— Тази сутрин той отиде в къщата на Франчът — обясни Струан.
— Защо?
— За да види момичето.
Кейлъм най-сетне се намеси:
— Затваряй си устата, Струан. Мога и сам да отговарям на Арън. — Още миг, и Струан щеше да се раздрънка и за последното му посещение при Пипа. Самият той не можеше лесно да си го обясни. Част от него скърбеше заради отказа й. Но друга част, много силна и почти непозната, започваше да обмисля дали да не използва явната симпатия на Пипа към него за собствените му цели.
— От снощи не е спирал да мисли за нея — невъзмутимо рече Струан, въпреки заплашителния поглед на Кейлъм. — Нали?
— Аз… не, по дяволите! А и това въобще не ти влиза в работата.
— Ти ми обеща, че само веднъж да зърнеш Франчът, и ще си доволен. — Струан вече бе съвсем сериозен и мрачен. — Но си променил решението си, нали?
Кейлъм си припомни последните думи на Миранда.
— Да, промених решението си.
— Струан ми разказа някои неща за тази лудост, в която си се забъркал — рече Арън. — Дори и да има зрънце истина в онова, в което си решил да вярваш, няма начин да го докажеш. Откажи се, Кейлъм. Върни се към хубавия живот, който имаш, и забрави тези глупости.
Кейлъм отпусна глава назад и шумно въздъхна.
— Не мога.
— Заради момичето е, нали? — попита Струан.
Надали и самият той знаеше вече какво да мисли, но поне едно му беше ясно: не можеше просто така да загърби живота, който в действителност му принадлежи. Знаеше, че наистина е херцог Франчът.
— Имаме време — Арън се отпусна в тапициран позлатен стол, който изглеждаше прекалено малък за него. — Каквато и помощ да ти е нужна, за да се справиш с всичко това, ще я получиш, Кейлъм. Сгреших, като те карах набързо да приключиш с всичко.
— Благодаря ти. — Кейлъм не изпитваше благодарност. Изпитваше нужда да поспи преди изпитанието призори, усещаше и тревога. Но повече от всичко искаше да отведе лейди Филипа и лейди Жюстен далеч от лапите на Франчът.
— Имам сестра — простичко рече той. — Можете ли да си представите колко странно се чувства човек, когато застане пред собствената си сестра, щом дотогава е живял като човек без минало и без роднини? Казва се Жюстен. Стройна е, с интелигентно лице. Накуцва заради някакво нараняване в детството. Само почакайте да я видите. Ще я познаете веднага. Дори очаквах някой да възкликне колко си приличаме. А и знам, че тя някак ме хареса.
Арън рязко се изправи.
— Значи е по-лошо, отколкото предполагах. Съвсем си се залутал. — Като поклати красивото си лице, той отиде да налее коняк в три искрящи кристални чаши. — Какво те кара да смяташ, че тази жена ти е роднина?
— Единственото доказателство, което ми е нужно — отвърна Кейлъм. — Тя е там, във Франчът Хаус, и ми бе представена като сестра на херцог Франчът. А херцог Франчът съм аз.
— Ти си мислиш, че си — възрази Струан.
— Аз знам, че съм. Сам чу какво казаха онези хора снощи. Чу Миранда. Каза ли на Арън?
— Да. Но и той не е по-убеден от мен.
— И двамата ще се убедите, когато тя ми донесе доказателство.
Арън бутна една чаша бренди в ръцете на Кейлъм.
— Какво очакваш да спечелиш, като се дуелираш с Франчът?
— Ще го убия. И с това ще се сложи край на един голям проблем.
— Мили Боже! — Арън отпи голяма глътка от питието си. — Ти си се побъркал! Ще го убиеш? Та нали ненавиждаш насилието.
— Не аз го предизвиках… не и в началото. Просто приех предизвикателството му.
— И смяташ, че като убиеш този мъж, твърденията ти ще станат по-правдоподобни?
Кейлъм се изсмя дрезгаво.
— За жалост, не. Ако го убия, най-вероятно ще ме обвинят, че съм го сторил, за да няма той възможност да защити собствените си претенции към титлата.
— Франчът вече е убил трима души на дуел — напомни Струан. — Моля те, Кейлъм, иди с Арън в Къркълди. Веднага. Забрави за всичко това. И мисли, човече! Какво би могла да ти даде онази стара знахарка, с което да докажеш правото си на титлата? Бебешки нокти, може би? Или няколко къдрици бебешка коса?
Кейлъм упорито стисна зъби.
— Знам, че тя може да намери доказателство за това, кой съм аз. И усещам със сърцето си, че ще склони да ми помогне.
— Господ да му е на помощ! — Струан подкани Арън: — Накарай го да тръгне с теб.
— Всички заминаваме — заяви Арън.
Струан се взираше в коняка в чашата си.
— Аз не мога. Не и сега. Ще дойда, когато се освободя.
Кейлъм се приближи и застана между Арън и брат му, след което погледна Струан право в очите.
— Остави ли картичка върху кристалния поднос на госпожа шивачката?
По страните на Струан се появи лека руменина.
— Сега не е нито времето, нито мястото да говорим за това.
— Каква шивачка? — попита Арън. — Какъв поднос? За какво говорите?
— Това е просто шега — побърза да обясни Струан. — Кейлъм говори за вид хазартна игра в едно заведение, което посетихме. Няма значение.
Кейлъм забеляза своя шанс и реши да го притисне до стената.
— Засега ще оставим това настрана. Помисли пак, Струан. Не вярваш ли, поне мъничко, че аз съм херцог Франчът?
— Аз… — Струан го гледаше вбесено. Подпря лакът на перваза над камината и залюля чашата между пръстите си. — Ами, предполагам, че може и да има някаква вероятност… — предпочете да остави изречението недовършено.
— Разказа ли на Арън за пътуванията ми? Как съм научил, че хората, за които предполагам, че са ме оставили в Къркълди, не са били калайджии, както някога си мислехме? Обясни ли му, че прислужницата на Грейс ми каза как баща й е споменавал за група пътуващи артисти? Те дошли в околността, а в селото говорели, че преди това са ги виждали на пазара в Единбург?
Без да бърза, Арън напълни повторно чашата си и седна зад писалището. Придърпа лист хартия и провери дали мастилницата е пълна.
Кейлъм се разпалваше.
— Тези пътуващи артисти обикаляли панаирите и отивали на север, но по някаква причина, тогава неизвестна на хората в Къркълди, се отделили от останалите и направили малък стан до селото.
— Прислужницата на Грейс ли ти каза всичко това? — Арън започна да пише.
— Тя ми го каза. А Робърт Мърсър, един от твоите наематели, ми каза, че и неговият баща му е разказвал за това. Артистите дали представление. Със змии. И танцуваща мечка. Имало брат и сестра, които продавали чудодейни лекове, както и трупа акробати. — Когато Арън не отвърна нищо, Кейлъм тупна с юмрук върху писалището. — С тях имало и момченце, което държали близо до огъня. Изглеждало болно. Бащата на Робърт Мърсър казал, че момчето все било заедно с помощничката на змиеукротителя.
— Интересно — рече Арън. Беше спрял да пише.
— Госпожа Могач, нашата многоуважаема икономка в Къркълди, която винаги ми викаше: „самозваното келешче“, с огромно удоволствие все повтаряше как всички знаели, че аз съм просто копеленцето на някакъв си змиеукротител.
Арън зашари с писалката и скоро върволици ноти се заредиха по листа, където само допреди миг изглеждаше, че е започнал да пише писмо.
