуол. Тя каза, че бебето се появило скоро след като херцогиня Франчът родила и само дни след раждането починала. И после Миранда не искаше да ми каже какво е станало. Моля ви! Кажете ми всичко, което знаете. Няма да намеря покой, докато не разбера всичко.
— Ние не можем да ти помогнем — рече Майлоу. — Върви си и ни остави на мира.
— Смяташ, че аз съм бил това бебе, нали? — Това отчасти вече почти бе признато. Сега Кейлъм искаше пълно потвърждение. — Аз ли бях доведен в лагера от жената на име Рейчъл?
— Не казвай нищо повече — умоляваше Майлоу сестра си. — Стореното е сторено.
— Ще трябва да помисля — рече Миранда и се отпусна върху възглавниците. — Бях болна от треска. Сега трябва отново да възвърна силите си.
— Кажи ми, донесла ли е тази Рейчъл едно бебе в лагера ви в Корнуол преди тридесет и пет години?
Миранда затвори очи и немощно отвърна:
— Да. А сега ме остави.
— Вървете си — настоя Майлоу.
— Защо смятате, че аз съм херцог Франчът?
— Няколко години детето живя заедно с актьорите и панаирджиите — каза Миранда. — Порасна силен и щастлив хлапак. Всички се грижехме за него. Той обикаляше с тигана из публиката и те щедро хвърляха в него монети, защото ги разсмиваше.
Кейлъм се извърна настрани. Пъстри платове. Звезди по тъмно небе. Огньове. Миризма на дим и прашене на искри. Костюми, които се вихрят, червени и жълти, и златни. Продупчени монети, пришити по забрадките на жените. И монети, които дрънчат върху метала на тигана, който той държи в ръката си. Смях. „Много си малък, че да си толкова самоуверен, момчето ми“. „Виждате ли го? Държи се като принц, който се перчи сред поданиците си, а не като просяче сред господари.“
Образите и гласовете не навестяваха често съзнанието му, а и никога не бяха се явявали така живи, както в този кратък миг.
— Пътували сте до Шотландия, нали, Миранда? И момчето е пътувало с вас.
Тя се замята неспокойно в леглото.
— Не виждаш ли, че е изтощена? — каза Майлоу и Кейлъм чу искрена загриженост в гласа на този старец. — Оставете ни, умолявам ви, че да мога да се погрижа за нея.
— Позволете ми да помогна — предложи Кейлъм. — Нека ви намеря по-удобно място. И по-хубава храна и топлина.
— Тук ни е достатъчно топло — възрази Майлоу. — Благодаря. Мога и сам да се грижа за болната си сестра.
Кейлъм подозрително погледна в ясносините очи на Майлоу.
— Отговори ми само на още един въпрос, и ще си тръгна. Засега. Едни хора в Шотландия ми казаха, че едно момче било видяно с пътуващи артисти близо до село Къркълди. Там не ги очаквали, но избрали да спрат в това селце, защото един от тях бил много болен.
— Не мога да говоря за това.
— Болно било именно момчето — настояваше Кейлъм. — И то било заведено до замъка Къркълди и оставено пред конюшните, защото се страхували, че умира. Някой го обичал достатъчно, за да се надява хората в замъка да го приберат и някак да го спасят.
— Не.
— Това било същото дете, което дошло в лагера близо до замъка Франчът пет години по-рано, а Миранда има причини да смята, че той е бил наследникът на тогавашния херцог Франчът, но са го откраднали от люлката.
— Не, казвам ви!
— Да — слабият глас на Миранда долетя иззад Майлоу и всички се обърнаха към нея.
— Кажи ми — молеше я Кейлъм.
— Бебето може и въобще да не е било от благородно потекло — рече Миранда. — Но точно това бебе беше момчето, оставено до замъка Къркълди.
— И това момче съм бил аз — заяви Кейлъм, като сви ръце в юмруци до бедрата си. — Моля само да ми се даде възможност да разбера със сигурност кой съм. Може би тогава ще намеря покой.
— Или то ще е началото на търсене, което може да струва живота ти… ако не го загубиш още утре сутринта — обади се Струан, като прокара пръсти през косата си. — Моля те, сега ела с мен, Кейлъм. Тази нощ ще ни излезе солена и на двамата.
Кейлъм знаеше, че приятелят му вижда пред очите си една мълчалива тъмнокоса красавица, но все пак не можеше да мисли за друго, освен колко близо се намираше до истината за това, кой е той в действителност.
— Сега трябва да си вървите — рече Миранда, а гласът й стана по-силен. — Казах ти, че ще си помисля, и ще го сторя. Ако сметна, че е благоразумно… и безопасно, ще ти помогна.
— Кога? — отчаяно попита Кейлъм.
— Това ще зависи от много неща. Трябва да разберем със сигурност дали животът ни ще бъде застрашен, ако ти кажем повече.
— Къде е Рейчъл?
— Ех — рече Миранда, като леко се усмихна. — Разбрал си значи, че тя е ключът. Но не мога да ти кажа къде е и дали въобще е някъде. Първо, ако е още жива, може никога да не дойдем при теб. Ако пък не е, нашето идване при теб може и да е съвсем безполезно за търсенето ти. В крайна сметка единствено Рейчъл може да докаже дали наистина си този, който предполагаш.
— Но няма ли нещо, което можете да сторите, за да ми помогнете без нея?
