— Аз съм лорд Авенал — представи се мъжът, като скочи от коня си. Очевидно останал без дъх от ездата, а ако Кейлъм не грешеше в преценката си, в не особено цветущо здраве, той се вкопчи в юздите на коня така, сякаш щеше да падне, ако ги пусне. — Слава Богу, че не закъснях много.
— Кой сте вие, сър? — попита Арън. — Каква работа имате тук?
— Аз съм Сейбър, лорд Авенал. Етиен… херцог Франчът е мой братовчед и настойник. Но това няма значение. Той… — Младежът се опита и не успя да изправи стройното си тяло. С една ръка избута заплетените черни коси от очите си. — Той не може да дойде. Умолявам ви, сър, не казвайте никому за това, преди негова светлост да успее лично да ви даде обяснение за състоянието си.
— Състоянието си? — Кейлъм забеляза, че момчето помръдна, но погледът му остана прикован в лорд Авенал. — Какво искате да кажете с това?
С известни усилия Авенал се покатери отново в седлото.
— Трябва да тръгвам — каза той, увесен на врата на коня. — Просто сторете това, за което ви помолих. Моля ви. Още преди да изтече денят, ще узнаете повече, обещавам ви.
— Отказал се е — в гласа на Арън се долавяше неподправено изумление. — Мътните го взели, проклетият страхливец се е отказал!
— Не! — заяви Авенал, а красивото му лице бе разкривено от очевидно страдание. — Не, казвам ви. Нещата не стоят така.
— Ето — внезапно прозвучалият дрезгав глас на момчето, както и неестествената му стойка, когато се протегна към конника, накараха Кейлъм да онемее от изненада. Една тънка ръчичка се протегна и подаде някакъв плик на Авенал. — Занесете това на негова светлост. Тъкмо смятах сам да го сторя.
Изпълнило задачата си, момчето шляпна хълбока на коня на Авенал. Животното се обърна рязко и се понесе в галоп, а ездачът му се държеше за гривата му така, сякаш всеки миг щеше да падне. Кейлъм се загледа след него и се замисли за постоянно нарастващия кръг от своите роднини.
— Ама че работа — промърмори Струан. — Спасен от…
— Не и от прилепи, по дяволите — рече Кейлъм.
Арън изглеждаше оскърбен.
— Толкова се мъчихме, докато ги съберем от една църковна камбанария! С тях би могъл да бъде осуетен всеки дуел…
— Ако не ги бе пуснал прекалено рано — сопна му се Струан. — Няма значение. Франчът се е отказал, и всичко свършва добре.
— Ще видим — каза Кейлъм и насочи вниманието им към вестоносеца, който, още докато говореха, вече припряно се измъкваше. — Време е да се връщаме на Хановър Скуеър, господа. Като че ли приключихме с работата си тук. — След което с по-тих глас той добави: — Струва ми се, че ще е най-добре да се погрижа нашият вестоносец да се прибере безопасно у дома, не мислиш ли?
Арън изглеждаше напълно озадачен.
— Мили Боже! — бавничко промълви Струан. — Разбира се! Сега вече се сещам. Мисля, че ще е най- добре да благодариш на Бога за добрия си късмет, Кейлъм. Погрижи се тя… Следвай я от разстояние. Не се забърквай повече.
— Тя? — Арън се втренчи в отдалечаващата се фигура. — Тя?
— Да, Арън — каза Струан. — Това е жена. Хайде, идвай. Ще те чакаме, Кейлъм. Не върши повече глупости.
— Имай ми вяра — каза му Кейлъм. — А по-късно ще обсъдим въпроса с прилепите и другите идиотски тактики за отвличане на вниманието.
И с тези думи той се отправи след лейди Филипа Чонси.
8
Мъжете са такива самонадеяни глупаци!
Пипа стигна до дърветата и пое обратно през горичката.
Мъжете са чисто и просто пораснали момчета. Момчетата пък не се занимават с друго, освен от сутрин до мрак да измислят противни игрички, а фактът, че порастват достатъчно на ръст, ни най-малко не им пречи да продължават с белите. Само че, когато се превърнат в мъже, белите им може да станат смъртно опасни.
— Хей, ти, стой!
Пипа чу гласа на Кейлъм в мига, в който долови и тропота на ботушите му по земята.
Въпреки мъглата, утринната светлина проникваше до земята на лъчи, пронизали като копия короните на дърветата. Ако той се приближи прекалено много, със сигурност ще я познае.
Затова тя побягна.
— Спри! — извика Кейлъм. — Моля те! Знаеш, че няма защо да се боиш от мен.
Пипа определено имаше защо да се бои от него — както и от самата себе си, когато е близо до него.
— Трябва да се прибирам у дома, сър — успя да изграчи тя с престорения си глас. — Моля ви, не ме бавете! Ще си загубя работата, ако закъснея.
— Струва ми се, че достатъчно играхме на тази игра — ръката му се отпусна върху рамото й. — Не сте ли съгласна, милейди?
— Да. — Тя замръзна на мястото си. — Вероятно дори нямаше нужда да идвам. Просто исках да съм сигурна, че глупостта, насрочена за тази сутрин, няма да има повторение.
— Не очаквах да те видя пак, и то толкова скоро… Пипа.
Бузите й пламнаха и тя остана с гръб към него.
— Добре — каза той, като бавно я обърна с лице към себе си. — Няма да говорим за последната ни среща… засега. Но какво, за Бога, би могло да накара херцога да рискува скъпоценната си чест, като не дойде на уречената среща?
Тя не знаеше какво да отговори, без да излъже.
— Нямам му вяра, знаеш ли — рече Кейлъм. — Извини ме, че говоря така за годеника ти, но не му вярвам. Всичко това е само за да спечели някакво предимство, което е сметнал, че няма да има днес.
— Не, не е така — без заобикалки призна Пипа.
— Той ще поиска удовлетворение по-късно. Само това ми идва наум. Умишлено се е опитал да изпробва нервите ми. И загуби. Можеш да му го кажеш.
— Не той ме прати тук — рече тя с немощно гласче. — Той загуби честта си. И ти спечели, Кейлъм. Ако херцогът се опита да твърди противното, ще е достатъчно само да повикаш приятелите си и те ще докажат заедно със Сейбър Авенал, че ти беше тук, а херцогът не дойде.
— Изглеждаш много сигурна. — Той стоеше твърде близо до нея. — Ами писмото, което даде на Авенал?
— Сигурна съм. — За писмото не спомена нито дума.
— Обсъдила си го с него.
— В известен смисъл, да.
С показалеца си, облечен в ръкавицата, той внимателно повдигна брадичката й.
— Моля те, довери ми се! Аз не съм твой враг, Пипа. Мисля, че и двамата отлично знаем това. Обясни ми какво става тук.
Гласът му, толкова дълбок и нежен, достигна като нещо топло и гъделичкащо до стомаха й.
— Пипа?
— Всичко е такава досада! Такава глупост! Аз се чувствам толкова глупаво!
— Недей.
— Никога не бих прибягнала до подобна глупост, но просто не знаех какво друго да сторя. За миг, когато ти беше с мен снощи, се надявах, че ще се съгласиш да… Да. Добре. Наистина вярвах, че ще ми се размине, без да ме разкриеш, ако говоря бързо и си тръгна веднага.
— Но Авенал провали представлението ти, това ли искаш да кажеш? Имаше късмет. Ако той не се чувстваше толкова зле, което беше очевидно, несъмнено щеше да те познае, както те познах и аз.
